Буров и неговата дъщеря

После дойде пролетта на 1939 година, беше към средата на април. Седях в кабинета си в банката, без да правя или да искам да правя нещо. Навън бе ведро, звънът на трамваите по „Графа“ звучеше високо и чисто, все едно някой със звънец обявяваше началото на спектакъл. Макар че започваше свежо, денят ми не можеше да бъде друг, освен дълъг и монотонен. Стори ми се, че съм много стар, всичко съм видял, преживял съм от всичко по много и сега ми се иска или да летя над света и да го наблюдавам от високо, или да заспя и да сънувам отбрани сънища...

– Ваше Превъзходителство...

Така се обръщаха към мене служителите в Търговска банка.

– ...портиерът ми се обади, че някаква жена настоявала да ви посети...

– Каква жена?

– Не каза. Но много настоявала.

– Добре. Да дойде.

Все пак нещо щеше да се случи. Някакъв очертан образ в размития и тромав пролетен ден.

Секретарката въведе просителката. Разликата между двете беше остра като горчив мирис – Мича, жена на майор от интендантството на Двореца – цялата в розово, черната ѝ коса блести, макар прибрана на кок, лицето ѝ ще се пръсне от сок и от сладост, усмивката ѝ – уж служебна, но с тънък намек за превъзходство...

Другата жена беше толкова обикновена, че неволно си помислих: „Нищо, за което погледът да се закачи...“ Среден ръст, тънки крака в нови, но старомодни обувки, дължина на полата – два пръста под модата, светло сако и сивкава блуза... „Дотук – нищо!“ Устните ѝ тънки, прилични по-скоро на белег върху лицето, кожата – нежна и матова, очите – с цвят неизвестен, защото тя стоеше срещу мене, отпуснала клепачи... Държеше кафява кожена чанта, каквито носят финансовите ревизори.

– Заповядайте, седнете и кажете молбата си...

– Господин Буров...

Сочен глас, събуждащ спомен за зряла череша, току-що измита от дъжда...

– Искам да направя нещо важно в живота си, но затова ми трябват пари... И реших, че най-добрият начин да ги получа е, като се обърна към банка. Избрах вас.

– Любопитно. Защо нас?

– Чувала съм хубави неща...

– Благодаря. Работите ли?

– Да.

– Каква заплата? Това е важно.

– Триста и седем лева на месец.

– Каква сума ви е необходима?

– Не знам цените.

– В какво искате да я вложите?

– В покупка на техника.

– Какво залагате срещу сумата, която евентуално бихте получили от банката? Къща, ниви, гори, ливади...?

– Аз нямам нищо. Освен...

Та притисна чантата до гърдите си, после се поколеба, но я отвори и извади от нея черна кожена папка.

– Имам само това. Моето единствено имущество. Него залагам.

Стана и ми подаде папката с решителен, бих казал окончателен, жест. Дадох ѝ знак да седне, но тя или не го забеляза, или мислеше, че изправена щеше да бъде по-близо до благоприятния изход на случая.

Отворих папката. И... станах прав.

– Медицинско училище в Монпелие!

Нищо... ама нищичко общо между напечатаната със златни букви диплома, прикрепения към нея похвален лист лично от ректора на университета и тази безцветна жена. Погледнах ръба на полата ѝ – трепереше.

– Седнете, моля...

Посочих ѝ масичката за гости и поръчах кафе. Секретарката внесе таблата и лицето ѝ изразяваше недоумение. С кафе черпех само хората, които намирах важни за мене или за банката.

– Заповядайте... И започнете отначало. Искам да знам защо точно възпитаницата на университета в Монпелие, удостоена с благодарността на неговия ректор... тук – в България – работи за триста лева на месец... Но отначало. И подробно, моля.

Жената взе чашата си в ръка, подържа я замислена и навярно реши, че е отпила, върна я на масата.

– Казвам се Гела Сивкова. Родителите ми някога са минавали за заможни – баща ми е бил учител в сборното училище на няколко колибарски села около Габрово, а мама е имала примамлива зестра – значителен масив гора... Оженили се, родила съм се в учителската стая на училището, после завърших Априловската гимназия и ме изпратиха да уча във Франция... Избрах Монпелие заради славата му на древен медицински университет и заради... звучното име на града. Винаги ми е приятно да го произнасям. Баща ми продаде мамината зестра и така ми осигури образованието. Когато се върнах, той вече беше починал. Назначиха ме в болницата в София. Наех квартира и с мама се настанихме в две стаи и баня. Но мина месец и мама започна да слабее. Не искаше да се храни. А преглътне ли нещо, малко след това изпитва позив да го повърне... Колегите не можаха да определят диагнозата. Но една от санитарките, с която мама си говорила в чакалнята, ми пошушна нещо, което ме разсмя...

– Докторке, твойта болна не сака да яде... оти у вас ѝ миришело на пикня...

Прибрах си я вкъщи и започнах внимателно да я разпитвам. Оказа се, че тя, балканджийката, не могла да понесе факта, че кухнята и тоалетната са разделени само от една стена и че моето жилище ѝ миришело на нужник... Познат психиатър ми обясни, че това отвращение е олицетворявало и така е правело понятно отвращението ѝ от града и от затворения живот, който е водела там... изразявало е и нейната безпомощност да го промени. Върнахме се в колибите и аз постъпих като участъков лекар и обслужвах няколко колибарски села в Габровско. Общината в средището ме настани да живея заедно с майка си в стая до амбулаторията, дадоха ми и катър, с който да обикалям селата... Мама и това състояние на нещата не можа да понесе. Върнах я в нашето Три колиби и само след месец почина омиротворена и уверена, че баща ми я чака на двора, за да я отведе... Ами това е.

– Вие останахте там, така ли?

– Да. Останах. Но катърът окуця и го застреляха. Затова реших да си купя возило...

– Какво по-точно?

– Мотоциклет.

– Мотоциклет?

– С кош.

– Наистина?

– Иначе как ще превозвам до града тежък или спешен случай, с който не мога да се справя...

– Умеете ли да карате мотор?

– В Монпелие съм карала боклукчийската триколка на кампуса. Баща ми почина малко преди да завърша, а университетската стипендия не стигаше...

Позвъних долу в гаража.

– Лилко, питай в мотоцентъра какви марки мотоциклети имат, трябва ми мотор с кош, и какви са цените им...

Погледнах я. Очакваше без колебание. Вярваше, че това, което иска, е част от дълга ѝ на лекар.

– Е, доктор... Сивкова. Семейство?

– Осинових си дете. Шестгодишно момиченце.

– А защо не си родихте?

– И кой ще го гледа, докато аз обикалям колибите? То също е причина да искам мотор. Сутрин ще го карам в Габрово на училище, там учебните занятия започват в осем часа.

– Да се върнем към онова, което вие ми предоставяте като залог срещу сумата, която ще получите... Какво е то?

– Най-скъпото, което имам. Оставям у вас тази папка и всеки месец ще внасям в банката определената сума, а когато изплатя заема, вие ще ми върнете... папката.

– Сир!

Така на шега се обръщаше към мене шофьорът ми.

– Руски и немски машини. Руските са по-евтини. От немските препоръчаха „Цундап“... известна марка... надеждна машина, но доста скъпа... понеже и с кош...

– Колко скъпа?

– Ами седем хиляди... плюс още две – за коша...

– Благодаря! Бъди здрав!

В този час някак стръвно, като жажда, ми се поиска да бъда добър, щедър и да направя добро, което после само Бог можеше да ми върне. Заключих златните букви от Монпелие в личния си сейф и командировах Лилко до Габровско – да закара д-р Сивкова с цундапа и да остане там толкова време, колкото е необходимо докторката да свикне с машината.

После дойде август на същата онази трийсет и девета, аз имах някаква работа в Габрово и реших да мина през средището на колибарските села и да видя как нашата клиентка се справя с техниката. Денят беше горещ и облачен. Уж се канеше да вали, но така и капка не падна до следобед. Намерих Гела – бях започнал да мисля за нея на малко име – в единствената стая на амбулаторията. Първо чух ударите на чук. Помислих, че или се е омъжила, или нещо ремонтират. Сварих я да стои с гръб към вратата, опитваше се да забие в стената пирон и да закачи детска рисунка, залепена върху шперплат.

Бях на шейсет и три.

Влязох, ударите престанаха, но гърбът на Гела остана неподвижен. Какво си е помислила, как е отгатнала присъствието ми и какви магии ме е урочасала не знам, но се усетих приличен на статуя – циментиран, тежък и неподвижен. Навън се разрази буря. Никой от двама ни не мръдна. Светкавиците правеха всичко да изглежда страшно като съновидение на дете с температура. Изглежда, доста време сме стояли така, щом бурята взе да утихва, после от единия край на облака се показа слънце...

– Прегърни ме... и си тръгни...

Не помня дали тя ми го каза или някаква моя надежда се бе втвърдила, превръщайки се в слово... Потънах в някакво особено състояние на времето, в което хем бях, хем отсъствах, хем исках да пристъпя напред и да прегърна раменете ѝ под тънката басмена рокля, хем се страхувах... Но трясна последен гръм. Слънцето потъна зад облака, откъм близката гора повя хлад... Вдъхнах дълбоко мириса на окъпана шума... Погледнах детската рисунка – птичка с червени пера – и си тръгнах.

Видяхме се на 3 септември четиресет и четвърта, Париж вече бе освободен, а и войната скоро щеше да свърши. Гела беше изплатила заема си към банката и бе дошла да си получи дипломата. Заминавала за Монпелие – предлагали ѝ стипендия и специализация по сърдечносъдови болести... Вземала и дъщеричката си. Прегърнахме се. Тя се засмя. А усмивката ѝ – по-голяма от устата... Такава я запомних...