Количка
Вход

Седмица край морето

От: Барбара Делински

Специална цена 14,36 лв. Редовна цена 17,95 лв.

3,59 лв. 20 %

Само едно телефонно обаждане е нужно, за да върне Малъри Олдис в родния й дом на крайбрежието на Роуд Айлънд. Преди двайсет години тя е избягала оттам след трагичен инцидент с близка на семейството. Инцидент, който е разрушил брака на родителите й, отчуждил я е от сестрите й, сложил е край на връзката с първата й любов. Завръщането е емоционално и изпълнено с мъчителни спомени, мистерии и неразгадани тайни.
Само едно телефонно обаждане е нужно, за да върне Малъри Олдис в родния й дом на крайбрежието на Роуд Айлънд. Преди двайсет години тя е избягала оттам след трагичен инцидент с близка на семейството. Инцидент, който е разрушил брака на родителите й, отчуждил я е от сестрите й, сложил е край на връзката с първата й любов. Завръщането е емоционално и изпълнено с мъчителни спомени, мистерии и неразгадани тайни.

За Джой – тринайсетгодишната дъщеря на Малъри, всичко това е ново и непознато. Израснала без баща, тя жадува за голямо семейство и копнее да прекара повече време с дядо си, когото едва познава.

В рамките на седмица три жени ще поставят на изпитание силата на семейните връзки и приятелските взаимоотношения. И ще открият каква е ролята на любовта и спомените в живота им.

Повече информация
ISBN 9789542620129
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 0.3000
Преводач Пепа Стоилова
Брой страници 408
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Седмица край морето
Вашият рейтинг

Понякога дъждът е истински кошмар. Не ми пречи толкова, когато снимам просторен апартамент, но когато става въпрос за малка къща, е важно бордюрът да изглежда колкото може по-добре. Пороят може да накара и най-елегантният имот да изглежда малък, и то така, че дори фотошопът да не може да прикрие.

Но сега не съм на работа, така че нямам нищо против да вали. Всъщност дори ми харесва, защото дъждът забавя трафика. Докато пътуваме, с Джой обичаме да слушаме тиха класическа музика, затова не се ядосвам, когато за трети път попадаме в задръстване. За мен е по-добре, че ще пристигнем по-късно.

Шофирам бавно; чистачките не се движат така бясно. Всъщност се движат в синхрон с „Музика на водата“ от Хендел, в чийто ритъм дъщеря ми барабанеше с пръсти допреди две минути, преди да престане, за да погледне навигацията. Току-що бяхме влезли в Кънектикът. Чува се вой на приближаваща линейка – явно някъде пред нас беше станало произшествие – и приложението ни предлага да поемем по друг маршрут.

– Ето тук, мамо... Завий насам – инструктира ме Джой толкова настойчиво, че ме кара да изпитвам носталгия по времето, когато седеше на задната седалка, заета с пакет снакс. – Следвай тази кола.

Аз не се подчинявам и тя ми хвърля поглед, изпълнен с учудване, което се заменя от изумление, щом забелязва, че се усмихвам. И как иначе? Такава си е Джой – винаги бунтарски настроена, с нетърпеливо изражение и така нататък. Косата й е прибрана в стегнат кок, прихванат с широк тюркоазен ластик. Потникът й е на червено-бели диагонални райета. Късите дънкови панталонки са с висока талия, както се носеха през осемдесетте. Вечната оптимистка си е облякла дори бански костюм.

– Във времето-точка-ком пише, че времето в Уестърли ще е хубаво – заяви тя рано сутринта и настоя да тръгнем веднага. Аз отказах категорично и Джой все пак се съгласи за девет. Тогава обаче се обади брокер от любимата ми аукционна къща „Сотбис“ и когато приключих с редактирането, което ми поиска, вече беше почти обяд.

Исках да уловя ваканционния дух въпреки вътрешното си безпокойство, затова си облякох тениска и шорти, но не и бански. Вързах косата си – по-светлокестенява и не толкова къдрава като на Джой – на конска опашка с обикновен ластик. Безличните ми сиви джапанки са в пълен контраст с нейните крещящо оранжеви.

Дъщеря ми се е отпуснала на седалката и ме поглежда сурово.

– Какво? – питам аз.

– Ти изобщо не искаш да стигнем там.

– Щях ли да тръгна, ако не исках? – възразявам, но си играя с думите. Едно е да се прибереш у дома и съвсем друго – да искаш да го направиш. Като се съгласих, аз направих компромис само заради дъщеря си, която няма търпение да отиде в Бей Блъф. За разлика от мен.

Оставам на междущатската магистрала 95-север. Натовареното движение не само ми помага да отложа това, което не желая да направя, но и доказва на Джой, че никак не е лесна работа да изминеш двеста и двайсет километра, както заявява тя милион пъти през последните няколко дни.

Пък и обичам да шофирам, затова плащам огромен месечен наем за паркомясто. Колата ми трябва, когато снимам къщи в окръг Дъчис или на Лонг Айлънд, или когато през уикендите с Джой обикаляме центъра на изкуството в Корнуол, изкачваме каменистите пътеки на Стоуни Брук или искаме да покараме каяк в Смиттаун.


Сега пътуваме към Роуд Айлънд. Не по мое желание. Е, да, може би донякъде и по мое, защото все пак аз имам последната дума в нашето семейство. Но когато трябва да избираш между съвестта и дъщеря си, нямаш много възможности. Изминаха десет дни от обаждането на Джак Сабатиан и въпреки че той не се обади втори път, не спирам да мисля за разговора и да се измъчвам.

– Уха! – възкликва Джой, щом приближаваме мястото на катастрофата.

Нездраво любопитство я кара да се обръща постоянно назад. Накрая се обляга на седалката и заявява: – Няма да карам кола. Никога. – С периферното си зрение забелязвам как поглежда към телефона си, при това не за първи път. Може би е изпратила съобщение на някой приятел, преди да тръгнем и сега очаква отговор.

Ако миналото може да бъде някакъв ориентир, значи има да чака дълго. Тя е сред най-непопулярните членове на групата, която постоянно си разменя съобщения, от което аз съм във възторг, а Джой – никак. Веднъж ми сподели, че в училищния стол ядяла сама сандвича си със слънчогледово масло, защото не понасяла вонята на боклуците, които другите ядат. Допускам, че им го е казала. И училищният съветник, който оценява куража й, и психоложката Криси твърдят, че е твърде зряла за възрастта си и останалите ще я настигнат. Аз обаче се притеснявам за вредите, които дъщеря ми ще понесе, докато това се случи. Става въпрос за самочувствието й.

Умишлено отпускам ръцете си върху волана, но сърцето ми кърви. Всяко дете има нужда от добър приятел. Аз имах сестрите си – безстрашната Марго и слънчевата Ан. А Джой е единствено дете и седи сама в училищния стол, пълен с деца. А сега и телефонът мълчи? Ето защо се съгласих да прекараме цяла седмица на брега. Роуд Айлънд ще откъсне за малко Джой от мислите й.

Сега слушаме Ед Шийрън. Джой пусна парчето, преди да захвърли телефона си, и аз усещам, че в избора й се крие предизвикателство. Нямам търпение да се прибера у дома, пее той в „Замък на хълма“, превърнала се в неин химн, откакто решихме да тръгнем. Дъщеря ми не знае, че тези думи не ме дразнят, а следващите направо ме трогват дълбоко. Тогава бях по-млад, върнете ме във времето, когато намерих сърцето си и го разбих тук. Но Джой не знае.