Количка 0
0,00 лв.

Съдружници по неволя

От: Сандра Браун

Преди двайсет години четирима души се опитват да извършат перфектния обир. И почти успяват да се измъкнат с половин милион долара. Но на следващия ден всичко се обърква.
Преди двайсет години четирима души се опитват да извършат перфектния обир. И почти успяват да се измъкнат с половин милион долара. Но на следващия ден всичко се обърква.
Един от тях влиза в болница.
Друг – в затвора.
Третият е убит.
А на четвъртия му се разминава.
Ардън Максуел е дъщеря на мъжа, за когото всички предполагат, че е изчезнал заедно с парите от обира. И с кръв по ръцете. След дълги години в опити да избяга от миналото си тя се завръща в семейния дом в Тексас. Но Ардън не знае, че двама от съучастниците на баща й все още живеят там. И следят всяко нейно движение.

Повече информация
ISBN 9789542621133
Тегло 0.300000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Илвана Гарабедян
Брой страници 352
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Съдружници по неволя
Вашият рейтинг
Една нощ през 2000 година

– Ако говорим за това, със сигурност ще ни заловят.
Даде време на тримата си спътници да осмислят думите му, после ги изгледа един по един право в очите, а възцарилото се мълчание беше по-силно от всяко предупреждение.
Четиримата тъкмо се съвземаха след отлива на адреналин. Не можеха да се отърсят изведнъж, а отрезвяваха постепенно.
Вече не ги грозеше непосредствена опасност да ги заловят на местопрестъплението, но пулсът им продължаваше да бие учестено, макар да се бяха поуспокоили. Дишаха все така задъхано във влажната нощ, но вече не толкова накъсано, колкото преди.
Въпреки това напрежението помежду им не беше отслабнало ни най-малко.
Не можеха да рискуват някой да ги види заедно тази нощ, но преди всеки да тръгне по пътя си, трябваше да сключат споразумение.
И ако в процеса на създаването на тази връзка се прокраднеше заплаха, толкова по-добре. Това щеше да обезкуражи всеки, нарушил споразумението да си държи езика зад зъбите. Всички трябваше да спазват клетвата за мълчание, иначе лошо им се пишеше.
– Не го обсъждайте. – Яркочервената коса на говорещия стърчеше отстрани на ушите му. Скалпът му, целият осеян с петна, прозираше през четината. – Не казвайте на абсолютно никого.
Той натърти на всяка дума, като сочеше отсечено с пръст към земята.
– Разбира се, че няма да кажем – обади се малко раздразнено най-възрастният в групата.
Вторият енергично си гризеше ноктите; изплю откъсната кожичка и кимна съгласен.
Последният, най-младият от тях, беше запазил самообладание и невероятно спокойствие през цялото изпитание тази вечер. Сега само лаконично сви рамене в мълчаливо съгласие, че дори не е нужно да се обсъжда този въпрос.
– Ако някой се похвали или изтърве лек намек дори и на шега, ще предизвика ефекта на доминото, който...
– Няма нужда да продължаваш – прекъсна го най-възрастният. – Схванахме от първия път, а и той беше излишен.
Канавката, в която бяха приклекнали, беше обрасла с плевели – някои избуяли, а други гниещи в калта, удавени от последния проливен дъжд. Дерето беше дълбоко метър и двайсет и представляваше грозна рана, която зееше между тесния път и наклонената ограда от бодлива тел, обозначаваща пасище за крави, вонящо на тор. Нямаше ветрец, който да разпръсне миризмата, и това правеше атмосферата задушлива в тази жега.
В центъра на квадрата, оформен от четиримата, лежеше причината мъжът с яркочервената коса сега да мърмори досадно: платнен чувал с откраднати пари.
Много по-голям, отколкото очакваха, този изненадващ бонус беше едновременно вълнуващ и отрезвяващ. Залогът сякаш беше още по-голям, което нагнетяваше допълнително напрежението.
След укора, последвал ненужните поучения, никой не помръдваше и не отронваше и дума, докато накрая хладнокръвният младеж не вдигна ръка да размаже един комар на врата си, оставяйки кървава следа.
– Никой няма да го научи от мен. Не ми харесва перспективата да вляза в затвора. Вече съм бил там.
– В затвор за непълнолетни – отбеляза рижият.
– Същото е.
Най-възрастният се обади:
– Само глупак ще се разприказва. Аз не съм глупак.
Рижият обмисли думите им, после кимна, сякаш успокоен.
– Добре тогава. Има и още нещо. Ако се видим на улицата, ще се държим както винаги. Няма да се стараем да се избягваме, но и няма да се държим приятелски. Познаваме се бегло, може би дори разменяме по някоя и друга дума – но толкова. Затова работата ще се получи. Свързва ни само това. – И той побутна чувала с металния връх на ботуша си.
Другият чифт ботуши в квадрата не бяха със сребърни върхове. Износени, те не бяха за показ. И не за първи път бяха покрити с кал.
Кафявите кожени обувки бяха излъскани допреди малко, преди да се хързулнат в канавката.
Тъмносините кецове съвсем не бяха нови.
– Шест месеца е много време, докато всеки получи своя дял – каза възрастният, вперил поглед в рижавия. – И защо ти да задържиш парите междувременно? Не сме гласували такова нещо.
– Не ми ли вярвате?
– Ти как мислиш?


До сутринта планът им беше отишъл по дяволите.
Един от тях беше в болница.
Един – в затвора.
Един – в моргата.
А един бе изчезнал с плячката.