Крос срещу Семейния убиец

Стена от рододендрони пречеше на любопитните да надничат във вътрешността на имението: бяла къща в колониален стил с тъмнозелени кепенци и четириместен гараж в преустроената постройка за карети, разположени върху три акра озеленена площ.
Въпреки че беше тъмно, убиецът, когото медиите неотдавна бяха нарекли  
Семейния убиец, знаеше, че всичко зад рододендроните е перфектно поддържано. Моравите бяха тучни и окосени толкова старателно, че приличаха на зелени парченца от пъзел, разположени сред цветни лехи, проблясващи в ярки багри под пролетната светлина.
Пръскачката се включва в четири, помисли си Семейния убиец и погледна 
телефона си. Два часът. Повече от достатъчно време.
Надянал латексови ръкавици, убиецът включи озонатора „Озоникс“ с размера на книга, окачен на колана му, придърпа качулката на черния защитен костюм и си сложи респираторна маска и очила за нощно виждане. Премина през пъзела на една от моравите и излезе на алея, водеща към разпределителната кутия на алармената система.
Тя се изключи след шест минути.
До басейна от задната страна убиецът се спря пред метална преграда, отваряща се на добре смазани панти.
Резето „Шлаге“ на вратата към сутерена не представляваше затруднение за 
техническите умения на убиеца. Вратата се отвори след по-малко от минута.
След две предпазливи крачки, последвани от още три, Семейния убиец се спря и за миг се ослуша, преди да огледа помещението. Подът беше гол. Но стенните етажерки и рафтове бяха запълнени с обичайните за семейство от предградията вещи, подредени като в мечта на Марта Стюарт.
Убиецът тръгна по стълбите. Знаеше, че от другата страна на вратата има къс коридор и кухня. И куче, застаряващ лабрадор на име Майк.
Пред вратата Семейния убиец бръкна в един от джобовете на защитния костюм, извади торбичка, съдържаща топка от сирене и аншоа, отвори вратата, 
подхвърли стръвта и я затвори с шумно щракване.
Убиецът застана неподвижно и задиша равномерно с дълги паузи, заслушан в дращенето на кучешките нокти по дъсчения под. Озонаторът бръмчеше тихо, заличавайки всяка следа от човешка миризма.
Майк подуши вратата, щракна със зъби и погълна лакомството.
Петнайсет минути по-късно Семейния убиец отвори вратата и пристъпи в 
основната къща. Чуваше шумното тиктакане на старинния часовник в 
преддверието и хъркането на кучето на няколко крачки от него. Нагласяйки очилата за нощно виждане, убиецът подробно огледа кухнята. 
Огромен хладилник с фризер „Колдспот“. Готварска печка „Ага“ с шест газови котлона. Двойна мивка на кухненския остров. Медни съдове, висящи от тавана. Италианска кафемашина.
Детайлите са важни, нали? Разбира се. Те са в основата на всичко.
Доволен, че нещата вървят по план, Семейния убиец свали от гърба си малка раница, извади пистолет и се зае със същинската работа за вечерта.
Пистолетът –„Глок“ четиресети калибър – беше зареден и с поставен 
заглушител. Семейния убиец харесваше баланса, който заглушителят придаваше на оръжието.
Основният апартамент, разположен зад кухнята и всекидневната, беше толкова подреден и спретнат, сякаш цял отбор камериерки току-що бяха привършили почистването. Кожените мебели бяха като нови. Редиците книги на рафтовете изглеждаха неотваряни.
Като сценичен декор е, помисли си убиецът и отвори вратата към преддверието и огромната гардеробна.
Вдясно от преддверието беше банята. Семейния убиец знаеше, че зад плъзгащата се врата вляво Роджър и Сю Карпентър спят дълбоко с помощта на 
устройството за бял шум.
Двойката не чу плъзгането на вратата, нито стъпките на Семейния убиец, който се промъкваше покрай дясната половина на леглото с балдахин. Господин Карпентър, адвокат с момчешка външност, лежеше по гръб, покрил очите си с 
ръце, което улесняваше нещата.
Някога, преди много време, убиецът беше чул как командир на отряд морски тюлени описва перфектната екзекуция от упор с думата „кану“. Това 
означаваше да се стреля високо в главата, така че при излизане от черепа куршумът да остави отвор с формата на дъното на кану.
Семейния убиец простреля Карпентър в челото. Съпругата му се размърда при глухия звук на изстрела. 
Когато убиецът заобиколи леглото и се приближи до красивата блондинка в средата на трийсетте, тя беше полуразбудена и го погледна объркано.
– Роджър? – промърмори сънено.
– Шшшт – каза Семейния убиец и стреля от половин метър разстояние.
Тя умря моментално, но кръвта изпръска таблата на леглото, гърдите и 
ръкавите на защитния костюм на убиеца. Няколко капки паднаха и върху очилата за нощно виждане.
Семейния убиец взе салфетка от кутията до мъртвата съпруга и избърса очилата, докато видимостта отново стана перфектна. Салфетката падна върху окървавената възглавница до госпожа Карпентър.
Убиецът затвори плъзгащата се врата, мина през всекидневната и кухнята, прекрачи хъркащия Майк и намери вратата към апартамента на тъщата.
Пърл Нейлър, майката на госпожа Карпентър, спеше леко и беше доста пъргава за седемдесет и осемте си години. Тя се завъртя в леглото и почти докосна с костеливия си пръст ключа за лампата, която би изпратила ослепителна светлина в очилата за нощно виждане, променяйки хода на нощта.
Но преди възрастната жена да натисне ключа, Семейния убиец я простреля в горната лява страна на черепа. Тя се свлече от леглото с оплетени в чаршафите и одеялата крака.
Малко след това убиецът напусна апартамента на госпожа Нейлър и спря за миг, преди да поеме нагоре по стълбите.
Въпреки подготовката и опита му, с децата винаги беше най-трудно.

Казвам се Алекс Крос. Аз съм разследващ консултант на полицията във 
Вашингтон, където дълги години бях детектив в отдел „Убийства“, и на ФБР, където някога работих в отдела за поведенчески анализ – екипа, който 
преследва серийни убийци и други причинители на гибел и хаос.
Чувствах се така, сякаш преследвам някое от тези тъмни създания, когато 
слязох от колата си в шикозен квартал в Чеви Чейс, Мериланд, недалеч от 
столицата. Проблясваха сините светлини на две полицейски коли, препречили пътя. 
Джон Сампсън спря зад мен в немаркирана патрулка. Първокласен детектив в отдел „Убийства“ на столичната полиция, Сампсън беше и най-старият ми 
приятел. 
– Мислех, че са приключили – каза той.
– Мечтай си – отвърнах аз.
Ванът на криминалистите от ФБР пристигна още преди да стигнем жълтата 
полицейска лента и патрулните коли. На стотина метра пред нас бяха 
паркирани още две полицейски коли с включени сигнални светлини, които 
спираха движението откъм тази посока. Зад тях се приближаваше първият новинарски микробус.
– И играта започва отново – каза Сампсън.
– Това е най-гадната игра, за която съм чувал – отвърнах ядно, докато показвах служебната си карта на полицаите.
След като се озовахме зад лентата, Сампсън попита:
– Знаем ли колко са?
Поклатих глава.
– Прислужницата видяла бабата и избягала.
По алеята към нас се приближи нисък мъж в средата на четиресетте с 
тъмноруса коса, облечен в яке на ФБР.
– Влиза ли вътре? – попита Сампсън.
– Чаках ви – отвърна Нед Махоуни, специален агент на ФБР. – Вие единствени сте били на предишните местопрестъпления и исках първо вие да го огледате. Да видим дали Семейния убиец най-сетне не е допуснал грешка.
– Надеждата умира последна – казах аз.
Тръгнахме по алеята и видяхме бяло „Порше Кайен“ в едното отделение на 
гаража и червен „Шевролет Корвет“ в съседната. 
– Тузарска работа – каза Сампсън.
– Целият квартал е тузарски – поясни Махоуни.
– Какво казва прислужницата? – попитах аз.
– Пристигнала в шест сутринта, обичайното време, и влязла в кухнята, където заварила кучето да скимти. След като го нахранила, отишла в апартамента на тъщата, както обикновено. Прислужницата видяла бабата и така се разстроила, че получила болки в гърдите и не могла да диша, но успяла да се обади на 911. Сега е в спешното отделение с униформен полицай – каза Махоуни.
Облякохме защитните костюми, надянахме сини калцуни, латексови ръкавици, хирургически маски и мрежички за коса, за да не замърсим местопрестъплението със собствената си ДНК.
Семейния убиец, както медиите го наричаха, беше нападал вече два пъти в района на Вашингтон и два пъти ние и екип опитни криминалисти бяхме претърсили местопрестъплението от горе до долу, без да открием и следа от ДНК, 
непринадлежаща на жертвите, семействата или приятелите им. 
Нямаше непознати пръстови отпечатъци. Нито следи от стъпки. Не бяха задействани аларми. Нямаше следи от опити за отключване на бравите. Освен това убиецът не беше оставил свидетели и подозрителни записи от охранителните камери в околността.
Махоуни намести маската си и каза:
– Да хванем перфектния убиец.
– Няма перфектни убийци – казах аз.
– Не знам, Алекс – отвърна Сампсън. – Досега е безупречен.