Количка 0
0,00 лв.

Островът

От: Александър Секулов

По романа е заснет детският сериал "Островът на сините птици"

Всяко лято тринайсетгодишният Николас, цар на войната, и опасният инат Алекс, на осем години, прекарват ваканцията си на малък гръцки остров. Там живее техният добър приятел, албанчето Армандо – цар на мира. Неочаквано на острова пристигат техни връстници за международен курс по подводно гмуркане.

Между двете групи започва безмилостно съперничество. Истинска битка. Не само кой да владее загадъчната скала в морето, но и за сърцето на една кралица с присмехулни очи. Всяко дете е само срещу всички, а всички – заедно срещу опасната буря.

Докато момчетата не разберат със сърцата си, че любовта е само едно щастливо корабокрушение, в което се молиш да не те открият.

По романа е заснет детският сериал "Островът на сините птици"

 

 ...най-добрата детска книга у нас през последните 20 години...

Александър Кръстев, „Аз чета“

 

Вълнуваща и вълшебна... книга за деца, доставяща истинска наслада на читатели от всички възрасти.

Теодора Димитрова

 

Думите на Александър Секулов са птици – неуловими и обичани от вятъра.

Лидия Кирилова

 

Вижте повече за книгата тук.

 

 

Повече информация
ISBN 9789542619284
Тегло 0.300000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 224
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Островът
Вашият рейтинг

Ние сме птици в светлината на Егея.

 

Реем се над блестящата вода, докато крила и ветрове ни отведат над малкото гръцко островче Афитос – триъгълна кърпичка от варовиков камък, забравена от богове и разсеяни картографи.

Източната му страна е пуста, висока, с врязани в скалите невидими заливи, крили с векове пирати, бягащи от бреговете на Кападокия и Родос.

На север, към Гърция, гледат белите къщи, струпани около стара венецианска крепост с два бронзови лъва, високият хълм и ласкавият Залив на рибарите.

На югозапад бреговете се снишават и покриват с борове, маслинови и портокалови горички, галени от топлите ветрове, идващи от Либийската пустиня...

 

Е, това е островчето. В картите е само безименна точица. Можем да го обиколим за половин час, носени от ветровете, духащи от трите му страни.

Източният кападокийски вятър е сух, остър, с мирис на пръст, внезапен.

Северният от континента винаги води пред себе си стадо дъждовни облаци. Иде бавно и се вижда отдалеч. Появи ли се сива черта на хоризонта, кепенците на къщите се затварят с трясък, рибарите хукват да проверяват привързаните лодки; дори глинените птици над портите настръхват в изсивялата светлина.

От пустото море идва югозападният вятър. Горещ, постоянен, той носи червеникави прашинки от Либийската пустиня, трае повече от седмица и полепва по лицето като пареща сянка. Случвало се е да духа толкова дълго и силно, че обичайното течение около острова променя посоката си. „Накрая дори октоподите искат да летят“, завършва разказа за необичайното явление Таки Върлината, единственият професионален рибар на острова и пазач на фара.

През тъмните и влажни зимни месеци на острова има не повече от дузина жители; другите се изнасят към континента с последните фериботи в средата на ноември. Останалите живеят с добре подготвени запаси. При спешна необходимост от храна или лекар викат граничния катер.

Но зимата сега е само спомен.

Прозрачен юни е. От фурничката на кирия Мадалена се издига тънък мирис на добре препечени хлябове, бюреци и сладкиши с брашно от фурми.

Няколко тежки удара на сатъра оповестяват, че албанецът Мирто разфасова вкусна телешка плешка.

Скоро макарата с бяло-синьото знаме ще заскърца и то ще се развее над старата венецианска крепост.

Малцината летовници, останали верни на щастливо открития остров, излизат на терасите си, поглъщат с лакоми очи светлината и кожите им стават прозрачни с издигането на слънцето.

Всички са тук в красивото повторение на живота. Дори да сме забравили някого, то той няма да закъснее да се появи; без обида ще ни кимне, а в очите му ще се чете насмешливо щастливото: „Не може без мен, нали?“.

Не може, разбира се.

Вдигаме се във въздуха. Островът под нас се смалява като ирис на птица. Мъдри и силни, уверени, каквито сме или поне мечтаем да бъдем, ние вече знаем, че в лятото няма време, а само светлина. Светлината е невидимият пясък в часовника на лятото. Вероятно затова най-голямата измислена мерна единица за пътуване в тъмния и пуст Космос е светлинната година. И всяко лято, което пускаме в себе си със слънцето, ветровете и мириса на горещи треви, ни подарява светлинна година живот.

 

Ние сме птици и летим.