Италианската балерина

Лили излезе от хотела и погледна замислено назад, почти очаквайки майка ѝ да стои на горното стъпало на богато украсеното стълбище и да ѝ маха за довиждане. Но, уви, площадката беше празна, затова се усмихна, представяйки си я как се подготвя за деня.

– Лили?

Тя се обърна и видя мъж с тъмни като какао очи и златист загар.

– Си. А вие трябва да сте...

– Антонио – представи се непознатият и протегна ръка. Тя очакваше, че ще стисне нейната, но вместо това я притегли към себе си и я целуна по бузите. – Добре дошла.

Очите му бяха топли, усмивката още по-топла и тя усети, че се изчервява от погледа му. Очевидно лесно се поддаваше на чара на италианските мъже.

– Мога ли да взема багажа ти?

Лили кимна и сама вдигна по-малкия куфар, а той се зае с по-тежкия. Пренесе го няколко стъпала по-надолу, спря и кимна към колата си.

– Насам – каза той и посочи към доста износен джип 4 х 4, коренно различен от скъпите европейски коли, които виждаше, откакто пристигна, а застаналият до него красив италианец с навити до лактите ръкави на ризата и избелели от носене дънки ѝ подсказа, че не е допуснала грешка.

Тя хвърли сака си на задната седалка, а той отвори шофьорската врата и сложи куфара ѝ на пътническата.

– Колко ще продължи пътуването?

Наложи му се да завърти ключа няколко пъти, за да запали двигателя. Той измърмори нещо под носа си и отговори:

– По-малко от час. Достатъчно да те опозная.

Закачливото му намигване я накара да се разсмее. Само да можеше да го види, майка ѝ би го одобрила с цялото си сърце.

– И така, кажи ми какво правиш на лозята? – попита тя, когато джипът се отдалечи от хотела и пое по пътя.

– По-точният въпрос е какво не правя – отвърна мъжът и я погледна крадешком. Лили изчака отново да се съсредоточи върху шофирането и плъзна очи по мъжествената челюст и отметнатата назад черна коса.

– Отдавна ли работиш там?

– Роберто и Франческа Мартинели са мои родители – каза той, като въртеше волана с една ръка, а другата отпусна на седалката. – Накараха ме да работя още като момче и се занимавам почти с всичко: от ремонт на машините до гроздобер. Така стоят нещата в едно семейно лозе. Въпреки че, технически, аз съм лозарят.

Лили прочисти гърлото си засрамена, че не се е досетила, че е син на Роберто.

– Извинявай, просто не допусках...

– Че ще ме изпрати да те взема? – Усмивката му беше заразителна.

– Очаквах обикновен работник – призна тя.

– О, белла, но те изпратиха точно такъв.

Разсмяха се, усещайки лекота помежду си, макар Лили да се смущаваше от него.

– Чух, че си работила в чужбина? – полюбопитства той.

Тя се извърна леко, за да вижда лицето му.

– Да. Прекарах известно време в Калифорния, после заминах за Нова Зеландия, за да проуча производството на тяхното шампанско.

– Аааа, а сега искаш да научиш тайните на нашето франчакорта?

– Точно така. И ми казаха, не, всъщност знам, че семейството ти произвежда едни от най-добрите пенливи вина в региона.

– Според баща ми – пошегува се Антонио.

– По-скоро според голяма част от най-добрите винопроизводители в света – поправи го тя. – Но няма да спомена това пред баща ти, ако не искаш.

– Пенсо джиа че ту ми пиача.

– Какво означава това?

– Значи: мисля, че вече ми харесваш. – Той се засмя. – И ми се струва, че татко ще се влюби в теб.

Известно време пътуваха, без да говорят, а Лили гледаше през прозореца променящия се пейзаж, опитвайки се да попие колкото може повече. Любимата част от работата ѝ като производител на вино беше пътуването из други страни. Обичаше да държи в ръка чуждата почва, да се среща с хората, да наблюдава начина им на работа. Предпочиташе семейните лозя, защото пазеха традициите, предавани през поколенията. Нямаше по-добри места, където би искала да бъде и да научи нещо полезно, дори това да я караше често да мисли за баща си и всичко, което бе изгубила.

След като баща ѝ почина, тя продължи целенасочено да следва мечтите си, да прави нещата, които бяха обсъждали и които той искаше да постигне, но не успя, защото инфарктът го открадна от нея. Още като момиче се бе зарекла да стане винопроизводител, докато тичаше след него из лозята, а той ѝ обясняваше как да разбере дали гроздето е узряло, как да го докосва и да откъсва чепките с ръка. Като тийнейджърка го наблюдаваше как отпива от виното, описвайки какви жилки трябва да търси, преди да го изплюе, и тя повтаряше същото, полагайки усилия да не се мръщи на вкуса, докато отчаяно се стараеше да долови поне някакъв намек за дъб или цитрус.

И тогава един ден той си отиде, просто ей така, без предупреждение. Лили плака дни наред, после реши, че никога повече няма да стъпи в лозе, но в крайна сметка се предаде и последва сърцето си. И до днес, щом отпиеше вино, сякаш чуваше дълбокия му глас, сякаш и той пиеше заедно с нея, подсказваше ѝ за вкусовите нюанси и одобряваше преценката ѝ.

– Винаги ли си искал да работиш из лозята? – обърна се към Антонио, като прогони тъжните мисли за баща си и насочи вниманието си към мъжа до себе си.

– Това е нашият начин на живот – повдигна рамене той. – От мен се очакваше да продължа семейния бизнес и за щастие, това напълно ме устройва. Същото се отнася за брат ми и сестра ми.

Лили не му призна, че знае кой е, защото беше чела много за семейството му. Напрегна се да си спомни за Марко, Витория и... Ант. Ето защо не го позна веднага.

– Предпочиташ Антонио пред Ант? – попита тя.

Той изглеждаше изненадан.

– А, значи си направила проучване – каза с усмивка. – Всички, които ме познават от дете, ме наричат Ант, но не ми е особено приятно. Бях най-дребният в училище, с крака като клечки, и до мен брат ми изглеждаше като гигант. Другите деца ми се подиграваха, че приличам на мравка. Един от недостатъците на изучаването на английски в ранна възраст.

Очите ѝ се плъзнаха по протежение на тялото му. Със сигурност вече не беше „мравка“. Предположи, че е висок поне метър и осемдесет, а може и повече, и изпълваше ризата и дънките.

– Не мисля, че имаш основание да се притесняваш от прякора – отбеляза и се изчерви, че я бе хванал да го оглежда.

– Дръпнах на височина чак на шестнайсет, но сега съм най-високият в семейството. Колкото до името... – Той повдигна рамене. – То си остана.

Антонио намали скоростта, Лили погледна през прозореца и забеляза, че пейзажът отново се е променил. Видя лозя, простиращи се по склона на хълма, докъдето стигаше погледът, под навес от ясно синьо небе.

– Добре дошла у дома – каза той и зави по алея, обградена от двете страни от дървета с лениво поклащащи се от ветреца листа. – Уверявам те, това е раят.

Докато напредваха бавно по алеята, Лили видя жена на кон с развяваща се зад нея дълга тъмна коса, която вдигна ръка за поздрав.

– Майка ми – заяви Антонио.

Лили не би трябвало да е толкова изненадана, но мисълта, че привлекателната жена е майка на три пораснали деца, ѝ се стори абсурдна. Мислеше, че снимката в семейния уебсайт е стара, но изглежда, не само мъжете в рода бяха красиви.

– Имам чувството, че тук ще ми хареса – прошепна тя.

Неочаквано ръката му докосна нейната, докато алеята се виеше нагоре по полегат хълм към голяма къща с теракотен покрив и измазани стени, осеяни с високи прозорци.

– Аз също.

Лили подозираше, че няма предвид само гроздето, и колкото и да се стараеше да не смесва работата с удоволствието, думите на майка ѝ все още кънтяха в ушите ѝ.

Забавлявай се, Лили. Само веднъж ще бъдеш на трийсет, затова пусни си косата и си позволи да се влюбиш. Или най-малкото, да се озовеш в леглото с красив мъж.