Слънчеви очила за дъждовни дни

На всеки, който я питаше, Лина винаги отговаряше едно и също: „Работя в „Риц“. И го твърдеше толкова категорично и с такава смесица от гордост и суета, че всеки можеше да помисли, че хотелът е неин.
И наистина беше неин. Притежаваше го със същата легитимност, с която дяволът притежава душата на грешниците.
И така, въпреки че в чисто духовен план Лина беше стопанката на „Риц“, във физическия свят тя притежаваше само три неща: метлата, работната престилка и що-годе разумното заплащане в края на всеки месец.
Сутрин сплиташе гъстата си коса на плитка, дълга като пътя, който трябваше да извърви, докато стигне дотук. Закопчаваше с усилие шестте копчета на тясната рокля при широкия ханш и при тайнството на преливащата гръд и трийсетте си години. Другите момичета се движеха из хотела ужасно бавно, влачейки крака до количката за почистване, а тя напротив, буташе я толкова енергично, че шишетата с шампоан и одеколон дрънчаха и от време на време по коридора се губеха кутийки сапун, шапчици за баня и пили за нокти. Поклащаше мургавото си тяло в ритъма на някоя нашумяла песен, която си тананикаше наум, и накрая се възнаграждаваше с въображаеми овации и поздравления като звезда от сцената.
Много пъти си беше представяла живота си, погледнат отвън, и тогава се превръщаше в героиня от телевизионен сериал, който започваше в беден квартал на град Кахамарка в подножието на хълма Санта Аполония, където все още живееха съпругът ѝ Едгар и дъщеричката им Лус Елена и чиято история се плетеше въз основата на любовни връзки, хазартни дългове и пиянски нощи, докато един каприз на съдбата не я изстреля към Мадрид с еднопосочен билет, който все още не беше доизплатила.
Една история, която беше в самото начало и за която несъмнено беше предвидила щастлив край. Също като този на песните ѝ: с овации и почетна обиколка на сцената; с изнасяне на ръце през главния вход. С плакати, разнасящи славата ѝ по всички стени в столицата.
Именно тази способност да вижда черното бяло, да замъглява очевидното и да носи слънчеви очила в дъждовни дни я подтикваше да излезе от апартамента в Леганес, забравяйки за ревматизма на леля си Елвира, и да прекара дванайсет часа в денонощието, бутайки камериерската количката по застлания с мокет коридор на хотел „Риц“ с широка, глупава усмивка на лицето.
Това и най-вече възможността да се променя, макар и тайно и за кратко, в жената, която ѝ се искаше да бъде в дадения момент. Използвайки съдържанието на гардероба и несесера на клиентките, Лина можеше да се превърне в една и съща сутрин от бизнес дама в командировка до луксозна проститутка, преуспяла актриса или вярната любовница на някой неверен съпруг, когото неизменно очакваше гола на леглото, увита в прекрасно кожено палто.
Фантазиите ѝ се развихриха още от първия ден, в който стъпи на застлания с мокет под на „Риц“, когато върху разхвърляното легло на кралския апартамент намери бяло кожено палто от визон. Постави верижката, завъртя два пъти ключа на вратата, взе дрехата в ръце и почувства толкова невероятна мекота, колкото невероятно беше да сдържи желанието си да го изпробва моментално. Първо го облече върху работната престилка, а след това върху износеното си, избеляло бельо. Накрая го остави да погали нежно голата ѝ кожа.
Дори не се погледна в огледалото. Облече се светкавично, окачи палтото на кадифена закачалка, оправи стаята много бързо и когато излезе в коридора, усети, че все още трепери като есенно листо и че сърцето ѝ препуска под униформата.
Чувството за сторен грях, което породи у нея известни угризения на съвестта, я преследваше през целия ден и цялата нощ, докато на другата сутрин, пред затворената врата на същия апартамент, отново се разтрепери, обзета от желание, молейки се на бога на глупостта да ѝ позволи да почувства отново ласката на кожа върху кожата си.
Тази първа фантазия беше само началото на голяма бъркотия, но на този етап, след шест месеца заключване на врати, се беше превърнала в неизбежен навик.