Само спомен

— Сигурен ли сте?

Докторът кимна вяло. Зелените му хирургически дрехи още бяха колосани, не беше прекарал достатъчно дълго време в тях, за да ги изпоти.

— Искрено съжалявам, госпожо Ланкастър. Нещата са доста напреднали и са се разпространили.

— Нищо ли не може да се направи?

— Освен това да се погрижим за удобството му и да облекчим болките му, доколкото е възможно — не. — Той докосна ръката й и погледна многозначително човека, застанал до нея. — Не му остава много. Няколко седмици може би.

— Разбирам. — Тя попи очите си със смачкана, омекнала от влага кърпичка.

Сърцето на доктора се сви от съчувствие към нея. Когато членовете на семействата реагираха на лошата новина с истерия, той знаеше как да се оправя с тях. А това мъжествено примирение от страна на жена, толкова крехка и женствена на вид, го караше да се чувства безпомощен и непохватен.

— Ако беше дошъл за преглед по-рано, тогава може би…

Тя се усмихна с лека, тъжна усмивка.

— Но той не пожела. Умолявах го да се обърне към вас, когато стомахът му продължаваше да го притеснява. А той все твърдеше, че това се дължало единствено на проблеми с храносмилането.

— Всички знаем колко упорит може да бъде Роско — изрече мъжът до нея. Грейнджър Хопкинс нежно притисна пръстите на Карълайн Ланкастър и ги обви около ръката си. — Тя може ли да го види?

— След няколко часа — отвърна лекарят. — Упойката ще продължи да действа до следобед. Защо не се приберете у дома за няколко часа и не си отдъхнете?

Карълайн кимна и се остави на Грейнджър — неин адвокат и приятел, да я поведе към асансьора. Зачакаха в тягостно мълчание. Тя бе като замаяна, но не беше изненадана. Така или иначе животът й никога не е бил розов и без усложнения. Защо ли изобщо се бе поддала на илюзорната надежда, че операцията на Роско ще покаже не друго, а най-обикновена язва?

— Добре ли си? — попита Грейнджър меко, когато вратите на асансьора се затвориха след тях и двамата останаха насаме.

Тя си пое пресекливо дъх.

— Дотолкова добре, колкото може да бъде жена, която току-що е разбрала, че съпругът й ще умре. Скоро.

— Съжалявам.

Карълайн вдигна очи към него и се усмихна. Сърцето на Грейнджър се разтопи. Усмивките й, които често имаха извинително и леко тъжно излъчване — сякаш заради някакъв невидим неин недостатък, — трогваха както мъжете, така и жените.

— Знам, че е така, Грейнджър. Не мога да ти опиша колко се радвам, че си ми приятел.

Двамата прекосиха фоайето на наскоро обзаведената наново болница. Членовете на персонала и посетителите хвърляха бегли погледи към Карълайн, след което извръщаха очи. Обърнатите лица излъчваха любопитство, но и почтителност. Всички вече знаеха. Когато виден гражданин на градче с размерите на Уинстънвил бе на умиране, новината се разчуваше светкавично.

Грейнджър придружи Карълайн до колата й и отвори вратата. Тя се качи, но не завъртя стартера. Седеше, взряна отчаяно пред себе си, потънала в мисли, разтревожена, скръбна. Трябваше да се погрижи за толкова много неща. Откъде да започне?

— Налага се да уведомим Ринк.

Името мина през тялото й като леден кинжал, остър и пронизващ. Проби всичките й жизнени органи. Екотът от името му закънтя в главата й. Болката, която изпита, когато го чу произнесено, я парализира.

— Карълайн, чу ли ме? Казах…

— Да, чух те.

— Преди да влезе в операционната, Роско ме накара да обещая, че ще се свържа с Ринк, ако прогнозата е лоша.

Очите с неуловим цвят на пушек потърсиха погледа на адвоката.

— Той те е помолил да се свържеш с Ринк?

— Да. Съвсем определено наблегна на това.

— Изненадана съм. Мислех, че разпрата помежду им не подлежи на прошка.

— Роско умира, Карълайн. Според мен той е бил наясно още при влизането си в болницата, че никога няма да излезе от нея. Той иска да види сина си, преди да умре.

— Двамата нито са се виждали, нито са говорили в продължение на цели дванайсет години, Грейнджър. Не знам дали Ринк би се върнал обратно.

— Ще се върне, като научи какво е положението.

Дали? О, господи, дали? Дали щеше да го види отново? Как щеше да се почувства, ако това станеше? Как ли ще изглежда той? Беше се случило преди толкова години. Преди дванайсет години. Ръцете й здраво се вкопчиха в обточения с кожа волан на нейния линкълн. Дланите й се изпотиха. Тя цялата се изпоти.

— Не се тревожи за това — добави Грейнджър, долавяйки напрегнатостта й. — Понеже така или иначе не познаваш Ринк, аз ще му се обадя и ще говоря с него.

Карълайн не поправи погрешното му мнение, че тя не познава Ринк. Фактът, че се познаваха, бе старателно запазена тайна в продължение на дванайсет години. Нямаше намерение точно сега да я разкрива...