Едни казват, че събитието от 6 септември 1885 г. е станало, защото народът данъците не е искал да плаща. Други – че главният му инициатор, князът, го извършил, за да скара Русия с Европа и България с Русия. Трети – че армията го е направила, защото тя само е могла да го стори. Да се чудиш! А при това, когато южните българи идваха в Пловдив да чукат по консулските и комисарските врати за Съединението, нямаше нито данъци, нито Батенберг, нито войска.
Шапка снемаме ние пред онези препасани с торбици и с тояжки в ръка тракийски селяни, които след Берлинския конгрес засноваха из калдъръмените улички на румелийската столица и с искри в очите питаха де е ингилизът, де е френецът, немецът, австриецът, италианецът да им кажат, че „румелийците“ пак ще се вдигнат, но разделени с Горна България няма да седят. Пред онези, които вместо Съединение викаха „Суединение“. Знаеше ли тогава някой, че данъци ще се плащат? Кой беше виждал суратя на бъдещия господар? Колко беше войската? Оцелелите от Шипка и Шейново опълченци от 4-а дружина, останала на гарнизон в Пловдив?
Когато на втори септември 1885 г. трима ученици побиха в Панагюрище знамето: „Долу Румелия!“, питаха ли те някого от Пловдив и София? Те удряха камбаните, гърмяха с кримките, викаха „Съединение!“, докато ги арестуват. В Панагюрище нямаше и комитет.
Да казваме, че князът сторил Съединението, за да ядоса Русия, е комай все едно да приемаме, че човек сяда да се храни заради удоволствието от яденето, не от инстинкта на живота.
Цял свят се обединява, българите ще се разединяват!...
Ако огънят на кървавия Април не гореше и в Съединението, данъците, князът, войската щяха да са мъртвина, студени машини, които сами никога не могат да тръгнат...
Пловдив, олтарът на Българското възраждане! С борбите за езика и народността! Пловдив, с прочутото Средоточно епархийско училище „Кирил и Методий“, с изисканите учители Найден Геров и Йоаким Груев. Тоя именно Пловдив изпя в тъмните дни пръв: „Звезди болгарския из Солуна возсиявшия“. Онзи знаменит ден, 11 май 1857 г., който се стопи в чиста духовност – празник на истинско национално ликуване. Днес я няма оная сляпа уличка срещу къщата на Геров с прословутото училище в дъното ѝ. Къщицата с двете избени стаици и над тях потонът с чиновете, по които е скачал като ученик Левски. Къщица, украсена само с ликовете на Кирил и Методий. И няма друга по-достойна история за оная икона, пред която учениците изпяха черковна мелодия (от седем черкви на акропола българите нямаха нито една) и отидоха в Русен махлеси, под брястовете на веселие, за да сложат началото на прославата на славянската писменост, днешния 24 май. И стига онова смирено честване, за да се ознаменува през 1869 г. денят на хилядогодишнината от смъртта на Кирил и през 1885, във фаталната съединистка година, да организират тържества за хилядолетието от смъртта на Методия. За тази най-красива по своя възторг в целия славянски мир манифестация в градската градина на Пловдив ще горят 500 фенера и 20 огъня! Тихи, но потресающи символи на просвещенска светлина! Край фенерите ще минават плакати с азбуката, с патриотарските многофигурни композиции на Георги Данчов. Картините, в които Методий проповядва словото на народа, Кирил кръщава Борис и застаналият прав в каче с обръчи, гол над пъпа, цар мирува пред великото тайнство. Или Кирил проповядва, а Методий кръщава и царят с гащички до колене, стъпил бос в речицата, извиква у народа сълзи на умиление...
След онзи 11 май 1857 г. времето ще става все по-велико. Подир две години българите в ръкопашен бой с гърците ще превземат черквата „Св. Богородица“. Храмът, в който на 4 януари 1878 г. Гурко със свитата си от астрахански и катеринославски драгуни ще слуша, отсъстващ за всичко друго, октоиха от знаменитите клиросни певци Иван Генадиев и Тома Попов. И ще мълчи, както никога, пред лиричните с народна отсенка напеви за Давид, цар и воин с дела и живот като тези, от които идеше сам генералът из „поле-брани“. Онази псалтикия, която дохождаха да слушат от цело Българско и при спор как да се пее казваха: „В Пловдивски събор идете да чуете!“ Брилянтните гласове навярно са очаровали. Богомолците тихо са им пригласяли, с мелодията са излизали из храма и отивали вкъщи. Какви са били онези три черковни служби, на които е присъствал Дондуков? Един запленен от историята на града редактор на „Пловдивски общински вестник“, Никола Гашаров, ще ни предаде спомените на онзи старец от улица „Станционна“, дядо Михаил Славов, който като преводач ходел с Дондуков навсякъде, и в черква. Когато владиката минавал „принос“, при възгласа „Освободителя нашего Александър Николаевича и все русское войнство“, князът не е могъл да надвие възторга. От владишкия трон извикал „Шумит Марица!“. Псалтовете поемат, народът запява, черквата еква от трагичния за Шипка химн, чийто баладен герой – Реката, Дондуков ходел да съзерцава с онази магия в душата, която идела от стиха: „Плаче вдовица, люто ранена“. Князът изживявал с умиление спомена за това чудо. Искал да слуша марша, който послужил най-много на българите. Онази тяхна молитва за свобода, в която ечат барабани, звънят оръжия, носи се дивият рев на дружините към Волинската височина, гърмят волята и вярата на този народ, който бе разбрал, че ако маршът му не бъде побèден, ще бъде погребален.
Пловдив с тая единствена българска черква на акропола, катедралата с коледните, богоявленските и великденските нощни камбани, национални мечове срещу робството, движението със свещите, величието на духа! Храмът с руския хор на поручик Голов! Храмът с иконите и свещниците, които здрави и родолюбиви люде, упоени от страстните копнежи за свобода и права, употребиха през 1859 г. за оръжие!...
Пловдив с песните и латерните по Тепеалтъ и Новата махала. Салатите под върбите на Марица. Неделните веселби. Струнните оркестри на турци и арменци. Кючеците, маанетата, подвикванията: „Де бре, Шарър!“ И преметналите през рамо палта или долами католици с червени пояси, с „безбрежното“ си пиене. Ударите по мокрите от вино маси, подскачащите чинии с жълви и печени яйца. По мегданите в празник свири военната музика, „бандите“, както народът я нарича. След невнятните думкания на маршове идват „Българска китка“ на капелника Швестка и народните мелодии „Трендафилчето“ и „Карамфилчето“. Млади, стари играят с децата на опашката...
Надвечер по тепетата Джамбаз и Таксим се чуват гръцки песни – китарите и мандолините на дошлите във ваканция атински гимназисти. По грапавия калдъръм чаткат сабите на българските офицерчета, които горят женската душа. С прелъстителните си очи и спуснати над матовите си лица къдрици елинските деви открехват богатите завеси. И със завист ще погледат тия трийсетина румелийчета от Софийското военно училище, които са дошли в отпуск с новите си еполети и кръстосват града. Те бързат да дойдат в аристократическия квартал, за да запалят любовната съблазън на ония, които досега не се спираха на българин...
