5,38 лв. 30 %
В историята на Мавруда и нейните потомци се редят разкази за сънища, опръскани с кръв съкровища и тежки грехове. Любовта и омразата, сребролюбието и грижата за ближния изправят героите от четири поколения пред неизбежни и тежки изпитания. Но духът на предците помага на тези, които търсят доброто в живота.
Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален педагог, ръководител на хорове, вокални групи, основател на частно музикално училище. Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени четири книги, в които умело преплита многоликите пъстри нишки на фолклора с богатата душевност на българите.
Знахарката Мавруда ражда дъщеря си Биляна след трагичната загуба на съпруга си. Тя отглежда не само своето дете – съдбата ѝ изпраща и едно сираче като хранениче. Децата наследяват нейната дарба да разгадава сънищата, но притежават и умението да чуват гласовете на мъртвите и да се свързват с висши сили в „огненото хоро“.
В историята на Мавруда и нейните потомци се редят разкази за сънища, опръскани с кръв съкровища и тежки грехове. Любовта и омразата, сребролюбието и грижата за ближния изправят героите от четири поколения пред неизбежни и тежки изпитания. Но духът на предците помага на тези, които търсят доброто в живота.
ISBN | 9789542622741 |
---|---|
Тегло | 0.300000 |
Цветност | черно/бяла |
Издател | Хермес |
Корица | мека |
Размери | 13х20 |
Брой страници | 240 |
Дата на издаване | 2023 г. |
Език | български |
Преди неделя го изпрати във вечния му път. Десет години живяха в сговор. Веднъж не ѝ подрече, че не го дари с рожба, а все тичаше да цери хорските. Само него не успя да поцери. И какво можеше да направи? Дебелото меше беше направило долната част от снагата му на пита. Живя една седмица в страшни мъки, а тя дори болките му не уталожи с тревите си.
Сутрин, в смълчаната къща, в главата на Мавруда се промъкваха разни мисли. Дали да не отида подиря му? Но кой ще помага на людете? Не тряба да мисля сал за себе си.
Залисана в нещастието си, без малко да забрави, че утре е Бильобер. Нагласи двете големи торби, които пълнеше с треви, и дълбокия пачник. В него слагаше пърхутките и нежните цветчета на бърдовката и радиката. Легна си рано, още не беше съвсем притъмняло.
Унесе се и засънува. Стоеше в средата на поляната, точно срещу изгряващото слънце. Погледна през рамо и огледа сянката си. Цяла беше, ала до нея имаше още една, съвсем мъничка. Сепна се и повече не заспа. Остави за по-късно разгадаването на съня. Знаеше, че сънищата тази нощ са пророчески.
Потегли към поляните под върха още по мрачина. Трябваше да е там, преди да отлети росата.
Отпи и изми очи със студената вода от малката рекичка и се емна по върлото нагоре. Някакво скимтене я спря. Видя до полегналия многолетен дъб тялото на огромен тъмносив вълк. Между опънатите му предни лапи се беше свила малка сребристосива топчица – на лисиче мязаше. От него се чуваха тези звуци. Тряба да бързам. С нищо не могах помогна.
Стигна до голямата поляна под върха. Почти беше напълнила едната торба с треви. И очите си изми в магическата роса. И ръцете, и нозете. Видя как слънцето играе в небето над нея. Но малкото скимтящо същество не ѝ излизаше от мислите. Как е възможно лисиче да тъжи за вълк?
Напълни и другата торба, кръстоса ги през гърдите си и пое да слиза надолу. Смъкна се до поляната с полегналия дъб, където видя нещо сребристо да се премята из тревата. Изведнъж в тишината проехтя писък. Вдигна очи към слънцето и видя към поляната да се снижава голям карагуй.
Ще го грабне! Ще грабне лисичето!
Захвърли всичко, което носеше, и хукна към сребърната животинка. Чу мощен плясък на криле и хищникът започна да се издига в небето. А малката пухкава топчица се спусна към проснатия вълк.
Мавруда леко се промъкна към трупа и видя лисичето да ближе процеждащите се капчици кръв от вълчото тяло. Скоро е умрял. То хем се храни, хем не е жадно. Кърваво мляко!
Посегна и хвана животинчето за пухкавата козина на врата. То тихо изръмжа и се озъби, но не направи опит да се отскубне. Знахарката го повдигна и го огледа. Беше вълче. Заговори му тихо, успокоително. Направи опит да го гушне. То не извади ноктите си, не се възпротиви и тя го прегърна с двете си ръце. После тръгна да си прибере нещата. Заметна края на престилката си и я втъкна в коланчето. Премести в нея каквото беше набрала в пачника. Сложи мъничето в него и пое към селото.
Двете торби и пачникът ѝ тежаха, но се спря, да накърши за козите млади клонки. Стегна ги с въжето, което носеше, и задяна големия наръч вейки на гърба си. Сега щеше да има нужда от мляко не само за трите яренца, но и за вълчето.
Нощта беше прихлупила селото, когато влезе в него. По тесните сокаци не се мяркаше жива душа. Тъй е най-харно. Да не видят що нося у пачника.
Издои мляко, колкото да има за вълчето. Наслага в яслите накършените клони. Хапна няколко залъка сухоежбина, а до крака ѝ гостенчето лакомо лочеше козето мляко.
Разстла на голямата паралия билките от торбите и започна да ги събира на тънки китки. Всеки вид – на отделна китка. Връзваше ги и ги редеше на ниския скрин. На сутринта щеше да ги окачи на вървите под сайванта, на сянка. Свърши среднощ. Вълчето спеше до крака на паралията. Взе го леко и го остави на кожата пред постелята си. Разсъблече се в тъмното и заспа, щом главата ѝ докосна възглавницата.
Нещо не беше както трябва. В прозореца просветляваше, но усети някаква тежест на корема си. Отвори очи и съгледа сивата топка върху себе си. Размърда се леко. Вълчето отвори очи, протегна лапички и показа нокти. Заговори му тихо и посегна да го погали. То се стрелна от постелята и се скри под нара.
– Ей сеги ще се покажеш, кат донса млякото – остави вратата на стаята, където спеше, отворена. – Не са имали време да те научат да ловуваш. Ще свикнеш да живееш при мен, ще ме пазиш, кога ходя за билки и да паса козичките. И име ще ти туря. Ала първо да те видя какво си.
Издои козите и наля мляко в пръстената купичка пред вратата на лятната кухня, в друга купичка наля вода. Остави малкото гостенче да се разхожда из горния двор и изведе козите на паша. Натири ги да хрупат вейки от храстите край Гоюва лъка и се замисли.
Горе на лъката огледа хубаво сянката си. Беше цяла. Но само нейната. Ала в съня ѝ до нейната като че ли имаше сянка на малко дете. Дали сънят ѝ не беше заради вълчето.
Както се беше замислила, погледът ѝ се спря на три стръка змиявец. Бяха израсли в сянката на храстите, от които козите подръпваха млади клонки. Извади отджоба на престилката си малка чекийка и разрови пръхкавата угнила шума около грудките. Когато се показаха целите, отчупи две дебели клечки и с тяхна помощ ги извади от гнездата им. Едри, бели и тъкмо започнали да цъфтят. Зарадва се. Отдавна не беше намирала от тях. Развърза малката пунгия, която винаги носеше привързана отстрани на престилката си, и ги прибра в нея, без да ги докосва с пръсти, а внимателно ги подхващаше с двете клечки.
Още щом влезе с козите в двора, видя двете кехлибареножълти очи да се кокорят между тачките на вратцата към горния двор. Щом я отвори, вълчето хукна по трите стъпала, като смешно подскачаше и въртеше пухкавото си дупе. Застана до катурнатата купичка за мляко. И водата си беше изпило.
Мавруда изнесе от лятната кухня парче от самуна и го надроби в купичката. Разбърка го добре с млякото, докато стана на гъста кашичка. Животинчето го подуши и започна да лочи.
– Тъй няма бързо да огладняваш. Че с що ще те храня, кога козите пресъхнат. Тряба да свикваш с мойта поежбина.
Седна на прага и го изчака да изближе всичко от купичката. Хвана го изотзад за вратлето и добре го огледа. Момиченце!
Сложи го в скута си. Дълго го милва по сребърната козинка и му приказва, докато задряма в ръцете ѝ. Остави го на широкия дървен праг на кухнята и тръгна да шета.
– Маврудооо, Маврудо! – Някой викаше зад високия дувар до кухнята.
Мина през двора и отвори малката врата. Беше баба Тодорца. Превита надве от годините, които носеше на гърба си, но още жилава и подвижна.
– За внучка си диря помощ. Детето се мъчи да засучи, а тя се е надула и зачервила. Огън има и пищи от болки. Треба да помогнеш с нещо.
– Таз година сложихте ли зели? – Бабата закима и Мавруда продължи: – Прати да откъснат от бостана една зелка, колкот е станала. Аз земам някои неща и ида. Подкладете огъня. Много гореща вода да има.
Бабата затропа с тояжката си към къщи, а Мавруда нагласи в бохчата каквото ѝ трябваше. Намаза една порязаница с катък, поръси я с червен пипер, заклини портата и тръгна към Стоюва махала.