Мистерия с аромат на канела (Синамън Фолс кн. 1)

Имаше съвсем просто, напълно разумно обяснение за завръщането на Ния в Синамън Фолс. В представите й тя винаги се завръщаше у дома триумфално, приветствана от тълпа ликуващи фенове, които скандираха името й и хвърляха листенца от рози в краката й. Но пристигна с два куфара, пълни със съжаление, силно главоболие и сериозна нужда от сън и голяма топка канелен сладолед, не непременно в този ред.

Нека да започнем с фактите. Ния Джанис Бенет не разбиваше семейства. Ето защо в понеделник сутринта, когато Госпожа Само- цици-и-никакъв-задник се бе преборила със сутрешния трафик в Атланта и се бе появила в триетажната къща в центъра на града в осем сутринта, твърдейки, че мъжът, с когото Ния имаше връзка от две години, е неин съпруг от четири години, Ния можеше да се завърти, както правеха някои от онези зловещи илюзионисти, и просто да се стопи във въздуха.

Но тя направи нещо друго, макар и не толкова бързо – напусна къщата.

След четирийсет минути и влудяващ порой от сълзи Ния натъпка всяка вещ, която притежаваше, и остатъците от гордостта и егото си в два очукани куфара и огромната чанта, която Брайънт, бившият й – женен, както се оказа – приятел, й беше подарил за Коледа. Дотогава тя не я беше извадила от кутията. Не виждаше причина да носи чанта с размерите на малък доберман. Би могла да нарече това „фино предзнаменование“.

Хиляди спомени от връзката им преминаха като филм през главата й, докато пътуваше към автогарата – от момента, в който двамата се запознаха в копирната зала, докато караше мечтания си стаж в „Гилдман и синове“, най-влиятелната адвокатска кантора в Джорджия, до деня, в който осъзна, че цялата й връзка е била лъжа.

Ния не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за усмивката на Брайънт. На снимката, която съпругата му тикна в ръката й, прекрасното му смугло лице беше притиснато до нейното в усмивка, разкриваща всичките му трийсет и два зъба. Беше облечен в класически черен смокинг, а яката на колосаната му бяла риза подчертаваше перфектно оформената брада. Кафявите му очи преливаха от необуздано щастие, сякаш го бяха хвърлили във фонтан с шампанско. И двамата бяха вдигнали ръце към камерата и показваха еднаквите си пръстени, сякаш се подиграваха на Ния.

По ирония на съдбата изражението на Брайънт беше същото преди няколко дни, когато празнуваха дипломирането на Ния, но двамата не носеха еднакви пръстени.

Какво беше пропуснала и нима беше възможно да е толкова глупава?

По време на пътуването към Синамън Фолс Ния непрекъснато си задаваше този въпрос. През последните две години, като се изключи магистратурата, светът й се въртеше около Брайънт. Ако трябваше да бъде честна със себе си, животът й се струваше празен без него.

Ния погледна към телефона си. Под скрийнсейвъра – снимката, на която бяха двамата с Брайънт, – имаше двайсет и две пропуснати обаждания от неговия номер и четиринайсет пропуснати обаждания от непознат номер, след като го блокира. Тя щеше да го остави на спокойствие. Вече не беше нужно да бъде част от уравнението. Очевидно Брайънт беше достатъчно ангажиран. Освен това Ния не беше от хората, които създават драми, но драмите сякаш непрекъснато я намираха.

Ния успя да се справи с двата куфара, докато минаваше през границата на окръга, но се притесняваше от пътуването с автобуса до Синамън Фолс. Градът беше малък и всички я познаваха заради бизнеса на родителите й. Преди да стигне до Синамън Фолс, най-малко една трета от жителите му щяха да знаят, че Ния Бенет, блудната дъщеря, се е върнала.

Ния наблюдаваше автобуса, който се приближаваше бавно към спирката. Шона Даниълс, правнучката на госпожа Пърлайн, вече беше пораснала и се беше включила в семейния бизнес.

– Ния Бенет? – Шона я изгледа многозначително, сякаш Ния беше извънземно същество, изпратено да унищожи родното й място.

– Здравей, Шона – отвърна Ния, докато се опитваше да изправи куфарите.

– Мина много време – изрече Шона, констатирайки очевидния факт.

Бяха минали шест години, откакто Ния бе напуснала Синамън Фолс, но едва ли някой се интересуваше от броя им. Момиченцето с плитките, което седеше зад волана, изпълнено с възхищение, докато прабаба й управляваше големия автобус по тесните улици на града, сега караше автобуса. Познатото лого на предницата на тениската й, което изобразяваше светкавица в яркосин цвят, подхождаше идеално на автобуса. Ния установи с радост, че някои неща са останали същите след заминаването й.

– На колко години си? – попита Ния учудено.

– На осемнайсет – отвърна Шона. – Наложи ми се да завърша гимназията по-рано, защото баба Пърлайн настояваше да се науча да карам автобуса колкото е възможно по-скоро.

Настъпи неловка тишина. Шона се усмихна на Ния.

– Нека да ти помогна.

Ния й подаде единия куфар, а после качи останалия багаж в автобуса. Шона седна отново зад волана, закопча предпазния колан и провери три пъти огледалата. На баджа й пишеше „Стажант“.

– Идваш, за да видиш Дариъс Лайънс на есенния фестивал?

– Дариъс Лайънс? – повтори Ния.

Името и славата, с която беше съпроводено, се върнаха в съзнанието й подобно на първия сняг за сезона – първо бавно, а после я засипа отведнъж. Тя усети болка в гърдите и провери датата на телефона – беше шести октомври.

Есенният фестивал се провеждаше през втория уикенд на октомври, което означаваше, че оставаха само няколко дни до откриването. Според преданията първите заселници на Синамън Фолс бяха започнали да организират ежегоден есенен фестивал като начин да сплотят общността след тежкия сезон на жътвата. Традицията се беше запазила – парадни шествия, возене в пълни със сено каруци, състезания по бързо ядене, улични сергии и връчване на най-желаните от учениците в последния клас на гимназията титли – Крал на канелата и Кралица на канелата.

– Той се върна в града, за да коронова новия крал на канелата – изрече Шона весело.

Ния беше сигурна, че короната все още подхожда идеално на егото му след всички тези години.

– Дариъс не играе ли за „Фолкънс“ сега? – попита тя.

Последния път, когато се бе сетила за златното момче на града, футболният сезон беше в разгара си. Миналата година отборът му бе спечелил шампионата, което вероятно беше причината за желанието на кмета Лайънс да поиска стенопис с лика на сина му да украси една от стените на кметството. Новината, че Дариъс се е върнал в града, не предизвика у Ния нищо друго, освен презрение.

– През тази седмица отборът му няма срещи – отвърна развълнувано Шона и изтръгна Ния от мислите й за отминалите години. – Позволили са му да отсъства заради фестивала. Можеш ли да повярваш? Дариъс Лайънс превърна малкия стар Синамън Фолс в забележителност.

Ния завъртя очи. Беше й писнало да слуша за Дариъс. Пътуването от автогарата до града щеше да продължи четирийсет и седем минути. Тя очакваше с нетърпение да види как оживените четирилентови магистрали на Джорджия, изровените улици и сутрешният смог отстъпват място на буйни зелени гори, обграждащи тихи еднолентови пътища. Въпреки разговора за Дариъс беше изпълнена с радост и очакваше с трепет примамващият аромат на канела да я притегли все по-близо като топла прегръдка на любим човек – нещо, от което отчаяно се нуждаеше.

Но вместо кроткото носталгично пътуване, на което се надяваше, Ния видя как представата й за кратка дрямка се изплъзва между пръстите й. Шона нe приличаше на прабаба си и годините обучение явно се бяха оказали напълно безполезни.

Докато стигнат покрайнините на града, Ния беше сигурна, че е понесла щети, за които би могла да претендира за обезщетение. Шона спря автобуса толкова рязко, че багажът на Ния изхвръкна към предната му част, а после започна да се плъзга назад. Ния не беше подготвена за доволното изражение на лицето на Шона, след като автобусът спря пред „Синамън Скуп“, сладкарницата на семейство Бенет.

„Синамън Скуп“ беше първата фирма, основана в Синамън Фолс, когато населението му бе наброявало едва няколкостотин души. Ма-Клара, прабабата на Ния, и Юджийн Бенет, съпругът й, се бяха преместили в Синамън Фолс, за да работят в старата мелница за подправки. В мелницата добивали канела от кората на растящите наблизо канелени дървета и след като я опаковали, я изпращали в цялата страна. Понякога Юджийн носел у дома от смляната подправка и Ма-Клара приготвяла канелен сладолед. Не след дълго мълвата се разнесла из града и Ма-Клара отворила малка сладкарница за работниците в мелницата.

Мелницата беше изгоряла преди няколко десетилетия, но сладкарницата и наследството на семейство Бенет се бяха запазили.

– Пристигнахме – изрече Шона и се усмихна радостно. Въпреки че „Синамън Скуп“ беше последното място, където искаше да отиде, тъй като беше в обтегнати отношения със семейството си след заминаването, Ния слезе от автобуса с последната част от живота си, която все още беше непокътната.

– Добре дошла! – извика Шона, преди да подкара автобуса по главната улица към автогарата.

Ния остана за миг на тротоара, за да си поеме въздух. Баща й не й беше казал, че са обновили сладкарницата. Талисманът й – канелено рулце с ококорени очи и сребърна лъжица в ръката – беше заменен с бежова тента, на която името на сладкарницата беше написано с весел шрифт. Фасадата изглеждаше прекалено модерна за затънтен град като Синамън Фолс.

Ния се обърна с гръб към сладкарницата и се огледа. Маги Шилинг и екипът й вече бяха украсили главната улица като част от подготовката за празненствата през уикенда. На един от светофарите на пресечката беше закачен бял банер с надпис „Синамън Фолс, основан през 1919 година“, който изглеждаше стар като града.

Завръщането й действаше смиряващо. Ния вдиша слабия аромат на канела, който се носеше откъм гората. Ако беше тихо, щеше да чуе шума на водопада, който се намираше на няколко мили от града.

Мостът Баркуд сигурно вече беше покрит със златисти и рубиненочервени листа. Туристи от цяла Джорджия идваха тук, за да си направят снимки. После се отправяха към града, за да си купят ябълков сайдер от ресторанта на Роузи или магнитче от универсалния магазин.

Хората, които живееха тук целогодишно, обичаха Синамън Фолс. Всички, с изключение на Ния.

Ния отвори вратата, мислейки, че сладкарницата е празна, тъй като беше понеделник сутрин. Вероятно баща й беше застанал зад щанда, след като бе проверил за трети път температурата на фризерите, или правеше инвентаризация.

Но Ния беше посрещната от радостните викове на група малки деца. Баща й Уолтър се беше качил на щанда с нелепата шапка с форма на канелено рулце. Той беше разперил ръце и се усмихваше весело.

– Затова винаги казвам, че перфектната топка сладолед е ключът към щастието! – възкликна той и вдигна нагоре лъжицата за сервиране на сладолед, сякаш изнасяше проповед и тя беше свещеният граал. Децата се разкрещяха възбудено и Ния се зачуди какво количество захар ще погълнат толкова рано сутринта.

Ръката на едно очарователно момченце с очила, които бяха прекалено големи за лицето му, се изстреля във въздуха.

– Как кравата прави сладоледа?

Раменете на баща й се отпуснаха, което означаваше, че щеше да му се наложи да започне историята за произхода на сладоледа отначало. В този момент Марджъри, майката на Ния, се появи откъм задната част на сладкарницата с поднос, върху който бяха наредени купички с ягодов сладолед. Устата на Ния се напълни със слюнка. Към кремообразната ягодова основа, която беше приготвена по рецептата на Ма-Клара, бяха добавени парченца от яркорозови ягоди, набрани от фермата на стария Милтън.

– Кой е готов за ягодовия сладолед? – попита Марджъри и децата се разкрещяха весело.

Косата на майка й, посребряла на слепоочията след заминаването на Ния, беше прибрана с шнола в спретната опашка. Погледът й беше по-мек, а бръчките около устата й бяха станали по-дълбоки.

Баща й изобщо не беше остарял. Той очевидно все още се качваше на щанда заради двайсетминутната презентация за приготвянето на сладоледа, преди да даде възможност на нетърпеливите деца да го опитат. Речта беше същата като речта, която беше произнесъл пред класа на Ния през седмицата, посветена на избора на професия.

Майка й не погледна към нея, когато изрече:

– Вместо да стоиш до вратата, може да свършиш някаква работа.

Ния си го беше заслужила.

Преди да замине, с майка й бяха разменили жестоки думи, които все още вгорчаваха нощите й. Не беше сигурна как ще реагира майка й на нейното завръщане. Това посрещане беше много по-добре от всички сценарии, които си представяше, докато пътуваше с автобуса...