Големият тест

2014 г.

Тео се облича възможно най-тихо, стараейки се да не събуди Дани.

Оставя няколко свои лични вещи в стаята ѝ. Тениски, с които спи. Резервни боксерки; четка за зъби, въпреки че тя няма нищо против той да използва нейната. Няколко компактдиска. Неговия Джеф Бъкли, който тя слуша до втръсване, макар да е ясно, че по-големият фен е той. Един от учебниците от курса му, тежък том, който знае наизуст от кора до кора.

Нищо от това вече няма значение за него.

Събуди се през нощта, напълно сигурен какво трябва да направи.  

Но сега, гледайки спящата Дани, той се колебае.

Изглежда спокойна. Косата ѝ е разпиляна по възглавницата на единичното легло, което споделят, когато той остава да пренощува при нея. Едната ѝ ръка е пъхната под бузата, другата е обхванала брадичката. Винаги спи свита в ембрионална поза. Това е едно от нещата, които обича в нея. Той е с една глава по-висок и легнал зад нея, може да обгърне цялото ѝ тяло. Харесва му гъделичкането на косата ѝ по брадичката му и повдигането и спускането на гърдите ѝ под ръката му. Обича миризмата на кожата ѝ и винаги топлото ѝ тяло, с изключение на неизменно студените крайници.

Тео обожава Дани. Така е още от първия път, когато я срещна.

Той трябва да продължи напред. Не може да спре, не може да се откаже от следващите стъпки.

Светлината от лампите в двора на колежа се разлива в стаята през голите стъкла на прозорците, помагайки му да намери обувките си – едната на пода, другата ритната под леглото. Бързаха да правят любов; тя беше леко пийнала и възбудена и той трябваше да успокои мислите си и да се изгуби в нея.

Беше обещал да погледне счупената релса на завесата, ако от поддръжката не изпратеха някого. Не притежава кой знае какви технически умения. Всъщност е доста непохватен. Но му се стори, че е мъжкарско да го каже. На двадесет години Тео трябваше да се е научил поне да си служи с отвертка, нали така? Но защо му е, след като е израснал заобиколен от работници по поддръжката, които винаги са на разположение за всякакви ремонти?

Дани се размърдва и Тео трябва да устои на желанието да се върне в леглото при нея, да я обгърне с ръце и да я изчака да се събуди.

Можеше да ѝ разкаже всичко.

Но това би означавало да я въвлече в тревогите си, а той не може да го направи. По много причини.

Споделената болка не намалява наполовина. Това е просто разпределена болка. Така казваше баща му.

На Тео му е писано да бъде силният.

Вече е напълно облечен, а Дани започва леко да похърква с полуотворена уста.

На двадесет човек е твърде млад, за да бъде толкова влюбен. И двамата са го казвали. И са се съгласили, че това няма значение. Не могат да се наситят един на друг. И е така от осемнадесет месеца, от момента, в който погледите им за пръв път се кръстосаха в барчето на колежа.

Позволява си само едно. Навежда се над нея, мълчалив като гроб, и вдишва въздуха, който тя издишва. Дъхът ѝ все още е ментов от пастата за зъби, която е използвала преди лягане, но в него се долавя и някаква сладост. Сайдер. Най-малко любимата ѝ напитка, но толкова може да си позволи, а тя винаги настоява да плаща сметката си. Би могъл да ѝ поръча шампанско, но в барчето на колежа не предлагат. Заслужава го. Заслужава всички хубави неща. Но Дани не би му позволила.

Поглежда я за последен път и запечатва образа ѝ в паметта си. Дългата ѝ кестенява коса, тъмните вежди и мигли, малката подутина на ръба на носа, скулите ѝ, трапчинката на лявата буза, малкото красиво петънце близо до устните ѝ.

„Обичам те, Дани Маклохлан“, мисли си той.

После отива до вратата. С ръка на дръжката,  Тео отново се разколебава. Страхът се завръща, чувството, че може би това не е най-правилното решение, дори и да си мисли, че е единственият начин.

Разумът надделява. Просто е глупаво емоционален.

Завърта топката.

Рано или късно тя ще разбере, казва си той.

Затваря вратата тихо зад себе си.

Тео няма представа, че ще минат десет години, преди Дани да го види отново.

………………………….

Септември 2024 г.

Преди да отиде в колежа, Дани Маклохлан се отправя към езерото в Дъблинските планини.

Тихо е. Септемврийски покой. Училището е започнало, родителите вече не трябва да забавляват децата си по цял ден.

Езерото, което често гъмжи от излетници, е безлюдно.

Дани застава на ръба, близо до скалите, където животът, който си е мислела, че познава, свършва и започва отново.

Тя съзерцава водата и се пита какво ли се крие под неподвижната ѝ повърхност.

„Не знам дали мога да го направя“, казва си Дани.

Но докато си го мисли, знае, че ще го направи.

Знае, че може.

Винаги е била силна.

Понякога е уморително да си този, който винаги се справя.

Тя се навежда, взима едно камъче и го слага в джоба си.

„За късмет“, казва си.

Колежът някога е бил семинария за свещеници.

Преди триста години Орденът на свети Едмънд започва да гради своя обител в покрайнините на малкото пазарно градче Ратлоу в графство Килдеър, Ирландия.

През поне двеста от тези години имотът се състоял само от основната сграда, а останалата част от земята се използвала за земеделие. Самата семинария представлявала внушителна четириетажна сграда от сив камък, обграждаща голям двор. Дворът бил засаден с дъбови фиданки, които с течение на времето щели да се превърнат в дърветата, с които колежът беше известен.

Семинарията съществувала в хармония с Ратлоу. Макар и в много отношения да била самодостатъчна – младите свещеници отглеждали собствени зеленчуци и изхранвали и колели собствени животни, – се установил взаимносвързан начин на живот. Жителите на града се обръщали към семинарията за търговия и духовни напътствия. Семинарията купувала от града всичко, което не можела да отгледа или изработи сама.

Когато семинарията станала редовен колеж през 1905 г., се формирало религиозно и мирянско настоятелство. Нови сгради изникнали на земята до „Свети Едмънд“, помещаващи съвременни научни, спортни и технически съоръжения.

Само на трийсетина километра от Дъблин, някога провинциалният колеж се превърнал в елитен образователен център. Търсенето на висше образование означавало увеличаване на таксите, а произтичащият от това финансов подем означавал повишаване на качеството на преподаване.

„Свети Едмънд“ се превръща в един от най-предпочитаните университети в Ирландия.

А оригиналната сграда на семинарията с изглед към красивия двор е мястото, където всеки студент и преподавател желае да бъде настанен по време на престоя си.

С изключение на Дани Маклохлан.

В момента тя стои пред ядосана жена в административния офис на персонала. Твърдо решена е да не отстъпва.

– Не казвам, че не съм благодарна за предложението – казва Дани.

– Имате ли представа колко търсени са западните стаи? – отговаря жената.

Дани решава, че името ѝ е Бриджит, ако чашата с надпис „Чашата на Бриджит“ на бюрото е нейна. Тя е прехвърлила четиридесетте и е една от онези красиви жени, които изглеждат добре от мига, в който станат от леглото. За разлика от Дани, чиято жилетка непрекъснато се изплъзва от раменете, а един непокорен кичур не иска да стои прибран в конската ѝ опашка, така че косата ѝ изглежда вечно несресана.

– Знам, че западните стаи са търсени – казва Дани. – Но аз не искам да живея в една и съща сграда с моите студенти. Не искам да им давам възможност да скъсяват дистанцията.

– Персоналът е на съвсем различен етаж. И студентите тук знаят, че свободното време си е свободно време. Няма нужда да се притеснявате за тях...

– Има ли свободни стаи извън основната сграда? – Дани държи на своето. – Няма ли нови студия до спортните и научните блокове?

Бриджит, или може би просто настоящият притежател на чашата на Бриджит, хвърля поглед към екрана на компютъра си. След продължителна минута на неловко мълчание тя вижда нещо, което, изглежда, я въодушевява.

– Имам възможно решение – казва тя. – В основната сграда е, но от другата страна на двора. Източното крило...

– Там не са ли настанени деканите?

– Да. Покойният завеждащ катедра „Хуманитарни науки“ живя там и помещението се нуждае от сериозен ремонт. Мислехме да наемем работници...

– Ще го взема – казва Дани.

Стая едва ли не на двора изобщо не е добре, но източното крило е нещо, с което тя може да се справи.

– Сигурна ли сте? – пита Бриджит. – Помещението е много старомодно. Той не ни пускаше вътре, за да свършим каквото и да било, и аз видях как изглежда едва когато изнесохме вещите му...

– Честно казано, не съм придирчива – казва Дани.

Тя и Бриджит се споглеждат, като и двете се опитват да не обръщат внимание на иронията в това изявление.

Дани излиза от административния офис доволна.

Нямаше как да се остави да бъде настанена в западните стаи.

Тя знае, че там обикновено отсядат младшите преподаватели. На етажа отгоре – студентите. Това ѝ е известно още от времето, когато самата тя учеше в този колеж.

Но не. Да бъде близо до някогашната си стая би било твърде много за нея.

Тя е тук с мисия. Не може да се съсредоточи върху работата си, ако всеки миг ѝ се напомня за миналото.

Дани подскача, когато камбаната на колежа започва да бие за началото на поредния час. Беше забравила колко е шумна.

Сърдечният ѝ ритъм се забавя, когато звъненето свършва.

Дворът е сравнително празен. Няколко подранили вървят по диагоналната пътека и покрай тревните площи. Те са предимно преподаватели, ръководители или административни служители, които ще формират оперативното ядро на колежа след няколко дни, когато започнат лекциите и студентското тяло пристигне.

Никой не забелязва Дани, докато тя оглежда сградата, в която можеше да е настанена. Погледът ѝ стига до втория етаж и встрани, до прозореца, който е най-близо до ъгъла.

Дани потръпва, преди да преметне яркосинята си раница през рамо и да издърпа дръжката на куфара си на колелца.

Тръгва към противоположния край на двора, към източното крило, където ще остане, докато чете лекции в „Свети Едмънд“.

Старата ѝ алма-матер, място, където се бе заклела, че никога няма да се върне.

Апартаментът е точно такъв, какъвто Бриджит я е предупредила, че ще бъде.

Дани влиза и се спира, за да огледа новия си дом.

Килимът е силно износен, но по-запазени места разкриват, че някога е бил в грозен оранжево-кафяв цвят. Централно място във всекидневната заема стара, грозна газова печка, поместена в камина с украса от тъмни, тежки орнаменти и античен часовник. Тапетите сякаш са взети направо от декорите на филм на ужасите от 60-те години. А осветлението... Дани завъртя ключа няколко пъти, за да се увери, че не е поставен в положение на полуосветление. Не е. Наистина е тъмно.

Тя отива в кухнята, която е толкова претъпкана с вещи, че плотовете не се виждат; после в банята – ужасно отровносиньо помещение – и накрая в спалнята – слава богу, поне с ново легло, нещо, което да се противопостави на странния жълт нюанс на стените.

Връща се във всекидневната, за да обмисли житейския си избор.  

Има и някои положителни неща.

В ъгъла е поместено хубаво масивно бюро, а рафтовете с книги са нещо, което Дани сама би избрала.

Може да помоли администратора да накара екипа по поддръжката да оправи осветлението и да постеле приличен килим на пода. Може дори да ги накара да махнат газовата печка – в камината ще има открит огън както във всички останали помещения в тази стара сграда.

Тя отива до прозореца. Гледката от някои апартаменти от тази страна на двора е закривана от дърветата отвън. Но не и от този.

Дани вижда старата си стая в западното крило.

Тя дръпва завесите.

Не може да понесе гледката към мястото, където сърцето ѝ беше разбито.