Игра на омраза

ГЛАВА 1

Имам си теория. Да мразиш някого, създава смущаващо сходно усещане с това, да си влюбен в него. Разполагах с предостатъчно време да сравнявам любовта с омразата и ето наблюденията ми.

Двете произхождат от едно и също място. Стомахът ти се свива при мисълта за въпросния човек. Сърцето ти така силно бие в гърдите, че е почти видимо под плътта и дрехите. Апетитът и сънят ти са разбити. Всяко влизане в контакт с въпросния човек зарежда кръвта ти с опасно количество адреналин и се намираш на ръба на реакция в стил „бий се или бягай“. Почти нямаш контрол върху тялото си. Напълно погълнат си от съответното чувство и това те плаши.

Любовта и омразата са огледални версии на една и съща игра – и ти си длъжен да победиш. Защо ли? Заради сърцето и егото си. Доверете ми се, спец съм по тия въпроси.

Ранен петъчен следобед е. Арестувана съм зад бюрото си за още няколко часа. Ще ми се поне да обитавах самостоятелна килия, но за съжаление, имам съкилийник. Чувствам всяко цъкане на часовника му като поредната резка, отбелязана на стената на тъмницата ми.

Ангажирани сме с една от нашите детински игри, която не изисква думи. Като всичко друго, което вършим, и това е ужасно незряло.

Първото, което трябва да знаете за мен: името ми е Луси Хътън. Главен асистент съм на Елен Паскал, съпрезидент на „Бексли & Гамин“.

Преди време нашата фирма „Гамин Пъблишинг“ се намираше на ръба на пълен срив. Заради състоянието на икономиката хората нямаха пари за вноските си по ипотеките и литературата се явяваше лукс. Книжарниците из града затваряха една след друга подобно на гасени от вятъра свещи. Стиснахме зъби и се подготвихме за неизбежно закриване.

Но в последния критичен момент беше осъществена сделка с друго изнемогващо издателство. „Гамин Пъблишинг“ бяха принудени да сключат брак по сметка със сриващата се империя на злото, известна като „Бексли Букс“ и ръководена от самия непоносим господин Бексли.

Всяка от двете компании упорито вярваше, че спасява другата, и двете опаковаха притежанията си, за да се нанесат в новия си семеен дом. Никоя страна не изпитваше грам удоволствие от сливането. Бекслитата бленуваха с мрачна носталгия по масата за джаги в някогашната си столова. Не можеха да повярват, че фантазьорите гамини са оцелели и толкова с тяхното бълнуване как литературата е изкуство. Бекслитата бяха убедени, че цифрите са по-важни от думите. Книгите представляваха стока. Продай стоката. Потупай екипа по гърба. Повтори.

Гамините потръпваха, потресени, като наблюдаваха как нахаканите им доведени братя на практика съдираха страници от техните издания на Бронте и Остин. Как така в „Бексли Букс“ бяха успели да струпат на едно място толкова много еднакво мислещи коне с капаци, на които по би им прилягало правото или счетоводството? Гамините негодуваха срещу идеята на книгите да се гледа като на стока. Книгите бяха и винаги щяха да си останат късчета магия, събуждащи почит и преклонение.

Една година по-късно още личи от пръв поглед кой от коя фирма идва само по външността му. Бекслитата създават усещането за строга геометрия, гамините – за небрежна елегантност. Бекслитата се движат на пасажи като акули, анализират цифри и неизменно си присвояват конферентните зали за злокобните си заседания за планиране. Или по-скоро заседания за съзаклятничене. Гамините се скупчват в боксовете си досущ като кротки гълъби в часовникова кула, задълбочават се в ръкописи, издирват следващата литературна сензация. Въздухът, който ги заобикаля, лъха на жасминов чай и хартия. Шекспир им е като другарче за игра.

Преместването в новата сграда беше леко травмиращо, особено за гамините. Вземете карта на града. Начертайте права линия между сградите на старите компании, отбележете с червена точка средата ѝ и ето къде сме ние. Новата сграда на „Бексли & Гамин“ представлява вулгарна сива грамада от бетон, подобна на жаба, и курдисана край основна пътна артерия, в чийто трафик е невъзможно да се включиш следобед. В сут­решната сянка студът е арктически, а следобед на практика се вариш в собствен сос. Сградата притежава едно компенсиращо качество: подземен паркинг – обикновено окупиран от ранобудниците, или може би е редно да кажа от бекслитата.

Преди пренасянето Елен Паскал и господин Бексли бяха обходили сградата и се беше случило нещо нечувано: двамата бяха постигнали съгласие, че последният етаж на сградата си беше живо оскърбление. Само един президентски офис? Налагаше се пълно преустройство.

След едночасово умуване, наситено с толкова много враждебност, че очите на интериорната дизайнерка проблясваха заради непролети сълзи, единствената характеристика за търсената нова естетика, приемана и от Елен, и от господин Бексли, беше лъскаво. Оказа се последният случай на консенсус помежду им. В момента десетият етаж представлява куб от стъкло, хром и черни плочки. Спокойно можеш да си оскубеш веждите, като използваш коя да е повърхност вместо огледало – стени, подове, тавани. Дори бюрата ни са изработени от огромни стъклени плоскости.

Съсредоточена съм върху огромното отражение срещу мен. Вдигам ръка и оглеждам ноктите си. Отражението ми ме следва. Прокарвам пръсти през косата си и оправям яката си. Изпаднала съм в транс. Почти бях забравила, че още играя тази игра с Джошуа.

Седя тук със съкилийник, защото всеки полеви генерал с мания за власт си има втори в командването, който да му върши мръсната работа. Да делят общ асистент, никога не е представлявало вариант, защото би означавало отстъпка от страна на един от съпрезидентите. Всеки от двама ни беше инсталиран пред двете нови врати на кабинетите на шефовете и оставен на съдбата си.

Все едно ме бяха изтикали на арената на Колизеума само за да установя, че не съм сама.

Сега отново вдигам дясната си ръка. Отражението ми ме следва безотказно. Облягам брадичка върху дланта си и въздишам дълбоко, а въздишката ми резонира и ехти. Повдигам лявата си вежда, защото знам, че той не може, и точно както съм предвидила, челото му се напряга безрезултатно. Спечелила съм играта. Триумфът не проличава по изражението на лицето ми. Оставам спокойна и равнодушна на вид като кукла. Седим с брадички, опрени на дланите си, и се взираме един в друг.

Никога не съм сама тук. Срещу мен винаги седи главният асистент на господин Бексли. Негов потръчко и лакей. Второто нещо, най-важното, което човек трябва да знае за мен, е следното: мразя Джошуа Темпълман.

В момента копира всяко мое движение. Това е нашата Огледална игра. За случаен наблюдател не би било забележимо от пръв поглед. Но не и за мен. Всяко мое движение бива копирано от другата страна на офиса с леко закъснение. Повдигам брадичка от дланта си и се завъртам към бюрото си, а той безпогрешно изпълнява същото. На двайсет и осем съм и имам чувството, че съм била запратена в Чистилището. В общата стая на детска градина. В приют за душевноболни.

Набирам паролата си: МРАЗЯДЖОШУАВОВЕКИВЕКОВ. Предишните ми пароли до една представляваха вариации на това, колко ненавиждам Джошуа. Завинаги. Почти сигурно е, че неговата парола е МРАЗЯЛУСИНДАВОВЕКИВЕКОВ. Телефонът ми звъни. Джули Аткинс от „Авторски права“, още един трън в задника ми. Идва ми да изключа телефона си и да го запратя в някой крематориум.

– Здравей, как си? – Винаги добавям допълнителна доза топлина в тона си, когато говоря по телефона. В другия край на помещението Джошуа върти очи и започва да наказва клавиатурата си.

– Искам да те помоля за една услуга, Луси. – Почти съм в състояние да изрека следващите ѝ думи преди нея.

– Нуждая се от удължаване на срока за месечния доклад. Май ме започва мигрена. Не мога повече да гледам в монитора. – Тя е един от онези ужасни хора, които произнасят думата като мегрена.

– Разбира се, мога да си представя. Кога ще имаш възможност да го довършиш?

– Ти си върхът. Ще бъде готов в понеделник следобед. Налага ми се да дойда на работа по-късно.

Ако кажа „да“, ще трябва да остана до късно в понеделник, за да подготвя доклада за събранието в девет сутринта във вторник. Още отсега следващата седмица се очертава противна.

– Добре. – Коремът ми се напряга. – Но моля, предай го колкото е възможно по-рано.

– О, Брайън също не може да довърши неговия днес. Толкова си добра. Оценявам колко мило се отнесе. Говорехме си как от всички висшестоящи е най-приятно да се общува с теб. Някои други хора около теб са истински кошмар. – Мазните ѝ думи поне малко от малко облекчават недоволството ми.

– Няма проблем. Ще говорим в понеделник. – Затварям и дори не ми се налага да поглеждам към Джошуа. Наясно съм, че клати глава.

След няколко минути му хвърлям поглед и той се е втренчил в мен. Представете си, че ви остават две минути до най-важното интервю в живота ви и поглеждате надолу към бялата си блуза. Синята ви химикалка е протекла в джоба ви. В главата ви експлодират сквернословия, стомахът ви е кълбо от нерви. Вие сте идиот и всичко е съсипано. Това дава точно описание на очите на Джошуа, когато погледне към мен.

Щe ми се да можех да заявя, че е грозен. Би трябвало да е нисък и дебел трол с уста като цепка и воднисти очи. Някой куцащ гърбушко. Целият осеян с брадавици и пъпки. С жълти като кашкавал зъби и пот, воняща на лук. Обаче не. В общи линии е пълна противоположност на изброеното. Още едно доказателство, че на този свят няма справедливост.

Входящата ми поща издава звук. Отклонявам рязко очи от негрозния Джошуа и забелязвам, че Елен е пратила съобщение, в което изисква цифрите на прогнозния бюджет. Отварям за справка доклада от предишния месец и се залавям.

Съмнявам се, че изгледите за този месец ще се подобрят особено. Издателската индустрия се срива все повече. На няколко пъти съм чувала из тези коридори да прокънтява думата преструктуриране и ми е ясно накъде води това. Всеки път щом пристъпя навън от асансьора и зърна Джошуа, се питам: Защо не си намеря нова работа?

Бях запленена от книгоиздаването още откакто на единайсет направихме училищна обиколка за избор на професия. По онова време вече страстно поглъщах всяка книга. Животът ми се въртеше около ежеседмичното посещение в градската библиотека. Заемах максимално допустимия брой заглавия и успявах да различа отделните библиотекари по шума от обувките им, докато се движеха между стелажите. До тази обиколка бях силно ентусиазирана самата аз да стана библиотекар. Дори си бях измислила система за каталогизиране на моята лична библиотека. Такъв книжен червей бях аз.

Преди посещението ни в издателство не се бях замисляла как всъщност се създава една книга. За мен това си беше истинско откритие, че може да ти се плаща да издирваш автори, да четеш книги и в крайна сметка да създадаваш самите книги. Чисто нови корици, съвършени страници без подгънати ъгълчета и бележки, написани с молив. Главата ми се замая. Обожавах новите книги. Бяха ми любимите за заемане. Като се прибрах у дома, заявих на родителите ми: Като порасна, ще стана издателка.

Прекрасно е, че следвам детската си мечта. Но ако трябва да съм честна, в момента основната причина да не си търся нова работа е: не мога да допусна Джошуа да победи.

Докато работя, чувам единствено тракането му по клавиатурата, наподобяващо автоматни откоси, и тихото жужене на климатиците. От време на време той взема калкулатора си да изчисли нещо. На драго сърце бих се обзаложила, че господин Бексли също е поръчал на Джошуа да подготви цифрите от прогнозния бюджет. После двамата съпрезиденти ще могат да се впуснат в битка, въоръжени с цифри, които може да не съвпадат. Съвършеното гориво за огъня им на омраза.

– Извинявай, Джошуа.

Не ми обръща внимание в продължение на цяла една минута. Ударите му по клавиатурата се ускоряват. Бетовен на пианото ряпа да яде.

– Какво има, Лусинда?

Дори родителите ми не се обръщат към мен с „Лусинда“. Стискам здраво челюст, но после виновно отпускам мускулите си. Зъболекарят ми ме предупреди да полагам съзнателни усилия да не го правя.

– Върху цифрите на прогнозния бюджет за следващото тримесечие ли работиш?

Той вдига и двете си ръце от клавиатурата и се взира в мен.

– Не.

Изпускам половината въздух от дробовете си и се обръщам обратно към бюрото си.

– Приключих с тях преди два часа. – Подновява писането си. Гледам към отворената пред мен електронна таблица и броя до десет.

И двамата работим бързо и имаме репутацията на финализатори – нали се сещате, от типа служители, които завършват противните и прекалено трудни задачи, които всеки друг избягва.

Аз лично предпочитам да седна с хората и да обсъждаме нещата лице в лице. При Джошуа обаче комуникацията задължително се осъществява чрез имейли. Най-отдолу под имейлите му винаги стои „Вс. н. д.! Дж.“ Ще го убие ли да напише „Всичко най-добро! Джошуа“? Както изглежда, изискват се прекалено много натискания на клавишите. Вероятно има и точна представа колко минути годишно спестява на „Бексли & Гамин“.

Напълно равнопоставени сме, но сме пълна противоположност един на друг. Полагам максимални усилия да постигна делова външност, но гардеробът ми не е съвсем на място в „Бексли & Гамин“. Аз съм си гамин до мозъка на костите. Червилото ми е прекалено червено, а косата ми прекалено непокорна. Обувките ми чаткат прекалено шумно върху покритите с плочки подове. Не успявам да се насиля да използвам кредитната си карта, за да си купя черен костюм. Никога не ми се е налагало да нося такъв в „Гамин Пъблишинг“ и упорито отказвам да бъда асимилирана от бекслитата. Гардеробът ми включва плетива и ретро облекло. Един вид симпатичен библиотекарски шик, надявам се.

Отнема ми четиресет и пет минути да завърша задачата. Надпреварвам се с часовника, макар цифрите да не са ми силата, защото подозирам, че на Джошуа е бил нужен час. Дори в главата си пак се състезавам с него.

– Благодаря, Луси! – чувам приглушеното подвикване на Елен иззад лъскавата врата на кабинета ѝ, когато ѝ пращам документа.

Проверявам входящата си поща. Всичко е актуализирано. Проверявам часовника. Три и петнайсет следобед. Проверявам червилото си в отражението ми върху лъскавата стена в близост до бюрото ми. Проверявам Джошуа, който ме наблюдава с ядно презрение. Втренчвам се в него в отговор. Сега е ред на Игра на взиране.

Редно е да спомена, че крайната цел на всичките ни игри е да накараме другия да се разсмее или да се разплаче. Нещо от този сорт. Ще знам, като победя.

Допуснах една грешка, когато срещнах Джошуа за пръв път: усмихнах му се. Дарих го с най-хубавата си лъчезарна усмивка с пълен комплект зъби, искрящи очи и преливаща от наивен оптимизъм, че бизнес сливане не е най-лошото, което би могло да ми се случи. Очите му ме обходиха от глава до пети. Висока съм само метър и петдесет и два, така че не отне дълго. После той отклони поглед от мен и го насочи навън през прозореца. Не се усмихна в отговор и някак си имам усещането, че след този случай разнася усмивката ми затъкната в горното си джобче. Той е с едни гърди напред. След този фалстарт ни отне само няколко седмици да се поддадем на взаимна враждебност. Също както когато вода капе във вана, в крайна сметка от нея започна да прелива.

Прозявам се зад дланта си и поглеждам към горния джоб на Джошуа върху лявата страна на гърдите му. Всеки ден е облечен с еднакви бизнес ризи в различни цветове. Снежнобяла, белезникава на райе, кремава, бледожълта, в цвят горчица, бебешко синя, тюркоазена, гълъбовосива, тъмносиня и черна, като ги обличаше в абсолютно строго спазвана последователност.

Между другото, любимата ми сред ризите му е тюркоазената, а най-малко любима – онази с цвят горчица, която носи в момента. Всички ризи му стоят добре. Всички цветове му отиват. Ако аз се облека в цвят горчица, ще приличам на мъртвец. Обаче ето го него, седи си там със златист тен и здрав вид.

– Днес е горчица – отбелязвам на глас. Защо ръчкам в гнездото на стършелите? – Нямам търпение за бебешко синята в понеделник.

Начинът, по който ме поглежда, е едновременно самодоволен и раздразнен.

– Забелязваш толкова много неща, свързани с мен, Сладкишче. Но мога ли да ти напомня, че коментарите на тема външен вид са в разрез с правилата на отдел „Личен състав“ в „Бексли & Гамин“?

О, играта „Личен състав“. Тази не сме я играли от цяла вечност.

– Престани да ми казваш Сладкишче или ще се оплача в „Личен състав“.

Водим дневник един за друг. За него само мога да допускам, че го прави; като че помни абсолютно всяко мое прегрешение. Моят представлява документ, защитен с парола, скрит на личния ми диск, в който са заведени всички тъпотии, разменени между мен и Джошуа Темпълман. През последната година всеки от нас е подавал оплакване в „Личен състав“ по четири пъти.

Той е получавал устно и писмено предупреждение заради прякора, с който ме нарича. Аз съм получавала две предуп­реждения: едно за вербален тормоз и друго за детинска шега, която излезе от контрол. Не се гордея.

Той явно не успява да измисли остроумен отговор и подновяваме взирането един в друг.

* * *

Чакам с нетърпение времето, когато ризите на Джошуа стават по-тъмни. Днес е тъмносиня, което води към черна. Към великолепната черна в деня ни за плащане.

Финансовото ми положение е горе-долу следното: каня се да вървя пеша двайсет и пет минути, за да прибера колата си от Джери (механика) и да стопя наличността по кредитната ми карта, докато не стигна на сантиметър от лимита. Утре ни плащат заплатите и ще възстановя баланса по картата. През целия уикенд колата ми ще изпуска още мазна тъмна субстанция, която аз ще забележа по времето, когато ризата на Джошуа е бяла като хълбока на еднорог. Ще позвъня на Джери. Ще му върна колата и ще преживявам от бюджет, тънък като връзка за обувки. Трябва да направя нещо с тази кола.

В момента Джошуа се подпира на касата на вратата на господин Бексли. Тялото му запълва по-голямата част от отвора. Успявам да го видя, защото го шпионирам посредством отражението на стената в близост с монитора ми. Дочувам тих и дрезгав смях, който няма нищо общо с магарешкия рев на господин Бексли. Потърквам с длани ръцете си, за да загладя нас­тръхналите косъмчета. Няма да завъртя глава в опит да видя по-добре. Той ще ме засече. Винаги го прави. И после ще ми се намръщи.

Стрелките на часовника пъплят бавно към пет часа и през прашните прозорци успявам да видя буреносните облаци. Елен си тръгна преди час – една от облагите да бъде съпрезидент е да работи с продължителността на учебен ден и да прехвърли всичко на мен. Господин Бексли прекарва повече часове в кабинета си, защото столът му е далеч по-удобен и като го огрее следобедното слънце, има навика да подремва.

Не искам да представя нещата така, сякаш ние с Джошуа вършим всичко на последния етаж, но честно казано, понякога усещането е точно такова. Финансовият отдел и отдел „Продажби“ докладват пряко на Джошуа, а той филтрира огромното количество данни до размера на малки хапки и ги подава с лъжичка на измъчващия се и почервенял господин Бексли.

На мен докладват Редакторският, Корпоративният и Маркетинговият отдел и всеки месец аз компресирам месечните им док­лади в един за пред Елен... и предполагам, също ѝ го подавам с лъжичка. Използвам любимия ѝ шрифт. Всеки ден тук представлява едновременно предизвикателство, привилегия, саможертва и неудовлетвореност. Но като се замисля за малките крачки, които бях изминала, за да стигна дотук, и като погледна през очите на онова единайсетгодишно момиче, променям фокуса си. Припомням си. И изтърпявам Джошуа още мъничко.

За съвещанията си с ръководителите на отдели винаги нося домашно приготвени кексчета и те всички ме обожават. Твърдят за мен, че „струвам теглото си в злато“. На своите съвещания с ръководители на отдели Джошуа носи лоши новини и неговото тегло го мерят с други субстанции.

Сега господин Бексли отминава бюрото ми, стиснал куфарче в ръка. Сигурно ходи да пазарува в „Нестандартно мъжко облекло за Хъмпти Дъмпти“. Откъде иначе ще намира такива къси и в същото време много широки костюми? Оплешивява, осеян е със старчески петна и е греховно богат. Дядо му е основал „Бексли Букс“. Обожава да напомня на Елен, че тя е просто наета. Според Елен и според моите лични наблюдения той е дърт дегенерат. Насилвам се да му се усмихна. Малкото му име е Ричард. Шишко Малък пишко.

– Лека вечер, господин Бексли.

– Лека вечер, Луси. – Спира до бюрото ми, за да надникне в деколтето на червената ми копринена блуза.

– Надявам се, че Джошуа ви е предал екземпляра от „Мътно огледало“, който отделих за вас. Първият отпечатан от първата партида е.

Шишко Малък пишко има огромен стелаж с книгите, издавани от „Бексли & Гамин“. Всяко от копията е първото, излязло от печатарската машина – традиция, подхваната от дядо му. Много обича да се перчи с тях пред посетители, но веднъж ги разгледах и видях, че дори не са отваряни.

– Ти си го заделила, значи? – Господин Бексли заобикаля бюрото ми и поглежда към Джошуа. – Не ми го спомена, Доктор Джош.

Шишко Малък пишко вероятно го нарича „Доктор Джош“ заради клиничното му студенокръвие. Чух някой да разказва как когато ситуацията в „Бексли Букс“ се влошила особено много, Джошуа излязъл с гениалната идея да отстранят по хирургически път една трета от персонала. Не знам как изобщо спи нощем.

– Важното е да стигне до вас, всичко друго е без значение – отговаря Джошуа, без да се запъне и за миг, и шефът му си припомня, че всъщност той е Шефът.

– Да, да – изпухтява и отново наднича в деколтето ми. – Доб­ра работа, вие двамата.

Качва се в асансьора, а аз поглеждам блузата си. Всички копчета са закопчани. Какво изобщо може да е видял? Вдигам поглед към огледалната облицовка на тавана и едва-едва успявам да зърна миниатюрно триъгълниче от потъналата в сянка цепка между гърдите ми.

– Ако я закопчаеш още малко по-високо, няма да ти виждаме лицето – подхвърля Джошуа, втренчен в монитора си, докато излиза от използваната програма.

– Ами предай на шефа си от време на време да ме поглежда в лицето. – И аз излизам от програмата си.

– Вероятно се опитва да види електронната ти платка. Или се чуди с какво гориво работиш.

Обличам палтото си.

– Зареждана съм единствено от омразата ми към теб.

Устата на Джошуа потрепва веднъж и съм на косъм от победа. Наблюдавам го как лепва неутрално изражение на лицето си.

– Ако това те притеснява, би трябвало ти да говориш с него. Да отстояваш правата си. Е, какво, тази вечер ще лакираш ноктите си в отчайваща самота, а?

Улучи заради чист късмет.

– Да. А ти сигурно ще мастурбираш и ще плачеш във възглавницата си, Доктор Джош?

Той поглежда към най-горното копче на блузата ми.

– Да. И не ме наричай така.

Преглъщам напиращия смях. Докато се качваме в асансьора, се блъскаме един друг доста недружелюбно. Той натиска копчето за подземния гараж, а аз за партера.

– Днес на автостоп ли си?

– Колата ми е в сервиза. – Нахлузвам обувките си тип балерина и натъпквам тези на висок ток в чантата си. Сега съм още по-ниска. В матовата полировка на вратите на асансьора успявам да видя, че едва достигам до средата на бицепса му. Приличам на кученце чихуахуа редом с дог.