Чарли, любов и клишета

Един малък съвет от мен: ако от години не сте излизали с мъж, нито сте се докосвали *или* целували такъв… не се опитвайте да изпълзите или да се скриете от онзи, който ви се е изплъзнал. Някак не изглежда добре.    

Уилям Картър, въпросният непознат от срещата ни преди шест години, бе последният човек, когото можех да си представя във фирмата на баща ми, където работех и аз. Та докато се боря с паниката и вълнението , мъчейки се да се държа що-годе естествено, си давам сметка, че той дори не ме помни. Не съм сигурна дали да изпитвам облекчение, или покруса. Нещата се влошават, когато научавам, че ще ни се наложи да работим в тясно сътрудничество, но поне изначално му заявявам, че вече не си падам по него. Така де, да не вземе да си втълпи нещо.     

Докато съм заета да изготвям списъци с приоритети и да внасям сериозни промени в живота си, понеже, видиш ли, съм решила да поема съдбата си в свои ръце, непосредствената близост с Уилям съвсем не ми улеснява положението. Особено когато нещата помежду ни се раздвижат и започваме да се зяпаме по време на поредното работно заседание. Да не говорим, че той някак спонтанно изниква на най-неочаквани места… като срещи на сляпо и секс клубове. Освен това ме черпи с боза, понеже знае колко си падам по бозави романтични истории, и ми оставя бележки в офиса. В случай че се чудите, продължавам да не си падам по него. Никак даже.  

Макар да си бях обещала, че повече няма да чакам някой мъж, отлагайки живота си за друг път, започвам да се опасявам, че Уилям Картър, който ме гледа все едно съм негова и винаги съм била, може и да осуети плановете ми. И не само тях. Май вече не си се представям с друг мъж. Мечтая за допира му така както не съм копняла за нищо друго в живота си. Само дето и двамата сме наясно, че това е обречена кауза, та вироглаво отричаме да сме си паднали един по друг.     

Никак. Ни най-малко. Изобщо даже. 

Дали?