Разговори с Бога (Пълно издание)

Глава 1

През пролетта на 1992 година – около Великден, – нещо изключително се случи в живота ми. Бог заговори с вас. Чрез мен.

Нека обясня.

През този период се чувствах дълбоко нещастен – в личен, професионален и емоционален план, струваше ми се, че животът ми е пълен провал. Тъй като от години съм свикнал да записвам мислите си във формата на писма (които обикновено не изпращам), и този път посегнах към своя верен жълт бележник и започнах да изливам чувствата си.

Вместо поредното писмо до поредния човек, който бе причина за страданията ми в моите представи, аз реших да се обърна директно към първопричината – очи в очи с най-великия “мъчител”. Реших да напиша писмо до Бога.

Писмото беше злобно, пламенно, пълно с объркани чувства, изопачени представи и обвинения. И камара от гневни въпроси.

Защо животът ми не върви, както трябва? Какво трябва да направя, за да го накарам да потръгне? Защо не намирам щастие във взаимоотношенията си с хората? До края на живота си ли щях да бъда в незадоволително финансово положение? И накрая, с най-голяма настоятелност: С какво бях заслужил този живот, изпълнен с непрекъсната борба?

За моя изненада, докато изписвах последният от серията горчиви въпроси без отговори и се канех да захвърля химикалката, ръката ми остана неподвижна над листа, сякаш задържана от невидима сила. После най-неочаквано химикалката сама започна да пише. Нямах представа какво ще последва, но усещах появата на някаква идея, затова реших да продължа. И това, което излезе изпод пръстите ми, беше...

Наистина ли искаш отговор на всички въпроси, или само си търсиш отдушник?

Примигнах... и тогава в ума ми се появи отговор. Записах и него.

И двете. Разбира се, че си търся отдушник, но ако на тези въпроси има отговор, със сигурност бих искал да го чуя, по дяволите!

„Със сигурност искаш, по дяволите”... много неща. Но дали не е по-добре да „искаш със сигурност, за Бога”?

Написах:

Това пък какво означава?

И преди да усетя, бях започнал разговор... в който не толкова пишех, колкото записвах под диктовка.

Тази диктовка продължи три години, без да знам в каква посока ще поеме разговорът. Отговорите на въпросите, които записвах, винаги се появяваха едва след като въпросът беше ясно формулиран и всички мисли – оставени настрана. Често пъти отговорите идваха така бързо, че трябваше да пиша с бясна скорост, за да не изоставам. Когато се чувствах объркан или изгубех усещането, че думите идват от някъде другаде, пусках химикалката и изоставях диалога, докато не се почувствам вдъхновен – съжалявам, но това е единствената наистина подходяща дума – да се върна при бележника и да започна да записвам отново.

Разговорът продължава и сега, докато пиша това. Голяма част от него ще откриете на следващите страници... страници, съдържащи един поразителен диалог, в чиято стойност отначало отказвах да повярвам, после приех като нещо дълбоко съкровено, а накрая разбрах, че не е бил предназначен единствено за мен. Той е за вас и за всички, които са стигнали до тази книга. Защото моите въпроси са и ваши въпроси.

Искам да навлезете в диалога възможно най-бързо, защото това, което действително е важно, не е моята история, а вашата. Именно историята на вашия живот ви е довела дотук. Именно за вашия личен опит е важна тази книга. Иначе нямаше да сте тук, с нея, точно сега.

И така, да започнем с един въпрос, който от дълго време си бях задавал: Как говори Бог и на кого? Попитах и ето какъв отговор получих:

Аз говоря на всички. Постоянно. Въпросът не е в това, на кого говоря, а кой слуша.

Заинтригуван, помолих Бог да се разпростре малко повече върху темата. Ето какво каза Той:

Преди всичко нека да заменим думата говоря с думата общувам. Тя е много по-подходяща, по-съдържателна и точна. Когато се опитваме да говорим – Аз на теб, ти на Мен, веднага се оказваме притиснати от невероятното ограничение на думите. Ето защо Аз не общувам само чрез думи. В действителност рядко го правя. Формата на общуване, която най-често използвам, е чувството.

Чувството е езикът на душата.

Ако искаш да разбереш каква е истинската ти връзка с нещо, виж какво е чувството ти към него.

Понякога чувствата се откриват трудно – а още по-трудно е да ги признаем. И все пак в твоите най-дълбоки чувства се крие най-висшата ти истина.

Главното е да стигнеш до тези чувства. Ще ти покажа как. Отново. Ако желаеш.

Отвърнах, че желая, но в момента повече от всичко бих искал да получа пълен, подробен отговор на първия си въпрос. Ето какво каза Бог:

Аз общувам и с мисъл. Мислите и чувствата не са едно и също, въпреки че могат да се появяват едновременно. В общуването с мисъл Аз често използвам образи и картини. Ето защо мислите са по-ефективно средство за комуникация от думите.

Освен чувствата и мислите използвам също и преживяването като важно средство за общуване.

И накрая, когато чувствата, мислите и преживяванията се провалят, използвам думи. Думите несъмнено са най-малко ефективното средство за комуникация. Те често те биват погрешно тълкувани, погрешно разбирани.

Защо става така? Защото такава е природата на думите. Те са заместители на чувствата, мислите и преживяванията. Те са символи. Знаци. Емблеми. Те не са Истината. Не са самото нещо.

Думите могат да ти помогнат да разбереш нещо. Преживяването ти дава възможност да го познаеш. Но има неща, които не могат да се преживеят. Затова съм ви дал други инструменти за познание. Те се наричат чувства и мисли.

Върховната ирония тук е, че вие винаги сте отдавали огромно значение на Божието Слово и съвсем малко значение на преживяването.

Всъщност вие дотолкова не цените преживяването, че когато преживяването ви за Бога се различава от онова, което сте чували за Него, вие автоматично се отказвате от преживяването и приемате думите – а би трябвало да е обратното.

Твоето преживяване на нещо и усещането ти за него са това, което ти фактически и интуитивно знаеш за него. Думите могат единствено да се опитат да символизират това, което знаеш, и често внасят объркване в това, което знаеш.

Ето кои са инструментите, чрез които общувам. Но те не са методите – защото не всички чувства, не всички мисли, не всички преживявания и не всички думи идват от Мен.

Много думи са били изричани от други в Мое име. Много мисли и чувства са били подхранвани от каузи, които Аз не съм инициирал. Много са преживяванията, до които те са довели.

Предизвикателството тук е да се прояви прозорливост. Трудността е в това да се познае кои послания са от Бога и кои – от други източници. Разграничението е лесно, когато се прилага едно основно правило:

От Мен са твоите Най-възвишени мисли, твоята Най-ясни думи, твоите Най-великолепни чувства. Всичко останало е от друг източник.

С това задачата да се направи разграничение става лесна, защото дори за начинаещия ученик едва ли ще представлява трудност да разпознае най-възвишеното, най-ясното, най-великолепното.

Нека все пак ти дам следните указания:

Най-възвишената мисъл е винаги мисълта, в която има радост. Най-ясните думи са онези, които съдържат истина. Най-великолепното чувство е чувството, което наричаш любов.

Радост, истина, любов.

Трите са взаимосвързани и всяко от тях води към другите. Последователността няма значение.

След като с помощта на тези указания определихме кои послания са от Мен и кои са дошли от друг източник, остава единствено въпросът дали хората се вслушват в Моите послания. В повечето случаи - не. Понякога посланията им се струват прекалено хубави, за да са истина. Други им изглеждат твърде трудни, за да бъдат следвани. Много от тях са погрешно разбрани. В повечето случаи посланията изобщо не стигат до хората.

Моят най-верен пратеник е преживяването, но ти дори и него пренебрегваш. Всъщност най-вече него пренебрегваш.

Светът, в който живееш, нямаше да се намира в сегашното си положение, ако ти просто се вслушваше в това, което преживяваш. Поради това, че не се вслушваш в преживяваното, ти отново и отново го изживяваш. Защото Моята цел няма да бъде осуетена, нито волята Ми игнорирана. Ти ще разбереш смисъла. Рано или късно.

Аз обаче няма да те принудя. Никога. Защото Аз съм ти дал свободна воля – способността да действаш според избора си – и никога няма да ти я отнема. Затова ще продължа да ти пращам същите послания отново и отново през вековете, в което и кътче на вселената да се намираш. Няма да спра да ти пращам посланията Си, докато не ги получиш, докато не ги приемеш със сърцето си и не ги признаеш като свои.

Посланията Ми ще идват в стотици различни форми, в хиляди различни моменти, в продължение на милиони години. Не можеш да ги пропуснеш, ако наистина се вслушаш. Чуеш ли ги веднъж, не можеш да ги игнорираш. Така ще започне истинското ни общуване. Защото в миналото всичко, което си правил, е да Ми говориш, да Ми отправяш молитви, да търсиш застъпничеството Ми, да Ме умоляваш. Ето че сега мога да ти отговоря, както и правя.

Как мога да знам, че общувам с Бог? Как да съм сигурен, че не си въобразявам?

Каква е разликата? Нима не виждаш, че бих могъл да използвам въображението ти по същия начин, както и всичко друго? Аз ще ти давам мисли, думи и чувства, подходящи за целта, като използвам едно или няколко средства. Ти ще знаеш, че тези думи са от Мен, защото според твоята собствена преценка никога не си се изразявал толкова ясно. Ако вече имаше отговор на тези въпроси, нямаше да ги задаваш.

С кого общува Бог? Има ли специални хора? Има ли специални времена?

Всички хора са специални и всички моменти са златни. Няма човек и няма времена, които да са по-специални от други. Мнозина избират да вярват, че Бог общува по специални начини и само с избраници. Това ги освобождава от отговорността да чуят посланието Ми, да не говорим за възприемането му (което е друга тема), и им позволява да приемат чуждото мнение за нещата.

Така всъщност не се налага да Ме слушаш, защото вече си решил, че други са получили посланията ми за нещата и можеш да слушаш тях.

Но като слушаш онова, което други хора смятат, че са чули от Мен, изобщо не е нужно да мислиш.

Това е основната причина, поради която повечето хора обръщат гръб на личните Ми послания към тях. Ако признаеш, че ги получаваш директно, това те прави отговорен за тълкуването им. Далеч по-безопасно и лесно е да приемеш тълкуването на други хора (дори такива, които са живели преди 2000 години), отколкото да се опиташ да тълкуваш посланието, което може би получаваш и сега, в този момент.

Аз обаче те приканвам да започнеш една нова форма на общуване с Бога. Двупосочно общуване. Всъщност ти си този, който Ме е поканил. Защото аз дойдох при теб, в тази форма, в този момент, в отговор на твоя зов.

Защо някои хора – Христос, например - като че Те чуват много по-добре, отколкото другите?

Защото са готови да слушат. Те са готови да чуят, готови са да останат отворени за общуване дори когато то изглежда плашещо, безумно или абсолютно нередно.

Би трябвало да слушаме Бог дори когато казаното изглежда нередно?

Най-вече когато изглежда нередно. Ако си мислиш, че вече знаеш какъв трябва да е редът на нещата, защо ти е да говориш с Бога?

Давай, действай така, както знаеш. Забележи обаче, че всички вие правите точно това от самото създаване на света. И виж в какво състояние е той. Ясно е, че нещо сте пропуснали. Очевидно е, че нещо не разбирате. Онова, което разбирате, ви изглежда правилно, защото „правилно” е термин, използван от вас за обозначаване на нещо, с което сте съгласни. Следователно онова, което сте пропуснали да разберете, отначало ви изглежда „погрешно”.

Единственият начин да се измъкнете от това убеждение, е да си зададете въпроса: „Какво ще стане, ако всичко, което съм смятал за „погрешно”, всъщност се окаже „правилно”?” Всички големи учени познават този момент. Когато онова, което ученият прави, не дава резултати, той забравя всички предположения и започва отначало. Всички велики открития са дошли от готовността и способността на хората да приемат, че не са прави. Точно това е нужно и тук.

Не можеш да познаеш Бога, докато не престанеш да си казваш, че вече Го познаваш. Не можеш да чуеш Бога, ако не спреш да си мислиш, че вече си Го чул.

Не мога да ти кажа Моята истина, докато ти не престанеш да Ми казваш твоята.

Но моята истина за Бога идва от Теб.

Кой казва?

Хората.

Кои хора?

Водачите. Свещениците. Равините. Проповедниците. Книгите. Библията, за Бога!

Това не са авторитетни източници

.

Не са

авторитетни източници?

Не.

А какво или кой тогава е авторитетен източник?

Вслушай се в чувствата си. Вслушай се в най-възвишените си мисли. Вслушвай се в това, което изживяваш. Когато те се различават от онова, което си чул от учителите си или си прочел в книгите, забрави думите. Думите са най-малко надеждният метод за предаване на Истината.

Има толкова много неща, които искам да Ти кажа и да Те питам. Не знам откъде да започна.

Например защо не Се разкриваш? Ако наистина има Бог, ако Ти си Бог, защо не Се разкриваш по начин, който всички можем да разберем?

Разкривал съм Се, отново и отново. Това правя и сега.

Не. Имам предвид някакъв метод за разкриване, който да е неоспорим, който не може да бъде отхвърлен.

Например?

Например да Се появиш пред очите ми в този момент.

Точно това правя в момента.

Къде?

Където и да погледнеш.

Не, имам предвид по неопровержим начин, така че нито един човек да не може да отхвърли.

И какъв би могъл да е този начин? В каква форма, в какъв образ ти би искал да се появя?

В действителната ти форма и образ.

Това е невъзможно, тъй като Аз нямам форма или образ, който вие бихте могли да възприемете. Мога да приема форма или образ, който сте способни да възприемете, но тогава всички ще предположат, че това, което са видели, е единствената форма, единственият образ на Бога, а не просто една от формите, един от образите Му – един от многото.

Хората вярват, че Аз съм това, което могат да видят, а не онова, което не могат. Но Аз съм Великият Невидим, а не онова, в което се превръщам във всеки даден момент. В известен смисъл Аз съм онова, което не съм. Именно от тази

Не-съм-

ност идвам Аз и към нея се връщам. Въпреки това, когато се явявам в една или друга конкретна форма – форма, в която хората да могат да Ме познаят – те Ми приписват тази форма веднъж завинаги.

И ако дойда в друга форма, при други хора, първите заявяват, че не Аз съм се явил на вторите, защото не съм изглеждал по същия начин и не съм казал същите неща – следователно как е възможно това пак да съм бил Аз?

Така че може би разбираш, че няма значение в каква форма и по какъв начин се разкривам – какъвто и начин да избера, каквато и форма да приема, тя никога няма да е неопровержима.

Но ако направиш нещо, което да свидетелства за истинската Ти същност отвъд всякакво съмнение...

... винаги ще се намери някой, който да каже, че това идва “от дявола” или е плод на нечие въображение. Или ще го отдаде на причина, различна от Мен.

Ако се разкрия като Всемогъщия Бог, Владетеля на небето и земята, и преместя планини, за да го докажа, има такива, които ще кажат: „Това трябва е дело на Сатаната”.

Така и би трябвало да бъде. Защото Бог не разкрива Божията същност във външно наблюдение, а чрез вътрешно преживяване. И когато вътрешното преживяване разкрива Божията същност, външното наблюдение не е необходимо. А ако външното наблюдение е необходимо, тогава вътрешното изживяване е невъзможно.

Тоест ако Ме молиш да се разкрия, това не би могло да стане, защото самата молба е утвърждение, че не съм се разкрил, че нищо от Бога не се разкрива в момента. Такова утвърждение предизвиква съответното преживяване. Защото мисълта ти твори и думите ти съзиждат – и мисълта и думите ти заедно имат великолепната способност да пораждат твоята реалност. Така ще изживееш като реалност, че Бог не се разкрива, защото ако се разкриваше, ти нямаше да Го молиш да се разкрие.

Означава ли това, че не мога да Го помоля за нещо, което искам? Нима искаш да кажеш, че когато се молим за нещо, всъщност го отблъскваме от себе си?

Този въпрос е бил задаван много пъти през вековете – и всеки път е получавал отговор. Ти обаче или не си го чувал, или не си му вярвал.

Ето какъв е отговорът на въпроса на езика на днешното време:

Няма да имаш онова, за което молиш, и не можеш да имаш нищо, което поискаш. Това е така, защото самата ти молба е утвърждение за липса и когато кажеш, че искаш нещо, това поражда именно такова преживяване - на липса* - в твоята реалност.

* Английската дума want означава както „искам” така и „липсва ми, не ми достига, недостиг”. Бел.пр.

Ето защо правилната молитва никога не е жалба, а молитва на благодарност.

Когато предварително благодариш на Бога за онова, което избираш да изживееш като своя реалност, ти фактически признаваш, че вече го имаш... в действителност. Ето защо благодарността е най-могъщото изявление пред Бога – утвърждение, че още преди да си помолил за нещо, Аз съм ти го дал.

Затова никога не се оплаквай. Бъди признателен.

Ами ако това, за което предварително благодаря на Бога, така и не се появи? Това би ми донесло разочарование и огорчение.

Благодарността не може да бъде използвана като средство, с което да манипулираш Бога; начин да измамиш вселената. Себе си не можеш да излъжеш. Съзнанието ти знае какви са истинските ти мисли. Ако кажеш: „Благодаря ти, Господи, за това и това”, а в същото време си наясно, че тези неща не присъстват в настоящата ти реалност, не можеш да очакваш Бог да е по-малко наясно от теб и така да ти ги даде.

Бог знае това, което ти знаеш – а това, което ти знаеш, е това, което възприемаш като своя реалност.

Но как тогава мога да бъда искрено благодарен за нещо, което знам, че липсва?

Вяра. Ако имаш вяра колкото синапено зърно, ще преместваш планини. Ще знаеш, че нещо вече го има, защото Аз казах, че го има; защото Аз казах, че още преди да поискаш, ще ти се даде; защото Аз казах, и съм ти го казвал по всички възможни начини, чрез всички учители, чиито имена са ти известни, че всичко, което избереш – избереш ли го в Мое име – ще бъде.

Въпреки това толкова много хора твърдят, че молитвите им са останали без отговор.

Нито една молитва – а молитвата не е нищо повече от пламенно утвърждение на това, което е – не остава без отговор. Всяка молитва – всяка мисъл, изявление, чувство – сътворява. В зависимост от това доколко пламенно вярваш в нея, в същата степен тя ще се прояви в живота ти.

Когато някой каже, че молитвата не е получила отговор, всъщност се е случило следното: задействала се е най-пламенно поддържаната мисъл, дума или чувство. Трябва обаче да знаеш – и тук се крие тайната – че тази водеща мисъл винаги е мисъл зад мисълта; тя би могла да се нарече Движеща Мисъл. Така че, ако се жалваш, шансът да изживееш онова, което уж избираш, изглежда много по-малък, защото Движещата Мисъл, която стои зад всяка жалба, утвърждава,

че в момента нямаш това, което искаш да имаш.

Така Движещата Мисъл се превръща в твоя реалност.

Единствената мисъл, която може да неутрализира Движещата Мисъл, е поддържаната от вярата мисъл, че Бог непременно ще изпълни всичко, което поискаш. Има хора с такава вяра, но те са малцина. Молитвата става естествен процес, когато вместо да се налага да вярваш, че Бог ще каже „да” на всяка молба, почувстваш интуитивно, че самата молба не е необходима. Тогава молитвата е отправяне на благодарност. Това съвсем не е молба, а израз на признателност за това, което е.