Макензи Купър е на волана, когато отмества погледа си от пътя само за секунда. Последвалият сблъсък преобръща живота й. Тя губи съпруга си и приятелите си, губи всичко.
Сега Макензи живее в малко градче в щата Върмонт под името Маги Рийд заедно с кучето си и две котки. Благодарна е за новите приятелства, които е създала, и изпитва удовлетворение от работата си като гримьорка в луксозен спа комплекс. Там тя помага на клиентките си да прикрият следите от своята умора, заболявания или наранявания. Да заличава белези е умение, което е овладяла до съвършенство.
Привидно спокойните й дни обаче скоро свършват. Синът на нейна приятелка е обвинен от федералните в хакерство, медиите окупират градчето и кошмарните спомени се завръщат. В най-неподходящия момент се появява и бившият й съпруг. И събужда призраците от миналото.
| ISBN | 9789542619154 |
|---|---|
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Преводач | Илвана Гарабедян |
| Брой страници | 416 |
| Дата на издаване | 2019 г. |
| Език | български |
Никога не се бях радвала да видя Майкъл Шанахън. Била съм нервна. Притеснена, определено. Напоследък и примирена. Когато го видях сега обаче, изпитах неподправено облекчение – поне докато вратата не се затвори, и след като пое кутията от мен, той не ме поведе навътре към спа центъра.
Майкъл бе назначен за мой надзорник, когато се обърнах към съда в Масачузетс да ми бъде позволено да се преместя във Върмонт. Срещахме се всеки месец в офиса му в Уайт Ривър Джанкшън, но през тези последни няколко месеца от пробацията ми той бе започнал твърде често да се появява неочаквано в Девън.
Внезапните проверки бяха част от условията на пробацията ми. Но знаех, че появата на Майкъл е по-скоро лична, отколкото служебна. Той ме харесваше. Беше ми го казал – казвал ми бе, че се надява да продължим да се виждаме и след края на изпитателния срок. Думите му бяха съвсем невинни. Но не и одеколонът, който бе започнал да използва напоследък, или топлотата в погледа му.
Би трябвало да съм поласкана. Майкъл очевидно харесваше новото ми аз, правеше ми комплименти за прическата, за пуловера или ботушите ми.
И той самият не бе за изхвърляне. Няколкото пъти, когато бяхме ходили заедно на обяд, забелязах как другите жени го заглеждат, докато минава. След като играл футбол в колежа, го взели в професионалната лига, но прекарал близо две години на скамейката на „Индианаполис“, преди да приеме, че футболът не е неговото бъдеще. Последвал примера на свой състудент и станал надзорник към съда, при което се оказало, че работата му харесва. Беше съвестен служител и пунктуално честен. Спортното яке и панталони не бяха скъпи, но отлично подчертаваха фигурата му. Беше с широки рамене и тесен ханш. Определено беше висок и тъмнокос.
Може и да ме привличаха високи тъмнокоси мъже, но не си падах по Майкъл. Беше твърде висок, а тъмната му коса – твърде къса. Не си падах по войнишката подстрижка, нито по зализаните перчеми като неговия. Между нас нямаше никаква химия. Категорично.
Колкото до онези няколко излизания на обяд? Грешка. Отначало приех поканите му, защото изглеждаше искрено заинтересован да ми бъде приятел, а след като бях загубила толкова много приятели след катастрофата, исках да си създам нови. Но още от самото начало не се чувствах комфортно в компанията му предвид длъжността му. И макар че той никога не бе прекрачвал границите на професионалното и не беше осъществявал физически контакт с мен, имах усещането, че би го направил, ако му дам сигнал.
Моят отговор бе да отказвам внимателно поканите му. Работата беше чудесно извинение. Никога не лъжех; ако ме хванеше в лъжа, това нямаше да се отрази добре на досието ми. Просто си правех графика с работни ангажименти така, че да имам задължителните трийсет минути за среща с Майкъл и нито миг повече.
След като не се получи с обяда, той ме покани на вечеря. Отказах му и попита:– Да не би да излизаш с някого в града?
Въпросът бе в рамките на задълженията му като мой надзорник. Част от работата му бе да знае с кого прекарвам времето си.– Не – отвърнах.– Изобщо ли не ходиш на срещи?– Не търся романтична връзка. Не мисля, че бих могла да се справя с такава.
Най-накрая бе схванал намеците ми.
Както и колегите ми. Те също знаеха, че не излизам на срещи. Първия път, когато Майкъл се появи тук, аз го представих като приятел на брат ми. Да, това беше лъжа. Извиних се на Майкъл в мига, в който останахме насаме, но той явно не беше против. Все пак положението му на семеен приятел беше по-високо, отколкото на служител на съдебната институция. Пък и бяхме обсъдили въпроса с укриването на информация още на първата ни официална среща. Директорът на хотела знаеше, че съм осъждана. Трябваше да му разкрия това, когато кандидатствах за работа. Знаеше, че присъдата ми е за пътнотранспортно произшествие и няма отношение към гримирането. Но препоръките от ръководителя на практиката ми, от гримьора, при когото бях специализирала, както и от специалиста на щанда на „Боби Браун“ в „Сакс“, където работих за малко, бяха отлични. Това беше всичко. Не знаеше нищо повече. През първата ми година в спа центъра живях в страх, че може да разкрие дори и това пред някого, но поне бях спокойна пред шефа си, в случай че самоличността на Майкъл някога излезеше наяве.
Докато сега вървях с него по коридора обаче, се чувствах неловко. Винаги беше сериозен. Днес ми изглеждаше ядосан.
Заведе ме до салона ми, остави кашона на един стол, изпъна рамене и каза със строгия си глас на служител на закона:– Сутринта те гледах по новините....
