Клуб петък вечер

Откъс от книгата

***

Когато всички се събрахме, кураторката дойде да ни поздрави и ни поведе на обиколка сред това, което се смяташе за най-добрата колекция на местни художници в света, включително произведения от Гьоста Адриан-Нилсон, Иван Агуели, Вера Нилсон, Свен Ерихсон, Нилс Дардел, Сири Деркерт, Бьорн Льовин и Мари-Луис Екман.

– И сега, най-новото ни попълнение – зала, посветена на Хилма аф Клинт. Силно се гордеем с това, че най-сетне ще имаме постоянна експозиция на някои от най-значимите ѝ творби – обясни кураторката, въвеждайки ни в следващото помещение.

– Помниш ли я?

Блайт не вървеше до мен по време на обиколката, но сега някак се бяхме озовали един до друг.

– Не – отвърнах.

Тя изглеждаше разочарована. Влязохме в просторно помещение с високи тавани. Осем огромни картини, по две на всяка стена, изпълваха пространството с цвят. Погледът ми се местеше от едно загадъчно платно на друго. Тези картини бяха пищни, свежи и вълнуващи. Красиви композиции в оранжево, розово, червено, жълто, светлосиньо и бледолилаво. Всяка картина сама по себе си беше отделен свят и все пак те говореха на един и същи символичен език, внушаващ цветя, семена, утроби, вагини, ембриони, луни, слънца и звезди.

Всъщност бегло си спомнях за Хилма аф Клинт. Тя беше сред художниците, които Блайт споменаваше в магистърската си теза, и затова се намираше в периферията на избледнелите ми спомени. Конфликтът ми с онази част от проучването ѝ, която се занимаваше със суеверия, се беше превърнал в сериозен проблем помежду ни и една от причините да се разделим. Блайт вярваше във всякакви езотерични идеи. А аз – ами, единствената вяра, която изповядвам, е неверието.

Гласът на кураторката ме върна в настоящето:

– ...петъчните им вечерни сеанси започват през хиляда осемстотин деветдесет и шеста. А през хиляда деветстотин и шеста Хилма аф Клинт приема отправеното ѝ от духовете предизвикателство и през следващите девет години се посвещава на това, което тя нарича „Картини за храма“, шест от които виждате тук. Произведенията са общо сто деветдесет и три, в различни размери. Всеобхватната цел на Хилма е била да предаде познанието, че всичко е едно. Искала е да покаже какво се намира отвъд видимия дуалистичен свят. Първоначално храмът, който се споменава в заглавието на тази поредица, не се е отнасял непременно до фактическа сграда. По-късно тя се опитва да я построи с помощта на Рудолф Щайнер, но не успява. Затова аз го приемам по-скоро като метафора за духовно развитие.

Докато слушах, оглеждах картина след картина. И тогава забелязах десетките спирали в абстрактните композиции. Специфични форми, които познавах като петте си пръста. Хеликоидът, който Хилма аф Клинт беше изобразила отново и отново, бе същата форма като основната конструкция на музея, в който работех от седем години, музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк.

– Извинете – казах, когато кураторката спря да говори.

– Да, господин Елиът?

– Казахте, че ги е нарекла „Картини за храма“? – Натъртих на последната дума.

– Да, точно така.

Отсреща Блайт кимна едва забележимо, потвърждавайки, че съм се натъкнал точно на това, което е знаела, че ще забележа.

През хиляда деветстотин четиресет и трета година, когато първият директор на „Гугенхайм“, Хила Ребай, пише на Франк Лойд Райт с молба да проектира сградата на музея, тя описва представата си като място, което ще бъде храм за душата. Точните ѝ думи.

Как е възможно една на практика непозната художничка от Швеция да е нарисувала тези картини за спираловиден храм, пълен с произведения на изкуството, трийсет години преди Франк Лойд Райт дори да е започнал да проектира спираловиден храм, пълен с произведения на изкуството?

Блайт отново беше застанала до мен. Този път долових уханието ѝ, което след всичките тези години все още помнех.

– Ето това вече е дело на Хеката – прошепна.

След като прекарахме още доста време, обикаляйки из изложението на Хилма аф Клинт през онзи ден в Стокхолм, двамата с Блайт си тръгнахме от музея заедно и поехме пеша към хотела.

– Какво смяташ за всичко това? За спиралите в произведенията на Хилма, желанието ѝ да построи Храм за душата, който да подслони картините ѝ, сходството с „Гугенхайм“? – попита.

– Изумително е.

– А картините?

– Заплетени, сложни и гениални. Особено ме заинтригува онова, което кураторката каза за всичките тези произведения, запечатани в капсула на времето цели десетилетия.

– Тъжно е, че е била наясно, че никой от съвременниците ѝ няма да оцени нейните картини. Една от трагедиите на живота ѝ – отвърна Блайт. – На живота на толкова много жени художнички.

– Всъщност съм озадачен от датите. Започнала е да рисува подобен вид картини през хиляда осемстотин деветдесет и шеста?

Блайт кимна.

– А след това, през хиляда деветстотин и шеста, е започнала серията за храма?

– Да.

– Това означава, че тя предхожда Кандински, Казимир Малевич, Пийт Мондриан и Франтишек Купка с години и не е получила никакво признание за това?

– Да. – Блайт се усмихна. – Едно от нещата, за които ще говоря следобед. За факта, че днес много от нас вярват, че Кандински е бил повлиян от нея. Знаем, че е бил в Стокхолм в ранните години на двайсети век. По това време Хилма е била в центъра на света на изкуството, а ателието ѝ се е намирало над една от най-значимите галерии. Кандински няма как да не е видял тези картини точно в годините, преди стилът му да се промени и той да пробие. Когато погледнеш към творчеството му с тази информация, няма как да не забележиш колко много елементи в картините му са сходни с тези на Хилма. А тя предхожда и него, и останалите. Тя олицетворява съдбата на толкова много жени, хора от различни култури и аутсайдери.

Спряхме на моста, за да погледаме водния трафик.

– Все още осмислям факта, че тя вече е създавала тези сложни необективни картини през хиляда деветстотин и шеста, а всички книги посочват Кандински и хиляда деветстотин и десета или по-късно като началото на това течение. Толкова малко дискусии има за нея. Защо?

– Ами, като за начало, защото към хиляда деветстотин и двайсета е престанала да показва картините си на всички извън „Петте“. Никой не е разбирал онова, което тя се е опитвала да предаде чрез тях и затова е решила да ги запази за себе си, докато светът я настигне. Толкова твърдо е била решена да предпази творчеството си, че е записала в завещанието си, че архивът с всичките ѝ произведения трябва да остане запечатан цели двайсет години след смъртта ѝ. В резултат на това никой дори не го е виждал до края на шейсетте. Тогава нейният племенник и бенефициент предложил наследството ѝ на музея, но те не проявили интерес, защото не била известна. По-късно той създава фондация на нейно име и оттогава усилено работи за представянето на творчеството на леля му в света на изкуството, но нещата се случват бавно. Имала е няколко международни изложби. В Щатите е показвана само веднъж – в градския музей на изкуствата в Лос Анджелис през осемдесет и шеста като част от изложбата „Духовното в изкуството“. Всъщност извън Швеция никой не е проявявал интерес към нея.

– Освен теб. Тя е една от художничките, за които писа в магистърската си теза.

Блайт кимна.

Изпуснах дълбока въздишка.

Лодката, която наблюдавахме, прекосяваше реката. Гледах как разбутваше встрани плаващите парчета лед. Тръгнахме надолу по улицата. Пред нас вече се виждаше хотелът.

– Е, ето ни отново в началото... или в края. – В гласа на Блайт се прокрадна тъга.

Погледнах към отпуснатите ѝ ръце и без да се замисля, се пресегнах и поех дясната ѝ ръка в моята. Тя извърна очи към мен. И двамата не казахме нищо. Между нас се простираше бездна, широка като реката, която току-що бяхме прекосили. Години отсъствие. Години живот, за който другият не знаеше нищо. Ала имаше и още нещо. Нещо, което не се беше променило. Бях го почувствал снощи, чувствах го и сега.

– Хубаво беше да те видя – каза.

– Да.

– И... – Тя се поколеба. – Може да поговорим повече. По-късно. Довечера?

– Да.

– Аз... – замлъкна.

– Какво?

– Чудила съм се какво ли ще е да те видя отново. Не смятах, че ще е така.

– Как, Блайт?

Тя се приближи към мен и ме целуна.

Не го очаквах. Изобщо.