Невероятната Грейс Адамс

Грейс има чувството, че гори. Нажеженият въздух облъхва като парещ дъх покрива на колата, но пожарът сякаш бушува в самата нея. Бавно потно S се стича между гърдите ѝ и я гъделичка. Едва се сдържа да не пъхне ръка и да го избърше, но е в задръстване и прозорецът на колата ѝ е на нивото на отворения прозорец на прилепеното ауди, а мъжът на кормилото я гледа така, сякаш само нея е чакал. Майната ти. Майната ти, майната ти, майната ти.

„Ако днес ви е горещо – казва женски глас по радиото, – според „Автономия“, експертна организация, изследваща климатичните промени, ни очаква още по-интензивна гореща вълна...“

Натиска педала, за да не чува прогнозата, и поглежда часовника на таблото. 12:23. Как така? Хвърля поглед и на телефона си. 12:23! Ужас! Закъснява! Специалната торта „Остров на любовта“ я чака. Не че можеше да си я позволи, но беше заложила всичко на нея. Едно, две, три, четири... Полузабравената когнитивно-поведенческа терапия с броенето не я успокоява и добре че се отказа още след първите онлайн сесии. Диша дълбоко през носа. Джинсите са залепнали за бедрата ѝ. Върти клапаните за въздух и натиска за пореден път копчето на климатика, макар да знае, че не работи. Евтиният синтетичен плат на джинсите я сгорещява до непоносимост и разтваря колене колкото може повече с надеждата за малко хладен въздух между краката.

Телефонът звъни и я стряска. Лоти? Мисълта е автоматична, но още преди да е погледнала, знае, че не е тя. Изненадва се от намръщеното лице на екрана и в миг осъзнава, че вижда отражението си. Кейт я чака на Фейстайм, но не ѝ се говори и се дърпа назад, към вратата на колата. Макар да е сигурна, че сестра ѝ не я вижда – Лоти ѝ се е смяла за това стотици пъти – винаги ѝ се струва, че Кейт по някакъв начин я наблюдава. Знае защо ѝ звъни; през последните две седмици тя оставя множество съобщения, които някак си успяват да бъдат състрадателни и обвинителни едновременно: „Мама ми се обади и ми каза, че не може да се свърже с теб. Тревожи се. Татко също. Наистина не е честно към тях... Слушай, обади ми се, за да знам, че си добре. Е, може би не точно добре, но... Тревожим се за теб, Грейс“.

Чува звук на клаксон и се обръща рязко. Не че е насочен към нея. Тесният път от Мъзуел Хил до Емирейтс Стейдиъм е задръстен с коли. Това шосе е подходящо за задрямало селце или за Средновековието, а не за стълпотворението от камиони, градски автобуси, коли за доставки и джипове.

– Нима? – казва тя на празното пространство в колата. – Така ли, пич? Задник със задник! И какво точно искаш да направим?

Чувства се като в капан и усеща мирис на гореща пластмаса. Защо не помръдват, защо! Задръстването ѝ напомня за някакво телевизионно шоу, за книга или за сценарий. Не може да се сети какво точно... Напоследък дори не си знае името. Опитва да си спомни нещата, за които не се сеща и все ѝ се изплъзват. Щеше да е почти смешно, ако не беше толкова ужасно... Сякаш част от мозъка ѝ се бе изхлузила някъде, без да разбере.

Телефонът ѝ отново звъни. Някой пак надува клаксон. Оня в аудито все така я зяпа. Горещо е и нещо жужи и се върти в кръг. Дебела черна муха се блъска и трепти на прозореца. Челото на Грейс е потно и тя не спира да размахва ръце, тъй като мухата я атакува, докато се щура между седалките.

На задния прозорец в предната кола се появява малко момиченце с плюшена кукла. Гледа я и не се усмихва. От радиото долита насеченият бийт на някаква песен, а от близкия пътен ремонт се носи разтрисащият тътен на пробивните машини. Мухата каца на бузата, на ръката и на косата ѝ, колите не помръдват, времето лети светкавично, а Грейс не бива да закъснява, категорично не и днес.

В един миг ѝ писва и повече не може да търпи.

Отваря вратата и задушливите газове я облъхват. Грабва телефона и пъха кредитната си карта и двайсет долара в задния джоб на джинсите. Няма да мъкне чантата си, че и без това завира и се разтапя в неподходящите за жегата тесни джинси. Затръшва вратата, насочва ключовете и – щрак-трак – колата е заключена. Тръгва по белите линии в средата на шосето и чува:

– Хей, скъпа! Какво си мислиш, че правиш?

Обръща се.

Мъжът от аудито надвиква клаксоните. Грейс чува заплашителното боботене на колите и гневната какофония от звуци, но има чувството, че e някъде далеч и това не я засяга.

– Ама ти... наистина ли! – Мъжът вече крещи, жестикулира диво и тя вижда потните петна под мишниците му. – Върни се в колата! Не можеш да я оставиш тук!

Грейс усеща горещия метален дъх на заобиколилите я коли и му се усмихва. Само с устните, но не и с очите.

– Мога – прошепва тя.