Лусинда напълни целофановите пликчета с последните парченца сушени цитрусови плодове, завърза ги с бели панделки и залепи етикетите с надписи „Чай от портокал“, „Чай от лимон“, „Чай от кумкуат“. След това ги сложи в голяма касетка, която нареди до другите, вече пълни с бурканчета мармалад и чътни, бутилки сироп и пакетчета сушени цитруси на шайби, захаросани плодове и портокалови бонбони, които бяха отскоро в асортимента й. Беше отрано на крак, за да подготви всичко за пазара. По-късно нямаше да й остане време, понеже днес най-сетне започваха „портокаловите дни“.
Това бе прекрасна традиция: всеки юли трите й дългогодишни приятелки пристигаха в нейната портокалова плантация, за да прекарат един уикенд заедно. В тези дни – неизменно от петък до неделя – съживяваха отлетялото време. Припомняха си детството, споделяха истории от настоящето и си мечтаеха за бъдещето. Изяждаха планини от портокали, лягаха си късно през нощта и се наслаждаваха на миговете заедно, докато не се разделяха в неделя вечер и всяка от тях не се върнеше в ежедневието си.
Лусинда знаеше, че не само тя очакваше с нетърпение тези дни, наричани открай време „портокалови“. Другите ги обичаха дори повече от нея, тъй като нямаха възможност да живеят цялата година в калифорнийска портокалова плантация, през пролетта да се наслаждават на уханните цветчета, през лятото на зрелите плодове, а през зимата на лакомствата с портокали и канела.
Лусинда живееше от раждането си сред портокалите, беше израснала в плантацията, загубила хора, срещнала други, преживяла радости и тъга. Плантацията беше нейният живот, нейният дом и тя дишаше заради нея; даже не беше сигурна дали би оцеляла без аромата на портокали във въздуха. И тъй като в делника й всичко се въртеше около цитрусовите плодове, в него досега не бе останало място за мъж, поне не за споделящ страстта й партньор. Пък и не й беше притрябвал, така си казваше винаги. Ала понякога, през самотните вечери в този голям имот, все пак й липсваше човек, с когото да разговаря, а когато изпробваше нови рецепти, си пожелаваше да има и друг, който да ги опита и да й каже мнението си.
Избърса с ръка потта от челото си и върза дългите си руси коси на висока опашка. Беше едва десет часът, а температурата надвишаваше двайсет и пет градуса. През деня сто на сто щеше да надхвърли трийсет. Лусинда знаеше, че приятелките й ще се зарадват на слънчевото време, защото щяха да се излежават в градината и да си прекарат приятно уикенда с коктейл в ръка и последните новини, които имаха да си разменят.
Това бяха единствените почивни дни от годината, в които четирите си позволяваха да бъдат далеч от работата и семействата си. Най-вече Роузмари и Дженифър, които винаги бяха затънали до гуша в професионални ангажименти. За разлика от тях Мишел се откъсваше от ежедневието си на домакиня, и то с радост. Лусинда пък се вълнуваше, че най-сетне ще си има компания. От седмици броеше дните и с нетърпение чакаше пристигането на първата от приятелките си. Залагаше на Дженифър, понеже тя беше не само съвестна и отговорна, но и суперточна – навик, дължащ се на професията й на адвокат.
Тя затвори големите врати на стария плевник, преустроен в склад, и се протегна, вдиша топлия въздух, изпълнен с опияняващото ухание на цитрусовите плодове, които вирееха тук. Родителите й бяха отглеждали само портокали. След смъртта на баща й и последвалото преди пет години решение на майка й да повери на нея управлението на плантацията тя постепенно засади и други плодни дървета: лимони, грейпфрут, мандарини и кумкуат. Към последния беше направо пристрастена и когато дръвчетата бяха отрупани с плод, изпробваше едва ли не всеки ден различни рецепти с него.
Благодарение на различните плодове из въздуха се носеше не само приятен, но и някак възбуждащ, чувствен, приканващ към авантюри аромат. Всичко това определяше Лусинда като личност, характерът й намираше пълно отражение в нейната работа и тя беше повече от доволна, задето бе направила тази рискована крачка.
Слънцето я заслепи, младата жена примигна и заслони очи с длан, за да вижда по-добре. Вляво от нея, докъдето стигаше погледът й, се простираха портокаловите насаждения, вдясно бяха градината и боядисаната в тъмножълто къща, която сега оранжевееше. Беше опасана с веранда, на която имаше четири ратанови стола, бяла кръгла маса и холивудска люлка. Освен това беше потънала в цветя. На всяко свободно местенце Лусинда бе поставила или окачила кашпи и саксии: мушкато, фуксии и бегонии, които придаваха особено усещане за спокойствие и уют. В предната градина цъфтяха хортензии и рози във всевъзможни цветове. Лехите стигаха до входната алея, настлана с бял чакъл.
Обърна се към прозореца и погледът й падна върху задните портокалови насаждения, първите, които баща й бе стопанисвал преди четири десетилетия. Тогава бил едва двайсетгодишен и имал само пет хиляди долара, наследени от починалия му дядо. С тях купил четири хектара земя и засадил няколко портокалови дръвчета въпреки съветите, че е по-добре да се установи в Ориндж Каунти, там портокалите виреели много по-добре. Само че той не се разколебал. Имал чувството, че в Ламонт, малкото предградие на Бейкърсфийлд, ще намери щастието си. По-късно бе казал на Лусинда под секрет, че решаваща роля за избора му изиграл рекламен плакат за портокалов сок, който бил закачен на витрината на случаен магазин. По време на пътешествието из Американския запад, което предприел след завършване на гимназия, в центъра на Бейкърсфийлд се натъкнал на въпросния плакат: красива млада жена, която носела кош с портокали, и надпис: „Желаете портокали? Тук сте на точното място!“ Ханк го приел буквално и останал там. А шест месеца по-късно, когато се запознал със своята Лилиана, вече знаел, че е взел правилно решение.
Прозвуча клаксон и Лусинда вдигна очи. Единайсет и четиринайсет. Отново се беше отнесла, а ето че времето бе отлетяло. Видя задаваща се кола. Радостно изтича навън, изгаряща от нетърпение да се хвърли на врата на първата си приятелка.
