Момичетата от книжарница Блумсбъри

Правило № 17
Чаят се сервира своевременно четири пъти дневно.

– Тирана ни зове.
Грейс вдигна поглед от малкото си бюро в задната част на книжарницата. Тук тя се занимаваше с всичко онова, което останалите служители наричаха книжа: купчините писма, молби, реклами, журнали, вестници, визитки, каталози, списания, съобщения, покани и всякакви други неща, чрез които книжарница „Блумсбъри“ общуваше с външния свят. 
Колежката ѝ Вивиан стоеше на вратата и люлееше чайника в дясната си ръка. Беше понеделник сутрин и именно тя отговаряше за чая в единайсет часа в първия ден от седмицата. 
– Бушонът на готварската печка отново гръмна – обяви тя с намръщено лице. – Както знаеш, те не могат да съществуват без чая си. А днес Тирана е в особено настроение. 
Тирана си имаше име, но Вивиан отказваше да го използва, когато бяха насаме, и Грейс често осъзнаваше, че самата тя го избягва – това бе поредният пример как отношението на Вивиан към работата се отразяваше на собственото ѝ отношение. Грейс се изправи и остави купчината листи на бюрото пред себе си.
– Ако те чуе да го наричаш така...
– Не може да ме чуе. Не чува нищо друго, освен собствения си глас. 
Грейс поклати глава и едва успя да сдържи усмивката си. Двете работеха в книжарницата от края на войната. Всъщност приятелството ѝ с Вивиан беше една от главните причини да остане. Е, и заплатата, разбира се. И фактът, че съпругът ѝ беше безработен и не можеха да си позволят да се лишат от тези пари. И заради времето, което прекарваше далеч от своите буйни и взискателни момчета. И заради страха от драстична промяна. В крайна сметка Грейс имаше доста причини да остане на работа в книжарницата. Не беше сигурна защо Вивиан го прави. 
– Дътън още ли го няма? – попита Вивиан, като погледна към празния кабинет зад Грейс.
Хърбърт Дътън, дългогодишният управител на книжарницата, така и не получи прякор от Вивиан, нито дори намек за симпатия от нейна страна. Той не беше от типа мъже, които човек би се наел да преценява, защото бе безкрайно сдържан. 
– На лекар е.
– Отново? 
Вивиан повдигна вежди, но Грейс само сви рамене в отговор. Те бяха единствените жени сред служителите на книжарница „Блумсбъри“ и бяха овладели до съвършенство изкуството на мълчаливото общуване – разбираха се единствено с помощта на вдигнати вежди, подръпване на ухото или едва доловим жест с ръка. 
Вивиан остави чайника върху близкия шкаф за документи и двете поеха безмълвно към сутерена. Винаги, когато вървяха заедно по коридорите на книжарницата, еднаквият им ръст и шитите по поръчка дрехи им придаваха непреклонен вид, който караше мъжете инстинктивно да се свиват и отдръпнат. Двете жени бяха необичайно високи, но фигурите им бяха съвсем различни. Грейс имаше широки рамене, които не се нуждаеха от модерните по онова време допълнителни подплънки, открито лице без грим със свеж тен с оттенък на праскови със сметана – единственото наследство от семейството ѝ, което поколения наред се беше занимавало със земеделие из хълмовете на Йоркшър. Обличаше се в семпли дрехи, които подхождаха на ръста ѝ – строги сака във военен стил и тесни прави поли до коляното, обувки с ниски токове, удобни за ходене. Впечатлението за финес идваше от спокойните сиви очи и великолепната кестенява коса с лек червеникав нюанс, която винаги бе прибрана в спретнат кок. 
Вивиан беше слаба и стройна като газела – и бърза като мълния при всяко недоволство или изблик на нетърпение. Предпочиташе да се облича в черно, защото този цвят подчертаваше фигурата ѝ – най-често избираше вълнени поли и пуловери, украсени с удивителна викторианска брошка с аметист, единствен спомен от любимата ѝ баба. Вивиан винаги носеше драматичен грим, чиято цел бе да респектира околните: давайки си вид, че притежава пълен контрол над самата себе си, тя успяваше да държи всички на разстояние. 
На път за сутерена двете жени минаха покрай кабинета с големи прозорци на мистър Дътън, който беше управител на книжарницата и най-дългогодишният ѝ служител. За да стигнат до задното стълбище, което Вивиан наричаше Виа Инферно, те трябваше да си проправят път покрай струпаните един върху друг кашони с книги, които получаваха всеки ден от различни издателства, търгове, фалирали фирми и продажби на имения из Централна Англия и по-далечни места. Книжарницата продаваше над петстотин книги седмично, така че се нуждаеше от постоянно и солидно попълване на запасите от всички тези източници. 
Таблото с проблемния бушон се намираше в сервизното помещение, което се намираше до рядко посещавания отдел „Наука и природа“. Целият сутеренен етаж беше необичайно топъл и влажен заради неподходящия котел отпреди войната. През отворената врата на сервизното помещение Грейс и Вивиан видяха малките очила с тънка рамка и спокойното лице на мистър Ашуин Рамасуами, ръководител на научния отдел и негов единствен служител, който надничаше иззад масата, вечно отрупана с купчини книги. 
– Издал ли е някакъв звук днес? – прошепна Вивиан и Грейс поклати глава. Мистър Рамасуами беше известен с усамотението си, което не беше особено трудно, като се има предвид, че неговият отдел бе рядко посещаван. Колекцията от книги в областта на биологията, химията и други науки, събрана в сутерена, стоеше там поне от времето на Дарвин, но тънеше в забрава и носеше най-малка печалба от всички отдели на книжарницата. 
Квалифициран естествоизпитател и ентомолог, Аш Рамасуами нямаше нищо против усамотението. През по-голямата част от деня подреждаше книгите по начин, който караше останалите завеждащи отдели да се срамуват, и гледаше под микроскоп стъкълца с насекоми, които държеше в дървена кутия на бюрото си. Насекомите бяха от родината му – щата Мадрас в Югоизточна Индия. 
Покойният баща на Аш, тамилски брамин и високопоставен чиновник в британското колониално правителство, бе насърчавал сина си да обмисли възможностите, предлагани от живота във Великобритания. Аш бе емигрирал след края на войната, надявайки се да си намери работа в Природонаучния музей в Лондон. В родината си той бе принадлежал към най-привилегированата каста и се бе оказал неподготвен за явните предубеждения на британците към него. Така и не бе успял да си уреди дори интервю за работа в някой от музеите в града и се бе озовал в книжарницата. 
– Каза, че е в особено настроение – поде Грейс и надникна в таблото с бушоните.
– Хм?
– Особено настроение. Тирана. Какъв е проблемът този път?
– Маргарет Рънимейд. 
Грейс се обърна.
– Излезе ли новата ѝ книга?
– Тя пристига тук в деня на всяка премиера, за да може да получи поредния нелеп букет от теменужки в тон с най-новата ѝ лилава книга и да чуе всичко онова, което мисли за себе си. Направо ми се повдига. Той иска всичко в книжарницата да е готово за посещението ѝ.

– Само това ли иска? – попита Грейс и повдигна вежди. 
Вивиан изръмжа с отвращение.
– Толкова е самодоволен. Сякаш тя иначе би му обърнала внимание.
– Достатъчно жени го правят. Проявяват интерес към него. – Грейс затвори електрическото табло и изтупа ръце. – Готово.
– И той е напълно наясно. 
– Е, човек не може да го вини за това. 
Грейс изобщо не се интересуваше от шефа на отдела за художествена литература, но Вивиан демонстрираше неприязън, която колежката ѝ се стараеше да смекчава, защото смяташе, че така бе най-добре и за двете. 
Изкачиха стълбите заедно и поспряха за секунда в кабинета на Грейс, откъдето Вивиан взе чайника. През стъклената преграда на най-отдалечения кабинет те виждаха кръглото лице на мистър Дътън, който стоеше зад бюрото си и сякаш чакаше някой да му каже какво да прави. Над главата му леко накриво висяха поставените в рамка петдесет и едно правила на книжарницата, които самият той бе създал веднага след като зае поста управител преди почти двайсет години. 
– Една бисквита или две? – попита високо и делово Вивиан, докато Грейс се настани деликатно на стола си, приглаждайки гънките на разкроената си пола. 
Грейс се поколеба. Беше на почти четиресет години и напоследък забелязваше, че бедрата ѝ изглеждат леко натежали. Съпругът ѝ, Гордън, също го беше забелязал. Той никога не пропускаше подобни неща. 
Вдигна един пръст и въздъхна. Вивиан се усмихна насмешливо и тръгна бавно към кухнята, полюшвайки чайника в ръката си, сякаш се надяваше да удари нещо по пътя си.
Грейс огледа познатите книжа, кашоните с книги и товарителниците, които трябваше да напише. Нямаше смисъл да започва, защото оставаха само няколко минути. Затова зачака. 
След минута-две мистър Дътън я извика от задната стая – беше 11:00 часът. Точно по график. 
– Мис Пъркинс – обяви той с обичайния си делови маниер. 
Винаги комбинираше обръщението за неомъжена жена с фамилията на съпруга ѝ, за да подчертае необичайния ѝ статус на работеща майка. Това би могло да я накара да се чувства като филмова звезда – мис Крофорд, мис Хепбърн – ако не осъзнаваше всичко прекалено ясно. 
Грейс грабна бележника и молива си, стана от стола си и влезе в кабинета през отворената врата, която го свързваше с нейната стая.