Количка

Светулките ще ти покажат пътя

От: Христо Добротинов

Специална цена 12,71 лв. Редовна цена 14,95 лв.

2,24 лв. 15 %

Действието в този трагичен и мъдър роман се развива във Велико Търново – с неговата приказност. Преплитат се действителни и въображаеми истории дори на реално съществували личности като Емилиян Станев и Невена Коканова. Редуват се трагични и красиви моменти, а сред грохота на прелитащите американски самолети през Втората световна война се заражда истинска любов. 
Действието в този трагичен и мъдър роман се развива във Велико Търново – с неговата приказност. Преплитат се действителни и въображаеми истории дори на реално съществували личности като Емилиян Станев и Невена Коканова. Редуват се трагични и красиви моменти, а сред грохота на прелитащите американски самолети през Втората световна война се заражда истинска любов. 

Показано е разделението на българското общество. Вечните злосторници, които винаги са близо или са част от  властта и носят гибел. Предателите, които сами се продават, водени от тъжната максима „Страхувай се и ще живееш“. Проследени са човешките радости и трагедии преди и след радикалните промени през 1918, 1944 и 1989 г. Поколенията се сменят, но не и ролите.

И през годините, като красиво знамение, с дълга синя рокля на големи бели точки, с везани ръкави на блузата, приличащи на крила на загадъчна птица преминава Мариола - Търновската царица. 

Христо Добротинов е роден на 8 май 1952 г. във Велико Търново. По образование е юрист. Публикувал е следните книги: „Погребението на капитанската шапка” („Народна младеж”, 1976), получила Национална награда „Южна пролет“ за първа книга , „Отвъд снега” („Български писател”, 1981), „Спомен за курорта” („Български писател”, 1985), „Бракове в София” („Български писател”, 1988), „Игра на конспиратори„ („Христо Г. Данов”, 1989), „ В търсене на холивудския прислужник“ („Хермес“, 2019), получила годишната награда за проза за 2020 г. на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на руски, полски, немски и турски език.
   Член е на Съюза на българските писатели  и на българския ПЕН-център.
Повече информация
ISBN 9789542621157
Тегло 0.2800
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 272
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Светулките ще ти покажат пътя
Вашият рейтинг
​В Търново снимаха филм. Градът беше развълнуван и около местата, където бръмчеше камерата, винаги се тълпяха хора. Най-многобройни бяхме ние, децата. Беше топло, беше лято, нямаше училище и дните бяха безкрайни. Опитвахме се да разберем за какво се разказва във филма. Тичахме до Царевец, където се разхождаха хора с намазани със сажди лица, но те бяха толкова важни и изпълнени с достойнство, че не ни обръщаха внимание. После хуквахме към “Гурко”, но оттам ни гонеха, защото сме вдигали шум. Най-сетне решихме да питаме Милен. Милен живееше срещу читалище “Надежда” заедно с майка си, беше артист в театъра и играеше малки роли. Ходеше винаги с вирната глава и често се спъваше в калдъръма. Всички му казваха да поглежда и в краката си, но Милен не слушаше. Беше горд. Разбрахме, че са го наели за снимките във филма. Значи знаеше все пак съдържанието. Не можеше да бъде толкова глупав да не го знае. Наобиколихме го пред къщата му. Милен наведе за миг главата си, движението беше презрително, после отново зарея поглед в небето. „Ей, кажи, бе“– настоявахме ние, но Милен повече не помръдна. „Ще ти счупим прозорците“ – заплашихме го ние, ала Милен не беше на тази земя. „Ще ти счупим главата“ – каза някой. Милен не трепваше. Решихме, че е оглушал от високомерие, и почнахме да търсим камъни. Не си хвърляхме думите на вятъра. Точно тогава Милен издекламира: „Днеска в пет на “Офицерска”. После направи плавен жест с ръка, сякаш репетираше роля. Признанието му дойде малко късно, най-пъргавите от нас вече бяха метнали няколко камъка и стъклата на малката кухничка издрънчаха зловещо. От къщичката изскочи майка му. „Хулигани“ – извика тя. Думата беше модерна. „Хулигани – повтори жената. – Миленчо, не виждаш ли какво правят, не чуваш ли?“ Ала Милен стоеше над дребните неща. „Днеска в пет на “Офицерска”, мамо“– изрецитира отново той. Всички разбрахме, че мястото и часът са съдбоносни.

2.
В уречения час бяхме на посоченото място. Никога не бяхме обръщали особено внимание на “Офицерска”. Беше широка права улица, спускаща се от банята към “Гурко”. От двете й страни се издигаха двуетажни къщи с вече прогнили дървени балкони. Не беше удобна улица. Не ставаше нито за бой, нито пък имаше подходящи скривалища. Старите хора по “Гурко” разправяха, че до Девети септември в къщите живеели военни. Представяхме си ги пременени в лъскави униформи и с дрънчащи саби, а през пролетта уханието на липите се смесва с острата миризма на вакса за ботуши. И досега се разправяха истории за жените на офицерите – как излизали на балконите и си веели с ветрила. Скучаели и си измисляли клюки. Когато мъжете им се връщали потни и прашни от казармата, приготвяли баните и изтривали широките мъжки гърбове със спаржи. Тук бабите от “Гурко” се споглеждаха уплашено, но продължаваха да си спомнят как вечер жените, наръсени с парфюм, се разхождали под ръка с мъжете си. Продължавали да веят с ветрилата си и да съчиняват сплетни. До тях стъпвали изпъчено офицерите на Негово Величество.
Сега над “Офицерска” витаеха само призрачни спомени. Понякога, в безветрени дни, ни се струваше, че улавяме уханието на стар, вечен парфюм.

3.
Милен наистина беше на “Офицерска”. Бяха го издокарали в странни дрехи, които вече не се носеха. Бяха пъхнали бяла кърпичка в джобчето на лъскавото и дълго палто. По края на кърпичката имаше дантела. Милен се беше вдървил и главата му беше вирната още по-нависоко. „Слушай, Милене - викаше му някакъв мъж зад бръмчащата камера, - бъди по-естествен, не се притеснявай, виж, всичко е толкова просто, минавате с Невена двадесет метра, тя те държи под ръка, ти се обръщаш към нея, казваш й: „Днес май е имало бунтове на Марно поле“. И това е, това е всичко, запомни ли?“ Милен гледаше отчаяно човека, който го напътстваше, а от лявата му страна се усмихваше най-красивата жена, която бяхме виждали някога. Беше облечена в дълга синя рокля на големи бели точки. Блузата й беше бяла, с везани ръкави, които се разширяваха от лактите към китките. Ръкавите приличаха на крила на загадъчна птица. „Сега ще направим всичко както трябва“ - каза жената и се обърна към Милен. В този миг бяхме готови да скочим в Янтра от Стамболовия мост. Трудно можехме да обясним причината – сигурно беше смесица от ревност, че тази красива жена се усмихва на тиквеника Милен, сигурно бяхме онемели от чара й, от мекия, галещ глас, сигурно очите й, от които сякаш извираше светлина, ни внушаваха, че има някакви далечни светове, до които едва ли бихме се докоснали до края на живота си. Може би и бръмчащата камера ни отделяше от ежедневното скитане по улиците и боя с момчетата от съседните махли. Не знаехме. Знаехме само, че сме част от чудото. Оставихме му се. Беше хубаво. Само Милен още не можеше да вдене какво трябва да направи и ходеше напред-назад като спънат кон. Милен ни излагаше, явно само се беше преструвал на артист. Чакаха го всички – и мъжът зад камерата, и красивата, чаровна жена, с която трябваше да измине двадесетте метра. Тогава от гърдите ни изригна възмущение. Чувствахме се предадени. „Ще ти изпотрошим всичките прозорци, ей - извикахме един през друг, - ще ти счупим и керемидите.“ Милен се сепна изведнъж. Огледа се безпомощно, беше явно разтревожен, грубата действителност се връщаше и той троснато произнесе: „Днес май е имало бунтове на Марно поле“. „Браво - извика мъжът зад камерата, - ей това се искаше от теб, браво.“ Красивата жена кимна с усмивка. Струпалите се търновци прошепваха името й: „Невена Коканова, Невена Коканова“. Сричките падаха като камбанки в късния следобед. „За днеска стига“– извика мъжът зад камерата, а търновци повтаряха името на красивата жена: „Невена Коканова, Невена Коканова“, но не смееха да се приближат до нея. Млади момчета почнаха да събират разни машинарии. Чуваха се подвиквания, смях и изведнъж Невена Коканова дойде при нас. Погали ни по перчемите, усмихна се, потънахме в усмивката й, после каза просто: „Снимаме филм, “Крадецът на праскови”, вие ни помогнахте“. Не знаехме какво да кажем, мълчахме секунда-две и сякаш за да се оправдаем, измънкахме: „Този ни изложи, няма да му се размине“. „Хубава работа - възкликна Невена Коканова, - Милен е много добър артист, беше малко смутен, но иначе е чудесен човек и отговаря на ролята.“
Останахме дълго на “Офицерска”. Тръгнаха си всички – и зяпачите, и кинаджиите, и Невена Коканова, тръгна си даже и тиквеникът Милен. В очите ни се мержелееше синя рокля на големи бели точки.
Тогава, в спускащата се виолетова вечер, усетих приближаването на баща ми. Имах някакво свръхразвито чувство за присъствието му. Обърнах се, той вървеше бавно към нас, знаех, че през деня е бил в Елена да гледа дела. „Татко – извиках, - говорихме с Невена Коканова, снимат филм, “Крадецът на праскови”, ще ми го разкажеш ли?“ Баща ми ме прегърна и тихо каза: „Да си ходим вкъщи, майка ти ни чака“.
Продължихме по “Гурко”. Късокраката магазинерка с изгорената буза поливаше цветята пред къщата си. Както всяка година по това време, на острова по средата на реката се разсвирваха братя Патрунчеви. Китарите им издаваха печални звуци. „Разкажи ми го, татко - настоявах аз по целия път до вкъщи, - Невена Коканова е много красива.“ „Красива е“ – съгласи се баща ми. „А филмът?“ – не мирясвах. „Там, където има красива жена - каза баща ми, - винаги има любов.“