Докога, Маргарито?

„Първият въпрос, който помня, е „Докога?!“, последван от името ми, ту галеното, ту цялото, в зависимост от възрастта. Докога ще продължаваш да си правиш каквото си наумиш? Докога ще пресичаш булеварда диагонално? Докога през едното ухо ще ти влиза, а през другото излиза? Докога всички налице, а ти наопаки?... И никога не съм давала отговор на този въпрос. Просто не е стоял пред мен – аз си знам, че това, което правя и мисля, е така. И мога да обясня защо, ако ме изслушат. Защото винаги, каквото и да направя, съм отговаряла за постъпките си. Плащала съм си с лихвите за грешките и съм била безотговорно щастлива с резултатите. Както се случи. Нали трябва да благодариш и за меда, и за жилото, иначе не става... За да извадиш меда от кошера на живота си, ще понесеш къде повече, къде по-малко ужилвания. Битието е кристално ясно, ние го замъгляваме с дъха си – ту учестен от гняв и болка, ту замрял в блаженство и сладостност.  А отговорите идват сами, ако правилно си задаваш въпросите. Та „Докога, Маргарито?“ съдържа моите отговори пред живота. Може някой от тях да е дълго търсеният от вас самите.“ – Маргарита Петкова

Изданието е в чест на 70-годишнината на поетесата.

ПРИТЧА

Ще настъпя змията, когато я срещна.
Ще размажа главата й със петата си боса.
Нямам никаква мания за безпогрешност,
нямам общо ни с принца, ни с просяка.
Нямам бивши заслуги към бивши режими,
ни сегашни към днешни предтечи.
Имам своето собствено българско име
и едната чест, дето е речено.
А дали се страхувам – няма нужда от отговор:
герой мама не ме е родила,
нито пъпът ми хвърлен е в огъня –
да не си знам ни смелост, ни сила.
С бабаити аршин не умея да меря,
не предавам бабаитлъци.
От безсилие често изпадам в истерия,
да си трия сълзите ми служат юмруците.
Но ще стисна душицата своя за гърлото
и дай Боже, щом срещна змията,
ще настъпя главата й – няма отърване,
нито избор – зад мен са децата ми.

* * *
Хайде тази нощ да се напием
в някоя най-долнопробна кръчма!
Все едно с вино или с ракия –
дявол взел! – какво да е!
Поръчвай!
Хайде да строшим във пода чашите!
Да запеем стара тъжна песен...
Удари дори с юмрук по масата –
нека всички да ни гледат стреснато!
Нека зад гърба ни да говорят –
целуни ме силно пред очите им!
Направи скандал на сервитьора
и хвърли в лицето му парите!
Нека си шушукат укоризнено,
че вървиме из града прегърнати!
Съблечи насред площада ризата си!
На ръце ме изнеси по стръмното!
Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта: „За мен си всичко!“...
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.