Количка 0
0,00 лв.

Души в окови

От: Съмърсет Моъм

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201042201
Специална цена 21,21 лв. Редовна цена 24,95 лв.

3,74 лв. 15 %

Попаднал в оковите на любовта, Филип достига до най-дълбоките дебри на отчаянието. И разбира: любовта може да унищожи човека. Или да го въздигне.

Останал сирак отрано, Филип Кери копнее за живот, изпълнен с любов и приключения. След мъчително детство при студения си чичо Филип най-сетне се чувства порасъл и свободен да започне живота си далеч от ограниченията. Заминава за Хайделберг, а след това и за Париж, решен да осъществи мечтата си да стане художник. Скоро обаче разбира, че истинският живот не е такъв, какъвто го е виждал в младежките си блянове. Осъзнал, че му липсва талант, Филип се връща в Лондон и се захваща с медицина. Там среща Милдрид и се влюбва безпаметно и страстно. Попаднал в оковите на любовта, Филип достига до най-дълбоките дебри на отчаянието. И разбира: любовта може да унищожи човека. Или да го въздигне.

Повече информация
ISBN 9789542621614
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица твърда
Брой страници 624
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Души в окови
Вашият рейтинг

Не можеше да престане да мисли за нея. Гневно се надсмиваше над собствената си глупост. Нима е толкова важно какво ще каже някаква си анемична хлапачка! Никой освен Дънсфорд не знаеше за унижението му, пък и Дънсфорд сигурно отдавна бе забравил, но Филип чувстваше, че няма да се успокои, докато не заличи обидата. Обмисли как е най-добре да постъпи. Реши да ходи в сладкарницата всеки ден; ясно, че е направил лошо впечатление, но е достатъчно остроумен, за да го промени – ще внимава в думите си, ще се държи така, че да не засегне и най-болезнената чувствителност. Така и постъпи, но напразно! При влизането казваше „добър ден“, тя му отговаряше със същите думи, но веднъж, когато нарочно пропусна да я поздрави, за да види дали тя ще го поздрави първа, тя изобщо не отвори уста. Наум я наричаше с една дума, която може да се каже за много жени, но която възпитаните хора изобщо не употребяват. Поръча си чай с каменно лице. Реши да не й проговаря и си тръгна, без да се сбогува. Обеща пред себе си никога повече да не стъпи в тази сладкарница, но на другия ден, щом стана време за чай, почувства, че го обзема безпокойство. Напразно се опитваше да мисли за нещо друго. Накрая призна отчаяно пред себе си:

–       Защо пък да не отида, като искам.

Дълго се бе борил със себе си, така че влезе едва към седем часа.

–       Мислех, че няма да дойдете – каза момичето, докато той сядаше.

Филип почувства, че се изчервява, и сърцето му започна да тупти по-силно.

–       Бях задържан, невъзможно ми беше да дойда навреме.

–       Сигурно сте рязали хора.

–       Чак пък толкова! Не.

–       Но сте студент, нали?

–       Да.

Явно бе, че това задоволи любопитството й. Тя се отдалечи и понеже на нейните маси вече почти нямаше посетители, зачете някакъв роман. По онова време още ги нямаше шестпенсовите издания с масов тираж. Бездарни писатели редовно снабдяваха книжния пазар с долнокачествена продукция, предназначена за необразованите маси. Филип беше в захлас: тя му бе заговорила първа. Наближаваше времето, когато той на свой ред ще може да й каже какво мисли за нея. Какво удовлетворение – да й покаже колко много я презира! Погледна я отново. Наистина имаше красив профил. Чудно защо англичанки от простолюдието често имат тъй смайващо безукорни черти. Но чертите й бяха студени като мрамор, а заленикавият тен на нежната кожа издаваше лошо здраве. Сервитьорките бяха униформени: скромни черни рокли с бяла престилка, маншети и шапчица. Филип я нарисува, както бе седнала, наведена над книгата – тя изговаряше полугласно думите, докато четеше – и остави скицата на масата. Оказа се, че е било добро хрумване, защото на другия ден тя му се усмихна веднага щом го зърна.

–       Не знаех, че умеете да рисувате.

–       Следвах живопис в Париж цели две години.

–       Снощи показах рисунката на управителката и тя онемя. Съвсем съм същата.

–       Разбира се.

Тя отиде да донесе чая, а една от другите сервитьорки се приближи към Филип.

–       Видях как сте нарисували мис Роджърс. Страшно си прилича.

За първи път чуваше името й и се възползва от това, когато я повика за сметката.

–       Научили сте името ми! – учуди се тя.

–       Чух го от вашата приятелка – говорихме с нея за рисунката.

–       Тя иска и нея да нарисувате. Недейте. Започнете ли, няма да можете да се отървете. Всички ще искат да ги нарисувате. – След това с учудваща непоследователност добави: – Какво стана с приятеля ви? Да не е заминал?

–       Нима го помните?

–       Хубаво момче беше.

Филип усети особено чувство. Не можеше да го определи точно. Дънсфорд наистина имаше хубави къдрави коси, свежа кожа и очарователна усмивка. Като прецени, че има за какво да му завижда, Филип добави през смях:

–       О, той е влюбен!

Докато се прибираше у дома, накуцвайки, Филип си повтори разговора дума по дума. Сега тя се държеше напълно приятелски. Представеше ли се удобен случай, щеше да й предложи да я нарисува по-старателно. Това сигурно ще я поласкае. Имаше интересно лице, възхитителен профил и нещо омагьосващо в този зеленикав тен. На какво напомняше наистина? Мина му през ума най-напред за грахова супа, после отхвърли възмутено тази представа и се спря на друго сравнение: листенцата на чайна роза, които късаш едно по едно, преди тя да е разцъфнала.