Винаги ще има Коледа

Ноел премина внимателно по заледената калдъръмена улица и влезе в топлото кафене.

 - Ще ми вземеш ли едно лате? Без нищо допълнително – каза Джо. Карамелено кестенявата й коса се спускаше на вълни върху вълненото й палто. Тя се обърна и огледа клиентите в заведението, а вратата се затвори зад тях и заглуши коледната музика, идваща от улицата. - Аз ще намеря свободна маса.

Тя подаде на Ноел банкнота от десет долара и изчезна зад група шумни жени. Масата им беше отрупана със сладкиши, а в средата й имаше купчина коледни книги.

Обикновено коледното оживление и тълпите от хора радваха Ноел, но тази година всичко бе различно. Малкият бар гъмжеше от клиенти с торби в най-различни нюанси на червеното и зеленото. Тяхната веселост беше в пълна противоположност с нейното настроение. Когато Джо й каза, че възнамерява да прекара целия ден в пазаруване, Ноел видя в това идеалната възможност да разкаже всичко на приятелката си. Пропътува двайсетте минути до града, за да поговори със здравомислещата Джо, сигурна, че ще получи най-добрите съвети.

Ноел свали плетения си шал в шоколадов цвят. Беше подарък от колегите й за Коледа, преди всеки от тях да поеме по своя път, останал без работа. Някаква компания от Ню Йорк бе купила фирмата, в която работеше Ноел. Новият собственик уволни почти всички и нае други служители. Изобщо не си беше представяла, че годината й ще свърши по този начин.

Тя се нареди на опашката на бара. За да прогони страховете, които отново нахлуха в главата й, Ноел започна да разглежда витрината със сладкиши.

В малък поднос имаше останали бисквити, които очевидно не бяха приготвени на място, а украсата им сякаш бе правена по шаблон. Около подноса бяха пръснати няколко вида малки кексчета – ванилови с бяла глазура и пластмасова елха, забодена в средата, и шоколадови, украсени със захарни пръчици. Асортиментът не можеше да се мери с предлаганото в „Захарни надежди“ – пекарната на семейството й.

„Захарни надежди“ беше в стара каменна къща, сгушена в мъничък двор, осеян с лютичета, които всяко лято покриваха със златен килим пространството между улицата и калдъръмения вход. Пекарната бе наистина очарователна: построена през седемнадесети век, къщата имаше непретенциозна стъклена врата и двойни еркерни прозорци от едно време,които използваха за витрина. Преди години баба й подреди маси около камината, удобен диван и няколко меки стола, на които клиентите се разполагаха, за да изпият чаша кафе, да похапнат сладкиши и да се стоплят, когато валеше сняг. Пекарната заемаше специално място в сърцето на Ноел.

Тя пристъпи зад човека, който даваше поръчката си, и насочи вниманието си към менюто. Най-сетне си избра напитка и бръкна в портмонето си за пари. Все още стискаше в ръката си десетдоларовата банкнота на Джо. Помисли си, че не трябва да харчи толкова лекомислено. Но бързо прогони тази мисъл - всичко щеше да бъде наред, защото Ноел имаше план. Веднъж баба й беше казала, че мечтите се превръщат в реалност в мига, в който имаш план. Винаги когато някой преживяваше труден момент, баба имаше план, с който да помогне. Ноел, която приличаше на нея, бе усвоила много добре това умение.

Поръча кафетата, подаде парите на бариста, даде името си за поръчката, а после занесе рестото на Джо и го остави на масата заедно с касовата бележка. Една монета от десет цента се търкулна и спря до телефона на Джо. Приятелката й не обърна внимание на нищо от това, на лицето й бе изписана загриженост.

 - Ноел? – извика баристата и размаха две картонени чаши с червени капаци, украсени с малки танцуващи коледни елхи.

- Аз ще ги взема – каза Джо и стана от стола. Палтото й беше преметнато на облегалката.

Ноел огледа лампичките по прозорците, коледната елха в ъгъла, изкуствените венци на всяка маса и си даде сметка, че положението, в което се намираше, беше съвсем истинско. Тогава си спомни думите на баба си: „Горе главата, скъпа. Дори всичко да се обърка, винаги ще имаме Коледа, която да оправи нещата“.