Бях съвсем обикновено и неразличимо дете, бях бледен и слабичък, често боледувах и майка ми, а също Йосиф, тогава го наричах свой баща, бяха изпълнени с непрестанни страхове за мен. Почти нямаше болест, която да ме отмине, тогава упоен от слабостта си, оставах в постелите, а майка Мария и Йосиф бдяха над мен с двойно усърдие. Истина, истина ви казвам... Бдяха над леглото ми с особено, някак преувеличено старание, сякаш очакваха нещо неведомо от мен. Като че ли се надяваха да извърша нещо необяснимо и невероятно, нещо върховно и оставащо във времето.
Иначе бях буен и пакостлив, коленете ми винаги бяха изжулени, често си разбивах носа, веднъж паднах от смокинята в нашия двор и от челото ми рукна кръв. Обичах да играя, да лудувам до насита с другите деца, привличаше ме и полумракът в работилницата на баща ми. Топорите, трионите, свределите, длетата, рендетата, инструментите му странно ме примамваха и още тогава аз бях осъзнал, че ще опозная тайните на дървото и ще се сприятеля с него, че ще стана дърводелец като моя баща. А с течение на годините се научих, като докосвам дървото, да усещам душата му, осъзнах, че дори когато е мъртво, дървото остава странно живо. От малък често се затварях в работилницата на Йосиф, намирах парчета необработен дъб и правех фигурки. Най-силно ме влечеше да изрязвам образа на нашия бог Йехова, дялках ги с увлечение и старателно, а сетне ги подарявах на по-големите от мен братовчеди или ги оставях в синагогата.
В работилницата ме посрещаше полумракът, слънчевият лъч, който проникваше през тясното като бойница прозорче, а също тънкият мирис на слепващо лепило, на сухо дърво и на чудо. Защото чудо беше това, което се случваше в ръцете на Йосиф... от прости дъски да се роди здрава маса, около която да се събира цяло семейство, или приютяващ шкаф, който можеше да побере храната за седмица, или изящен рафт, върху който нощно време щяха да горят аламбик и свещите, за да се удължи денят, или дори удобно, направено от силен дъб легло, което щеше да приюти умората и сънищата на двама, на мъж и жена, врекли се да бъдат заедно.
Работилницата на баща ми беше ниска, схлупена и беше разположена в двора на къщата ни. Встрани от нея стройно бяха подредени талпите от бук и безценен дъб, повдигнати на трупчета и преплетени така, че дървото да съхне на слънцето и слабия ветрец. Над нея разгръщаше клони огромна, посадена в отминали времена смокиня, която оставяше облекчителната си сянка и тежкия си сладникав мирис и по която обичах да се катеря, а плодовете ѝ бяха едри, сочни и необикновено вкусни.
Бях опърничав и непослушен като всяко дете, почитах родителите си, прекланях се пред тях, но обичах и свободата, неразумността на свободата, влечението да правя пакости и всякакви бели. Още като невръстно дете, когато майка ме водеше със себе си в синагогата, се събличах гол и започвах да тичам между миряните. Това предизвикваше усмивките на хората, те се забавляваха, криеха ме, бранеха ме от майка ми и не ѝ позволяваха да ме хване и да ме облече. Когато станах на пет години, започнах да се срамувам, вече не позволявах на майка си да ме съблече, къпеше ме Йосиф.
Бях палав и не бях особено милостив, спомням си например как с децата от махалата заровихме едно току-що родено котенце в купчината пясък на улицата. Не изпитвах жал към него, но когато чух плача на неговата майка, една кльощава, изпита от малките си пъстра котка, се просълзих и го изрових, върнах му въздуха и светлината. По-късно това коте така се привърза към мен, че ме следваше навсякъде като куче. Да, аз не бях милостив, но бях по особен начин жалостив и тези противоречиви усещания за света около мен често ме овладяваха, объркваха ме и скъсяваха съня ми.
Сънувах много и всяка нощ, сънувах цветно и сънищата ми бяха изпълнени с някакво предопределение. Преследваха ме странните видения за далечна, чудна и сияйно светла страна, която започваше високо над облаците и продължаваше в бездънието, в несвършването на небето и света. Всичко в нея беше толкова бляскаво и красиво, че ме ослепяваше. В нощите често се повтаряше и един прокобен сън, че не съм свободен, че тялото ми е малко, а аз съм някак непосилно, непоносимо голям, че насила съм затворен, направо натъпкан съм в себе си като в твърда и неудобна черупка. Понякога се събуждах плувнал в пот и почти задушен от ужас. Тогава плачех и дори щедрите обятия на майка ми Мария не ме утешаваха.
Бях одарен със силно и проникващо въображение, непрекъснато се опитвах да си обясня света, който ме заобикаляше, въобразявах си разни невъзможни, най-често стряскащи неща, а това ме принуждаваше да послъгвам. Често казвах на моите родители, че отивам в синагогата да изучавам иврита, законите и Талмуда, а се замъквах в подножието на планината Тавор, която странно ме привличаше, макар че в нея нямаше нищо необикновено, тя цялата беше изпълнена с вяла растителност и с неосъществен живот.
В лунните нощи събирах децата около себе си и им разказвах всякакви измислици, твърдях например, че нейде из пътищата на Галилея съм срещал Давид, който ми е споделил, че скоро ще се прицели с прашката си и ще победи Голиат, а с него олицетворявах наглите и нахални римляни, които властваха над моя народ. Споделях им още, че на планината Тавор, която се намираше в близост до Назарет, съм срещнал същество, странно, непознато и величествено, а пред мен то се е разпаднало на светлина, превърнало се е в чудна, неописуема с думи, съвършена и божествена светлина, която ме е ослепила, обезцветила е и е превзела деня. Когато обаче те ме питаха какво е това същество, аз отговарях искрено, че то е приличало на човек, на направен от плът човек, който след като неземно е заблестял, се е върнал от светлината и се е възправил видим и смайващо обикновен пред мен.
Трябва да призная, че послъгвах и за най-обикновени неща, например, когато се опитвах да сменя новата си, направена от Йосиф играчка за късче печено месо или за няколко шепи сварен и полят с лимонов сок нахут. Въображението, което притежавах, ме измъчваше, защото непрекъснато ме принуждаваше да живея в един измислен от мен свят, който едновременно беше навсякъде около мен и в същото време го нямаше, не съществуваше. Така още в младенческа възраст аз разбрах, че светът около мен е безкраен, и то не защото не може да се извърви и да се опознае с поглед, със слух и с другите осезания, а защото беше населен с човеци, с думи, които го правеха различен и непознаваем. С цялата си същност проумях още, че светът, в който живеем, който ни заобикаля, е реален, вещественият свят около нас съществува, но лишен от нашето духовно любопитство, той е неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на предметния свят. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде назован и така любопитството на човека, неговото въображение, интуицията му, а най-вече Словото разбуждат Битието и го превръщат от съществуване в разказ, а по-сетне в Смисъл и в Памет. И наистина, представете си едно дърво на улицата. То присъства и в същото време го няма, сякаш е унесено в себе си и за да излезе от този полусън, трябва не само да го видим, но и да го отличим в себе си, да му обърнем внимание или да го споменем. Това изплъзване на околния свят от нас, това превръщане на всичко срещано от нас в полусън, в несвършване и безкрайност е едно от най-величествените доказателства за съществуването на Бог, си мислех аз, и се вглеждах в някой случаен предмет, за да му придам име, смисъл и да го направя част не просто от видимото, а от себе си.
По-палав, по-буен и непослушен от мен беше единствено моят братовчед Йоан, който често ни гостуваше в Назарет. Той беше невероятно опак, никога не се съгласяваше с това, което изискваха възрастните, но вечерно време притихваше и обичаше да слуша сънищата и лъжите ми, разказите ми и невероятните, някои от тях страшни, истории, които ми хрумваха и му разказвах, преди да заспим. Получаваше се така, че Йоан владееше игрите ни и деня, а аз спотаеността, усамотението и тайнството на нощта.
Бях чувал от майка и Йосиф, че когато съм се родил, е трябвало да бягаме и да се крием по неизвестни за мен причини, но от едва доловените разговори бях научил, че е бил заплашен моят живот. Нещо жестоко и всесилно ме е застрашавало в моята най-първа и невръстна възраст и е трябвало да се преместим в Египет, да бъда скриван от хорските очи. От братовчед си Йоан научих още, че в това изпълнено с дивашко насилие време много младенци, напълно праведни и невинни, са били издирени от войниците на Ирод Велики и са били ужасяващо и напразно избити. Благодарение грижите на майка Мария и Йосиф, благодарение на тяхното самообладание и кураж аз съм бил спасен и слава богу, съм оцелял и имах възможността за тяхна радост, а и гордост, да порасна.
Наричаха ме Йешуа, името ми беше Йешуа, аз се казвах Йешуа...
