Хотел "Синамън Спайс" (Мейпъл Фолс, кн. 1), с цветни порезки

Мадисън Кели притисна силно колене до гърдите си. Не можеше да повярва какво ѝ се случваше. Сутринта бързаше за среща по улицата в Ню Йорк, стиснала кроасан и чаша кафе в ръце. Сега беше в родния си дом – хотел Синамън Спайс, под възглавницата ѝ лежеше мистериозно писмо, а дъждът блъскаше по прозорците.

Писмото бе пристигнало тази сутрин. Беше написано с печатни букви, нямаше подпис и беше пъхнато в износен плик, който изглеждаше, сякаш някой го бе носил в джоба си седмици наред. В мига, в който взе писмото, тя вече знаеше, че става въпрос за нещо важно.

Отвори плика с треперещи ръце, мислите ѝ препускаха лудешки, а землистите нотки на сандалово дърво и ванилия, които се разнесоха от листа, събудиха спомените ѝ.

Мадисън,

Хотел „Синамън Спайс“ има нужда от теб.

Баща ти има нужда от теб.

Можеш ли да се прибереш у дома? Само за известно време?

– Приятел

Не беше от баща ѝ; той никога не би помолил за помощ. А баба ѝ по майчина линия нямаше проблем да говори директно с Мадисън.

Истината бе, че бележката ѝ напомняше на майка ѝ. Но това бе невъзможно. Майка ѝ бе починала преди три години.

Писмото беше същинска загадка. А Мадисън обичаше загадките.

Както и главоблъсканиците. Привидно неразрешимите убийства, кръстословиците и недовършените рецепти бяха нейната стихия. Умът ѝ обичаше реда. Да решава и поправя нещата. Така че като пристрастен любител на загадките със силен състезателен дух и дълбока и нездравословна мания да оправя всичко тя нямаше избор. Заразя всичко и се върна в хотел „Синамън Спайс“.

Върна се в Мейпъл Фолс. Върна се в градче край езерото, заобиколено от гористи планини и пълно с чудати хора. Върна се на мястото, което се бе заклела никога повече да не нарича свой дом.

Още една светкавица проблесна като моментна снимка, озарявайки детската ѝ стая. Последва гръмотевица, която разтърси прозорците, а къщата сякаш простена.

Мадисън си нареди да се стегне. Беше преживявала натоварения трафик в Ню Йорк, катастрофални първи срещи и три пъти бе празнувала Деня на благодарността със съквартирантката си Джо с много хаос и още повече вино. Но нищо не я разстройваше така, както гръмотевична буря в Средния запад.

Само че не беше само бурята. Мадисън беше притеснена още от пристигането си. Малкият семеен хотел беше в много по-лошо състояние, отколкото бе очаквала. В офиса намери касови бележки отпреди две години, сметка за вода от миналото лято и написана на ръка бележка от някой си Тим за „поправката на машината за сладолед“. Тя дори не знаеше, че имаха машина за сладолед.

После баба ѝ неволно издаде, че хотелът, който разполагаше с дванайсет стаи, бе почти празен, единствените гости бяха една двойка. Изглеждаше безнадеждно.

Някога хотел „Синамън Спайс“ беше идеалното място за есенна почивка. Спомените ѝ от детството бяха изпълнени с аромата на прочутите канелени рулца на майка ѝ и покритата със сухи листа тераса. Уютната трапезария с високия си сводест таван и пукащия в камината огън. Идвайки тук, всеки гост се чувстваше като в голяма, топла прегръдка. Това беше идеалното място да се сгушиш с книга и кафе край прозореца с гледка към великолепните есенни багри и езерото.

Но сега беше ясно, че баща ѝ бе спрял да поддържа хотела и списъкът със задачи на Мадисън беше по-дълъг от меню на френски ресторант.

Но тя щеше да оправи всичко. Щеше да приведе нещата в ред, да наеме управител и да се върне в града до първи ноември. Просто трябваше да се справя с проблемите един по един. Щеше да направи списък и да се придържа към него. Мадисън обожаваше списъците.

Още един тътен разтърси хотел „Синамън Спайс“. Този път тя се стресна и подскочи толкова рязко, че изрита карираното одеяло от леглото.

Скръсти ръце и се смъмри:

– Мадисън, ти си голяма жена. Можеш да се справиш с това.

И наистина можеше. Сега вече беше успешен кулинарен автор, но веднъж бе пренаписала рецензия от 1200 думи за ресторант със звезда „Мишлен“ за точно двайсет минути, след като редакторът в последния момент беше сменил темата от „кулинарно изкуство“ на „храна за утеха“. В сравнение с това задачите тук ѝ се струваха безобидни.

Въпреки това още от малка Мадисън се страхуваше от бури. А тази беше толкова неочаквана, защото беше есен – единайсети октомври. Традиционно есента в Средния запад не включваше такива бури. Това трябваше да е най-уютното и спокойно време от годината.

Мадисън се облегна на таблата на леглото и опита да се успокои. Спомни си как майка ѝ я утешаваше точно в тази стая и галеше косата ѝ след нощен кошмар. Единствено тя знаеше какво да каже и как да я успокои, докато сърцето ѝ препускаше.

Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Скоро всичко щеше да приключи – бурята, задачите в хотела. После щеше да се върне към нормалния си живот, към силната, уверена жена, която беше. Жената, с която майка ѝ би се гордяла.

ТРЯС!

Звукът на разцепващо се дърво прониза къщата, последван от оглушителен трясък. Мадисън отметна одеялото и скочи Нахлузи първия попаднал ѝ пуловер – тъмночервено плетиво, върху карираната си пижама и грабна телефона, за да си свети.

Мадисън стигна до върха на стълбите, дебелите ѝ вълнени чорапи се плъзнаха по полирания дървен паркет и тя замръзна намясто.

Трапезарията – любимата ѝ част от хотела, известна с пукащия огън в камината и красивата гледка към езерото – беше разрушена.

Най-старото кленово дърво в града, символ на очарователния „Синамън Спайс“ и неизменна част от детството на Мадисън, се беше стоварило право в сърцето на хотела.

Дъждът валеше през зейналата дупка, мокрейки дървения под и преобърнатите мебели отдолу.

– О, не, не, не, не – повтаряше Мадисън на всяка крачка, докато тичаше надолу по стълбите.

Кленът беше фон на всяка семейна снимка. Всяка година, без изключение, тя позираше пред него на първия учебен ден, докато майка ѝ закрепяше различна панделка в косата ѝ.

А сега се беше превърнал в материал за разпалки.

– Добре ли си, Мади? – Гласът на баща ѝ се разнесе откъм кухнята, лековат и прекалено спокоен предвид случилото се. Последното спасено от него кученце на име Какао тичаше по петите му и лаеше в тъмното.

Мадисън се обърна тъкмо навреме, за да види как Джордж влиза в стаята с фенерче в едната ръка и колкото и странно да изглеждаше, бисквита в другата. Раираната му пижама беше пъхната в пантофите, а сивата му коса стърчеше на всички страни.

– Дявол да го вземе. Погледни! – каза той и насочи светлината към тавана.

Какао продължаваше да лае, гонейки лъча на фенерчето, без да обръща никакво внимание на преобърнатите маси и отломките.

– Спокойно, ето. Държа те – каза Джордж и вдигна кученцето. Какао беше съвсем мъничка и лека. Козината ѝ бе шоколадовокафява и се въртеше неспокойно, облизвайки лицето на баща ѝ в търсене на трохи от бисквитата.

Джордж продължи да се суети около кученцето, а във всекидневната валеше дъжд.

– Не ти харесва тази буря, а? Мадисън е същата като теб.

Още една светкавица проряза небето, а баща ѝ се разсмя.

– Татко, покривът – каза умолително тя, опитвайки се да привлече вниманието на Джордж.

– Хм? – Той вдигна поглед и спря да чеше Какао зад ушите.

Мадисън разтри чело.

– Сериозно е.

– Да, да. Така е. Покривът. – Той се прокашля, огледа се наоколо и после отново отхапа от бисквитата.

Мадисън грабна салфетки от рецепцията и започна да попива водата, но беше безсмислено. Чорапите ѝ подгизнаха само за няколко минути.

– Подозрително спокоен си – отбеляза тя.

– Паниката няма да ни помогне и определено няма да поправи покрива.

Мадисън едва устоя на силния порив да разпери ръце от отчаяние.

– Колко е часът? – попита тя и погледна телефона си. – Два часът и седем минути. Чудесно – въздъхна дълбоко. – Добре. Всичко е наред. Ще намеря брезент, кофа...

– Не се тревожи, сладкишче – прекъсна я Джордж. – Не е кой знае какво – добави той и махна с ръка, сякаш ставаше въпрос за разхлабена брава.

– Не е кой знае какво ли? Но, татко, половината покрив го няма!

Той кимна.

– Моят човек ще го оправи.

– Ти... имаш човек?

– Да. При това много добър. – Той се залюля на пети, видимо доволен от себе си. – Липсва обхват на телефона. Ще отида да го доведа.

– Да го доведеш? Сега? – Мадисън го сграбчи за ръката, когато той посегна към палтото си. – Татко, посред нощ е. И има буря!

– Стой тук и я наглеждай – каза той, подавайки ѝ Какао. – Бурята почти свърши. Довери ми се…