Брулени хълмове (Клуб Класика) - луксозно издание с цветни порезки

Първа глава

1801

Току-що се завърнах от посещение при хазяина ми – единствения съсед, с когото трябва да се погаждам. Природата по тези места наистина е чудно красива. Надали бих могъл да намеря в цяла Англия друго такова кътче, напълно откъснато от светската суматоха. Рай за завършения мизантроп! А ние с господин Хийтклиф сме идеалната двойка, която да си подели това усамотено място. Забележителен образ! Сигурно нямаше представа каква симпатия събуди у мен, когато го приближих на коня си, а щом съобщих името си, забелязах как подозрително присви черните си очи под свъсените вежди и решително зарови пръсти по-дълбоко в джобовете на жилетката си.

– Господин Хийтклиф?

В отговор получих само кимване.

– Господин Локууд, новият ви наемател, господине. Позволих си да ви посетя веднага след пристигането си, за да изразя надеждата, че не съм ви обезпокоил с настояването да отседна в „Дроздовете“. Вчера чух, че сте имали известни колебания...

– Имението „Дроздовете“ е моя собственост, господине – прекъсна ме навъсено той. – И ако зависеше от мен, не бих разрешил на никого да ме безпокои. Влезте!

„Влезте“ бе процедено през зъби и означаваше по-скоро „Вървете по дяволите“. Дори портата, на която се беше облегнал, не помръдна благосклонно. Мисля, че точно това обстоятелство ме подтикна да приема поканата: интересът към мъжа, който изглеждаше по-резервиран и от мен самия.

Щом видя, че конят ми натиска с гърди дъсчената порта, той протегна ръка, за да откачи веригата, и намусено тръгна пред мен, а на влизане в двора се провикна:

– Джоузеф, поеми коня на господин Локууд и ни донеси вино.

Вероятно няма други слуги, помислих си след двойното нареждане. Нищо чудно, че тревата е избуяла между каменните плочи на пътеката и само кравите подкастрят живия плет.

Джоузеф беше възрастен, не, по-скоро стар, всъщност същински старец, макар и як и жилав.

– Боже помози! – рече полугласно и с нотка на недоволство, докато поемаше коня ми. В същото време ме изгледа толкова кисело, та великодушно предположих, че човечецът се нуждае от помощ свише, за да смели обяда си, и набожният му възглас не е свързан с неочакваната ми поява.

„Брулени хълмове“ се нарича имението на господин Хийтклиф. „Брулени“ е изразителното прилагателно, с което тукашните хора описват атмосферните капризи, на които е изложено това място при буря. Всъщност там горе явно по всяко време се радват на освежаващо въздушно течение. Човек може да се досети за силата на северняка, който духа откъм хребета, по няколкото недорасли и килнати настрани ели в единия край на къщата и цяла редица трънаци, всички протегнали хилавите си клони в една посока, сякаш просещи милостиня от слънцето. За щастие архитектът е проявил предвидливост да изгради стабилна постройка: тесните прозорци са вдълбани в стените, а ъглите – подсилени с големи издадени камъни.

Преди да прекрача прага, спрях да се полюбувам на причудливите гравюри по фасадата, особено покрай входната врата, над която, сред множеството рушащи се грифони и безсрамни голи момченца, различих годината „1500“ и името „Хеъртън Ърншоу“. Искаше ми се да подхвърля някоя и друга реплика и да попитам навъсения собственик за историята на имението, но поведението му до градинската порта ме постави пред дилемата да вляза веднага, или да си тръгна завинаги, а нямах желание да задълбоча враждебността му, преди да разгледам къщата отвътре.

Озовахме се направо в семейната всекидневна, без преход от антре или коридор. Тук се нарича „къщата“ и обикновено обединява кухнята и гостната, но според мен в „Брулени хълмове“ кухнята е била принудена да се оттегли в съвсем друга част на дома. Поне така предположих от глъчката и тракащите готварски съдове, които се чуваха отдалече, пък и не забелязах следи от печене или варене край огромното огнище, нито лъснати медни тенджери или калайдисани гевгири по стените. Все пак в единия ъгъл на стаята жаравата хвърляше великолепни ярки отблясъци върху огромните калаени чинии, сребърни кани и халби, които лавица след лавица изпълваха стигащ до тавана дъбов бюфет. Таванът не беше обшит с летви и пред любопитния поглед се разкриваше цялата оголена конструкция на покрива – освен на едно място, където бе закрита с дъсчена рамка отрупана с овесени питки и планини от говежди, овчи и свински бутове. Над камината бяха окачени всевъзможни стари разбойнически пушки и два кавалерийски пистолета, а на перваза вероятно за украса бяха наредени три пищно изрисувани метални кутии. Подът беше от гладък бял камък, столовете – примитивен модел, грубо сковани, с високи облегалки – бяха боядисани в зелено, а в сянката се спотайваха едно-две черни кресла. В нишата под бюфета лежеше едра червеникавокафява кучка порода пойнтер, заобиколена от куп скимтящи кутрета, в другите ъгли на помещението се мотаеха и други кучета.

В стаята и мебелите не би имало нищо необичайно, ако принадлежаха на простоват чифликчия от севера, с неотстъпчиво изражение и набити крака, свикнали да носят бричове и гети. Подобен индивид, седнал в креслото си, с халба пенлива бира на кръглата масичка пред него, може да откриете навсякъде в радиус от пет-шест мили в тази хълмиста местност, ако наминете в подходящия момент след обяд. Господин Хийтклиф обаче е в рязък контраст с дома и стила си на живот. Мургав е като циганин, има облекло и маниери на джентълмен – доколкото провинциалните земевладелци могат да се нарекат джентълмени: по-скоро немарлив към външността си, но небрежният вид не му вреди, защото е с хубава фигура и изправена стойка. И е крайно необщителен. Някои хора навярно биха го заподозрели в просташка горделивост, но аз изпитвам към него някаква симпатия, която ми подсказва, че изобщо не е такъв; инстинктивно усещам, че неговата резервираност се дължи на неприязън към шумни прояви на чувства и демонстрации на взаимна любезност. Той е способен да обича и мрази еднакво силно, но тайно и би възприел като проява на безсрамие да му отвърнат с обич или омраза. Но ето че прибързвам и му приписвам твърде смело собствените си качества. Възможно е господин Хийтклиф да има напълно различни причини, за да избягва ръкостискането, когато се запознава с някого. Смея да се надявам, че сам по себе си съм уникален: скъпата ми майка все повтаряше, че никога няма да свия семейно гнездо и едва миналото лято доказах, че изобщо не заслужавам такова.

Докато цял месец се наслаждавах на прекрасно време на морския бряг, се озовах в компанията на най-очарователното същество на света – истинска богиня в моите очи, докато тя не ми обръщаше внимание. Крих „докрай дълбокото си чувство“*, но ако погледите можеха да говорят, и последният идиот би разбрал, че съм хлътнал до уши. Накрая тя ме забеляза и ми отвърна с поглед – най-сладкия поглед, който можете да си представите. А какво направих аз? Отдавам го на срамежливостта си – свих се като охлюв в черупката си. На всеки неин поглед отвръщах с все по-ледено изражение, докато накрая клетото невинно създание започна да се съмнява в здравия си разум и крайно сконфузено от предполагаемата си грешка, убеди майка си да отпътуват. Тази странна изменчивост на поведението ми спечели репутацията на човек, който проявява съзнателно коравосърдечие, а само аз знаех колко незаслужена бе тя.

*Шекспир, „Дванайсета нощ“, превод от англ. Валери Петров. – Бел. пр.

Седнах накрай каменната плоча на огнището, срещу мястото, към което се отправи моят хазяин, и запълних мълчанието с опит да погаля майката на кученцата, която беше изоставила новородените и се прокрадваше изотзад към краката ми досущ вълчица със сбръчкана муцуна и оголени, готови да ме захапят зъби. Моята милувка предизвика протяжно гърлено ръмжене.

– По-добре не пипайте кучето – изръмжа на свой ред господин Хийтклиф и тропна с крак, за да осуети бъдещите прояви на кръвожадност. – Не е свикнала да я глезят. Не я държим за забавление. – После се приближи с едри крачки към една от страничните врати и отново извика Джоузеф.

Последният измърмори нещо от недрата на избата, но с нищо не показа, че възнамерява да се качи при нас, така че господарят му слезе при него и ме остави насаме със свирепата кучка и две всяващи страх рошави овчарки, които споделяха нейната неприязън към всяко мое движение. Не горях от желание да вляза в досег със зъбите им, затова не помръдвах от мястото си, но предполагайки, че не разбират от неизречени обиди, за зла участ взех да намигам и да правя физиономии на трите животни. Някоя от гримасите ми така раздразни „мадам“, че тя внезапно изпадна в ярост и скочи върху коленете ми. Отблъснах я и побързах да й препреча пътя с масата. Това действие разбуни цялата пасмина: половин дузина четириноги зверове от всякакъв калибър и възраст изскочиха от тайните си бърлоги и се скупчиха в центъра на стаята. Усетих, че петите и пешовете на палтото ми са предпочитан обект на атаките им и доколкото можех, разгоних по-едрите нападатели с ръжена, но все пак се принудих да потърся помощ от член на домакинството, за да успокои животните.

Господин Хийтклиф и прислужникът му изкачваха стълбите от мазето с влудяваща мудност; според мен не вървяха дори секунда по-бързо от обичайното, въпреки че край огнището се вихреше буря от страх и ужас. За щастие друг обитател на кухнята ги изпревари: яко женище със запретната фуста, голи ръце и пламнали страни се озова насред лудницата с тиган в ръце. Използва го като оръжие, наред с езика си, така че бурята стихна като по чудо. И когато се появи на сцената, господарят й завари жената сама, а гърдите й се надигаха и спускаха като развълнувано море.

– Какво става, по дяволите? – попита той и ме прониза с поглед, който едва издържах след това враждебно отношение.

– По дяволите, и аз се питам същото! – измърморих. – Стадо свине, обладани от дявола, не биха ме нападнали така злобно като вашите зверове, господине. Все едно да пуснете някой чужденец сред семейство тигри!

– Не закачат човек, ако не пипа нищо – отбеляза той и остави бутилката пред мен, после върна масата на мястото й. – Кучетата си знаят, че трябва да са нащрек. Ще пийнете ли чаша вино?

– Не, благодаря.

– Не ви ухапаха, нали?

– Само да ме беше ухапало някое, хубаво щях да го подредя.

Хийтклиф смекчи изражението и се подсмихна.

– Е, добре де, господин Локууд – каза. – Стреснали сте се, какво толкова. Хайде, пийнете глътка вино. В тази къща гостите са такава рядкост, че нито аз, нито кучетата, които съм прибрал, знаем как да се държим с тях. За ваше здраве, господине!

Кимнах и отвърнах на тоста. Полека-лека осъзнах, че е глупаво да се цупя заради лошото поведение на глутница кучета, пък и не бях склонен да осигуря на домакина още поводи да се весели на мой гръб, тъй като иронията му беше точно по мой адрес. Вероятно повлиян от довода на здравия разум, че не бива да обижда един добър наемател, той се поотпусна, попромени маниера си да изяжда местоименията и спомагателните глаголи и подхвана тема, която явно очакваше да ме заинтригува – за предимствата и недостатъците на мястото, което бях избрал за настоящо убежище. Установих, че говори много интелигентно по въпросите, които засегнахме, и преди да се отправя към дома си, бях толкова обнадежден, че предложих да го посетя отново на следващия ден. Той очевидно не желаеше повторение на неканената ми поява. Въпреки това ще отида. Удивително е колко общителен се чувствам в сравнение с него.