Здравей, красавице

Любимият фотьойл на Чарли беше зад гърба им. Фотьойлът, на който рецитираше, пиеше и казваше на дъщерите си колко много ги обича. Силви не се интересуваше дали заплатата му е намалена, или пие твърде много. Той беше нейният човек и откакто се помнеше, двамата си разменяха книги. Беше малка, когато забеляза, че баща й не стъпва в градината. Затова и тя не стъпваше там. Ранното й желание да бъде като него и да му подражава издигна бариера между нея и Роуз.

Погребението беше пет дни след смъртта на Чарли. Дойдоха толкова много хора, че не можаха да се поберат в инак големия храм „Свети Прокопий”. Роуз беше с черна рокля и с черна, прикрепена към косата дантела. Седеше най-отпред с Джулия и Силви. Уилям беше с тъмния си сватбен костюм. Емелин непрекъснато се обръщаше, за да провери дали близначката й не се задава. Не можеше да си представи, че Сесилия няма да дойде. Силви я погледна въпросително: „Няма ли я още?”, и Емелин поклати глава.

Силви се потеше в чорапогащника и в дебелата рокля и си мислеше за последния път, когато преди около месец беше останала насаме с баща си. Роуз ги изпрати до магазина, за да вземат направените от нея покупки. Тяхната задача беше да ги занесат у дома. Докато приготвяше торбите с продуктите, госпожа Ди Пиетро почерпи Чарли с малка бира и бащата и дъщерята седнаха на задните стъпала на магазина. Чарли се загледа в малката избуяла градина.

- Не може да стъпи на малкия пръст на градината на майка ти.

Силви вдигна косата си, за да се разхлади – слънцето залязваше, но септемврийският ден беше необичайно горещ, - и се учуди:

- Откъде знаеш? Та ти не стъпваш в градината на мама.

- Съдя по величието на Роуз – неубедително се усмихна той. Имаше уморен вид, сякаш страдаше от безсъние. Силви не знаеше за влошаващото се състояние на сърцето му, но той вероятно бе наясно, защото каза с бирата в ръка:

- Мила моя Силви, понякога се питам защо си бягала от училище.

Тя се изненада.

- Кой ти каза?

- Буч ми е стар приятел и го бях помолил да се прави, че не забелязва отсъствията ти, а когато стане прекалено, да те накаже, но леко.

Буч Макгуайър беше директорът. Силви имаше повече отсъствия, отколкото присъствия по математика и химия, и най-накрая директорът я извика и я наказа да боядиса задната ограда на училището. Сесилия, нали обичаше четката и боите, й помогна, а Емелин им носеше неща за хапване. Силви мислеше, че родителите й не знаят за отсъствията и за наказанието.

- Защо ми казваш сега?

- Какво правеше, когато бягаше от училище?

- Четях. За мен часовете в училище бяха загуба на време. Ако нещо не ми е интересно, няма начин да го науча.

Силви четеше в парка до училището и криеше книгите в хралупата на един стар дъб, който й беше като приятел. Не казваше на сестрите си, че не ходи редовно на училище, защото Джулия щеше да се ядоса и да настоява да не бяга, а пък и не искаше да дава лош пример на близначките. Силви постепенно осъзна, че нейният път щеше да бъде различен от пътя на Джулия. Тя четеше книги, скрити в дърво, с което споделяше мислите и тревогите си, а Джулия преодоляваше академични препятствия.

Чарли кимна и заговори:

- Твърде млада си, за да проумееш, че животът е много кратък. Не исках да ти попреча да правиш онова, което е важно за теб. Мъничка моя, аз и ти сме замесени от едно тесто и нито ученето, нито работата са ни достатъчни. Ние гледаме навън, през прозореца, или се обръщаме към себе си в търсене на нещо повече. Нали знаеш, че си много повече от помощник-библиотекарка и от студентка? Ти си Силви Падавано. – Изрече името й с възторжен глас, сякаш произнасяше името на известен изследовател или воин. – Ти знаеш, че съществува нещо повече, и винаги ще гледаш на глупавите правила и скучните уроци като на губене на време. Повечето хора не правят разграничение и изпълняват каквото им кажат. Чувстват се гневни и отегчени, но смятат, че това е част от човешката участ. С теб имаме късметa да осъзнаваме, че не е задължително нещата да се случват по този начин.

Силви настръхна от истинността на думите му, а баща й се усмихна и продължи:

- Каква реч дръпнах само! Е, няма лошо! Ние не живеем изолирани от света и не сме затворени в собствените си граници. – Чарли остави празната бира и прокара няколко пъти дланта си от китката до рамото, сякаш обхождаше един от фланговете си. - Ние сме част от небето, от камъните в градината на майка ти и от онзи старец, който спи на гарата. Всички сме взаимно свързани и когато проумееш това, ще започнеш да виждаш и красотата на живота. Майка ти и сестрите ти не го осъзнават. Все още не. Вярват, че се помещават в телата си, в биографичните факти на живота си.

Силви почувства, че Чарли й беше показал част от нея самата - част, която дори не беше допускала, че съществува. Докато седеше на пейката на опечалените близки, а и по-сетне, през целия си живот, си спомняше за този разговор като за една от най-големите преживени радости, както и за удоволствието, което беше доставила на баща си, когато цитира любимия му стих: „…аз не се сдържам между мойта шапка и ботушите…”.

          Госпожа Ди Пиетро им връчи торбите и двамата се запътиха към вкъщи. Ръцете им се докосваха, между тях танцуваха молекули, а звездите се появяваха една след друга и блещукаха като малки крушки във вечерното небе.

Пасторът говореше за покойния все едно бяха загубили важен служител във фабриката и човек, който винаги се беше грижил за дома си, макар да му беше ясно, че Роуз беше основният двигател на семейство Падавано. Силви се измъчваше, тъй като както пасторът, така и всички дошли да се простят с Чарли го описваха с биографични факти, а той беше много повече – необозрим, прекрасен и много по-истински в мига, в който дава адаптирано мляко на нуждаеща се майка, отколкото в хилядите часове, прекарани във фабриката. Чарли се въплъщаваше в доброжелателните си дела, в обичта към дъщерите си и в двайсетте минути разговор със Силви на стъпалата на магазина.

Благодарение на този разговор Силви се видя в друга светлина. Тя търсеше трети вратички, тъй като беше дъщеря на баща си. Джулия се стремеше да получава похвали в ролите си на студентка, любима и на съпруга, докато Силви не желаеше хвалебствени етикети. Искаше да е вярна на себе си с всяка произнесена дума, с всяко свое дело и с всяко свое непреклонно убеждение. Не можеше да сложи етикет на деветдесетте секунди целувки в библиотеката и въпреки неодобрението на Джулия, те я правеха щастлива. Силви бягаше от скучните часове в училище, за да чете в парка. Никога не би се примирила с любов, която не е истинска, макар сестрите й да бяха много разочаровани от отказа й да излезе на среща с Ърни. Ако трябваше, щеше да чака вечно мъжа, който ще забележи нейната необятност така, както я беше забелязал баща й.

Размърда се на пейката - беше й горещо, нервно и чувстваше неизплаканите сълзи като утаена мътилка. Усещаше с тялото, костите и всяка своя клетка, че баща й го няма. Беше си отишъл и вече никой не я познаваше истински. Джулия, Емелин и Сесилия познаваха една друга Силви, която се съобразяваше с чувствителността на Емелин и се държеше нежно и внимателно с нея, а в компанията на Джулия беше закачлива и лекомислена, тъй като двете обичаха предизвикателствата. Колкото до Сесилия, винаги й беше интересно да е с нея, защото не познаваше друг човек, който да говори и разсъждава като артистичната й сестра.

Силви гледаше наведените глави, потните си, плачещи сестри и каменното лице на майка си и осъзнаваше, че всички бяха в беда. Чарли ги приемаше и обичаше такива, каквито са. Зърнеше ли някоя от тях – включително и Роуз, – винаги ги поздравяваше със „Здравей, красавице!”. Обръщението му беше достатъчно мило, за да ги накара да се връщат отново и отново при него. Чарли се възхищаваше на амбициите на Джулия и я наричаше „моята ракета”. В съботните сутрини водеше Сесилия в музея на изкуствата. Споделяше радостта на Емелин в грижите й за съседските деца, защото обичаше да я вижда как сияе, когато разказва за интересите на малчуганите и защо всяко едно дете е забележително посвоему. Силви и сестрите й бяха пораснали под взора на баща си, но този поглед вече го нямаше и нишките, които ги свързваха, бяха разхлабени. Онова, което някога беше лесно, щеше да бъде трудно, а домът им, някога убежище за всички, вече щеше да бъде просто къщата на Роуз. Емелин спеше у госпожа Чиконе, на пода в стаята на Сесилия, за да й помага за бебето; Джулия беше омъжена и Силви разбираше, че много скоро ще трябва да напусне родната си къща.