Количка

Приказки за размисъл

От: Хорхе Букай

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201088032
Специална цена 12,71 лв. Редовна цена 14,95 лв.

2,24 лв. 15 %

     “Приказки за размисъл” е сборник от истории, някои от които съвсем ежедневни, други - със силен притчов елемент.

Луксозно издание на една от емблематичните книги на Хорхе Букай

 

Сборник от истории, някои от които съвсем ежедневни, други – със силен притчов елемент. Те изследват отделни страни на човешката природа, различни човешки слабости. Основни теми са любовта, омразата, приятелството, зависимостта от другите и същевременно невъзможността да живеем без тях. Интересното при всички тези истории е неочакваният им край. Целта на автора е не да дава готови отговори на житейски дилеми, а да провокира към размисъл. Мъдростта се постига само като се извърви трънливият път на самопознанието, но Хорхе Букай сътворява за нас магия: четейки тези „приказки“, ние леко, почти неусетно стигаме до дълбоки прозрения за човешката природа и собствената си същност.

 


Повече информация
ISBN 9789542617785
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица твърда
Преводач Ева Тофтисова
Брой страници 192
Дата на издаване 2015 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Приказки за размисъл
Вашият рейтинг

ДЕЦАТА БИЛИ САМИ

Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижите на Марина – осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.
Откакто починал бащата, времената станали твърде трудни за семейството, жената не можела да рискува работата си, като отсъства всеки път, щом бабата се разболеела или била извън града.
Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе, децата спели редовния си следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.
Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото в края на краищата бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как щяла да обясни на майката, че детето не я е намерило?
Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.
Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал изпод вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.
Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.
Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.
Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.
Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката? 
Как успяло да понесе бебето в раница?
Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар?
Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?
Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора:

– Малкият Панчо е бил сам... Не е имало кой да му каже, че няма да успее.

***

 
ВОИНЪТ
За любовта, която имах, мога да кажа, че не е безсмъртна, защото е пламък, но е безкрайна, докато трае... 
ВИНИСИУС ДЕ МОРАЕС*


Исполинското тяло на шумерския воин било покрито с белези, а кожата му – обветрена и загрубяла от слънцето и снега.
Името му било Хормà и тази история разказва как веднъж, докато яздел с трима свои другари от един град към друг, попаднали в засада, организирана от най-жестоките им врагове.
Четиримата воини се борили геройски, но само Хормà оцелял. Тримата му другари загинали в битката.
Окървавен и изтощен, Хормà разбрал, че трябва да си почине, да възстанови силите си и изцели раните си. 
Огледал се, за да потърси сигурно място, и забелязал малка пещера, издълбана в близката планина. 
Дотътрил се някак дотам, влязъл в пещерата, прострял мечата си кожа на пода и потънал в дълбок сън. 
Гладът го събудил часове или дни по-късно. 
Почувствал, че стомахът му се бунтува. Въпреки болките от раните, Хормà решил да излезе да потърси съчки и сухи дърва, за да накладе малък огън във временното си убежище и да хапне малко от осоленото месо, което носел със себе си. 
Когато светлината на пламъците осветила вътрешността на убежището, воинът не могъл да повярва на очите си: подслонът, който намерил, не бил просто пещера, а храм, издълбан в скалата... 
От надписите и символите шумерът разбрал, че храмът бил построен в чест на едно-единствено божество... бог Готсý. 
Хормà не вярвал на случайността и вероятно затова решил, че този, който го отвел до пещерата, бил самият бог на храма, за да може по този начин да бди над съня му. 

Хормà стигнал до заключението, че това било някакъв знак. 
От този момент нататък щял да обрече меча си на бог Готсý. 
Щял да остане там, докато раните му зараснат. 
Междувременно щял да запали голям огън под олтара, пред огромното каменно изображение на бога, и щял да хване някакво животно, което да принесе в жертва в негова чест. 
Воинът прекарал в пещерата още пет дни и пет нощи, през които лекувал раните си и славел Готсý. 
През цялото това време не позволил да загасне пламъкът, който озарявал олтара. 
На шестия ден Хормà разбрал, че е време да продължи пътя си, но преди да тръгне, решил да остави някакъв дар в знак на вечната си благодарност към Готсý. 
– Вечен пламък – казал си. – Но как да го постигна? 
Хормà излязъл от пещерата и седнал на една скала край пътеката, за да помисли над проблема. 
Знаел, че пламъкът може да бъде поддържан с малко масло, но това не било достатъчно. 
После му хрумнало, че може би трябва да потърси много дърва – толкова, че никога да не свършат. Толкова много, че да горят вечно... Но бързо разбрал колко напразно щяло да бъде това усилие... Многото дърва щели да увеличат силата на огъня, но не и продължителността на пламъка... 

Един монах в бяло расо, който вървял по пътеката, се спрял срещу Хормà. 
Може би от чисто любопитство, а може би и от изненада, че вижда воин, потънал в толкова дълбок размисъл, монахът седнал срещу шумера и го загледал неподвижен, сякаш бил част от пейзажа. 
Няколко часа по-късно, когато слънцето вече залязвало, Хормà продължавал да мисли... 
Толкова погълнат бил от мислите си, че не се изненадал ни най-малко, когато монахът му заговорил: 
– Какво ти е, войнико? Изглеждаш угрижен... Мога ли да ти помогна? 
– Не ми се вярва – казал воинът. – Тази пещера, братко, е храмът на бог Готсý, когото преди пет луни нарекох свой покровител, към когото са отправени молитвите ми и който е висшият идеал на борбата ми. Скоро трябва да потегля и бих искал да го славя навеки, но не знам как да направя така, че пламъкът, който запалих, да гори вечно. 

Монахът поклатил глава и сякаш отгатнал пътя, който била изминала мисълта на воина, казал: 
– За да бъде пламъкът вечен, ти е необходимо нещо повече от дърва и масло... 
– Какво ми трябва? – попитал Хормà нетърпеливо. – Какво още ми е нужно? 
– Магия – казал простичко монахът. 
– Но аз не съм магьосник, нито разбирам от магии... 
– Само вълшебството може да направи пламъка вечен. 
– Аз искам пламъкът да бъде вечен – казал воинът. – Ако намеря вълшебството, можеш ли да ми гарантираш, че пламъкът за Готсý ще е вечен? 
– Да обещая? Преди седмица ти дори не подозираше за съществуването на този храм, посветен на Готсý... А днес искаш да му засвидетелстваш вечна почит. Това искаш днес. Нима ти можеш да гарантираш, че желанието ти ще бъде вечно? 

Хормà не отговорил. 
Воинът разбрал, че никой не може да даде дума, че желанието му ще бъде вечно... 
Монахът отново поклатил глава и се изправил. 
Приближил се до Хормà, поставил дланта си на гърдите му и казал: 
– Ще ти разкрия една тайна... 

Магията продължава само докато гори желанието!

***

ЧАЙНА ЦЕРЕМОНИЯ

Срещам те...

Слушам те... 

Говоря ти... 

Прегръщам те... 

Целувам те... 

Притежавам те... 

Притискам те... 

Обсебвам те... 

Поглъщам те... 

Задушавам те... 

Обичам те?