Количка
Вход

Живот на паралел

От: Вероника Денева

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201065169
Специална цена 10,36 лв. Редовна цена 12,95 лв.

2,59 лв. 20 %

Необходим ли е успехът на всяка цена, ако намерим човека, който ни обича заради това, което сме?

Тони е млад финансист, готов на всичко, за да стане богат. За него светът е пълен с възможности и човек няма никакво оправдание да не успее. Ежедневието му се състои от набелязани цели и план за постигането им. Вярва, че любовта и бракът не са нищо повече от апартамент на кредит, кола в гаража, погребани мечти и взаимни обвинения.
Сияна е от хората с неустановена професия. Липсата на призвание и реализация засилва  с всеки изминал ден страховете й, че човешкото съществуване е просто безсмислен епизод от вселенската наредба. За нея хората са прашинки на вятъра, чиито всекидневни усилия наподобяват напразната борба срещу вятърни мелници.
Срещата между Тони и Сияна ги изважда от коловоза на собствените им виждания и поставя редица въпроси: Възможно ли е да избягаме от себе си и от вината за гените, които носим? Могат ли незавършени хора да изградят една завършена любовна история? И не на последно място: Необходим ли е успехът на всяка цена, ако намерим човека, който ни обича заради това, което сме?

Повече информация
ISBN 9789542614500
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Брой страници 240
Дата на издаване 2015 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Живот на паралел
Вашият рейтинг

Господин следовател, обяснете ми, искали ли сте някога да сте повече от това, което сте? Да станете министър, да откриете съкровище, да ограбите банка дори? Мечтали ли сте да направите поне един истински удар в живота си? Да превземете небосвода и всички да ви ръкопляскат? А после да изпаднете отново в тихото съжаление на ежедневието, в което няма блясък и няма надежда. Да затъвате все повече и повече в безжалостните мисли, че може би никога няма да изпитате опиянението на успеха отново?

Не отговаряте на въпроси от лично естество? Така и предположих. Нека да ви споделя своя опит тогава. Гарантирам ви, че колкото и абстрактно да звучат понякога думите ми, всичко има отношение към разследването.

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че аз никога не съм искала подобно нещо за себе си? Нямам данни за певица, за да мечтая за голямата сцена, бизнесът не ми се удава, затова и няма как да основа корпорация, науките не ме влекат, за да направя удара в лечението със СПИН например, а съм и голяма страхливка, за да ставам престъпница. Цял живот съм мечтала да открия любовта, да живея според нея и да я дарявам на останалите. Това прави ли ме според вас по-низша от останалите, които разполагат с ресурсите да станат успешни, богати, известни? И аз смятах доскоро, че съм достойна единица от човешкия род. Само че светът беше залят от новите гурута, които се опитват да ме убедят, че всъщност греша. Новите месии дойдоха с посланието, че ако животът ти не е пълен с големи мечти, значи, животът ти не струва нищо. В началото започнаха да ни показват снимки и видеозаписи на хора без крака и ръце, на болни от рак и какви ли още не, първо, за да ни разкажат как със силата на мисълта са се излекували, и второ, за да ни намекнат какви идиоти сме, че си мислим за нашите маловажни проблеми и че не благодарим на господ всеки ден за нашето здраве и опорно-двигателна непокътнатост. Я ми кажете, господин следовател, как не пуснаха един клип с човек, болен от СПИН, изцерил се със силата на блестящия си ум? Няма и да намерите, защото, докато за рака има понякога медицински лек, за СПИН-а няма – интересно съвпадение, нали? Но ако попитате гурутата, те сигурно ще ви обяснят, че най-вероятно нито един ХИВ позитивен човек на тази планета не владее майсторството на положително мислене. Едва ли ще хвърлят вината върху собствената си система.

След това новите месии развиха концепцията, че ние всъщност сме господ и всеки от нас представлява една цяла Вселена. И как тази теория е нова, след като още в началото на Библията се казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие? И все пак развитието на концепцията е нещо наистина вече нечувано. Защото сме господ, ние разполагаме с уникален потенциал и можем да постигнем всичко на този свят. Това много ми хареса и затова реших, уповавайки се на своя божи образ, да хвърля потенциала си на вятъра с цялата отговорност от това решение. Но тогава привържениците на новото течение дойдоха и ми вкараха мисълта, че всъщност това е бягство в моята зона на комфорт. Не е възможно аз да нямам големи мечти, това било просто защитна реакция, страх, че няма да достигна звездите. Споделих им плахо, че все пак имам едно желание и то е да открия безусловната любов. Изгледаха ме странно, сякаш искаха да ми кажат: Как би могло това да ми е цел в живота? Много странна реакция, нали, господин следовател, при все че на тази планета много бедняци са станали богаташи, но едва ли някой изобщо е изпитал насладата на безусловната любов. В края на краищата разбрах, че в идеологиите на ХХІ век си има ценз на рецепцията за мечтите – ако искаш да станеш богат, известен, да заченеш след няколкогодишни неуспешни опити или да се излекуваш от рак, ти удрят печата „одобрен“, ако желаеш спокойствието на наемен служител или пък просто търсиш любов, си вън от играта.

Най-голямата вреда, която ни нанесоха новите месии, според мен, господин следовател, беше, че хвърлиха цялата вина върху нас. Убеждаваха ни, че само от нас зависи дали ще постигнем мечтите си или не. Това автоматично означава и другото – ако не успеем, само ние сме виновни. Не сме се придържали към ритуалите, не сме били достатъчно благодарни, не сме се събуждали всяка сутрин в седем, за да четем, спортуваме, работим, ядем здравословно, не сме си изградили навиците на успешните хора. Не сме били достатъчно всеотдайни, затова накрая сме заслужили цялата горчивина и съжаление. Знаете ли какво направиха, господин следовател? Продадоха си всичките книги, употребиха всички микрофони по уъркшоповете, завладяха „Youtube“ и направиха милиони от нашето нещастие. И ни зарязаха да се оправяме с целия хаос, който оставиха след себе си.

В днешно време хората много се мъчат, и то не заради лимитите, в които живеем, а заради неограничения потенциал. Не им завиждам. Смятам, че човек трябва да приеме собствените си ограничения. Едва тогава става истински свободен.

 

Дали все пак завиждам на някого? Да, господин следовател, завиждам на Сияна и Тони. Защо съм казала в началото на разговора тогава, че са болни хора? Защото са такива. Не изпитвам завист към личностите им и към това какво представляват поотделно. Но витае някакво странно, почти нереално усещане около тях, когато са заедно. Усещането, че най-накрая можеш да си всичко това, което някога си искал да бъдеш. Само с тази разлика, че без другия не би могъл да го постигнеш. Те трябваше да се научат да живеят с това ограничение, което беше и най-голямото им изпитание. Вие, господин следовател, ако една сутрин се събудите и осъзнаете, че щастието ви зависи от друг човек, няма ли да се опитате да избягате? Поне веднъж?