Микаел прекара уикенда в леглото и в понеделник сутринта се събуди с гърло, сякаш раздрано от парчета стъкло. Той тъкмо придърпа завивката около натежалата си от треската глава и реши да излезе в болничен, когато съпругата му застана до другия край на леглото и му отправи онзи поглед.
Микаел се изправи. Тя имаше право. Работеше като кранист едва отскоро и не можеше да си позволи да остави лошо първо впечатление. Със смесица от панодил и черно кафе в стомаха, той потегли към Рефсхелейоен под звуците на мелодичните хитове и бодрите реклами, които звучаха по радиото, и постепенно се почувства по-добре. Паркира, кимна на охраната във фоайето и се качи с асансьора до стаята на персонала, за да се преоблече. Строго погледнато, това не беше необходимо, тъй като отрицателното налягане в капсулирания силоз за отпадъци означаваше, че миризмата до голяма степен си оставаше вътре, но въпреки това Микаел винаги си обличаше работни дрехи. Завърза защитните си обувки и с възпалени от грипа колене закрачи през завода.
Коридорите около силоза бяха отделен свят от стомана и клапани, сервизни табла, бойлери и табели. Нямаше прозорци, инсинераторът представляваше затворена система, лишена от метеорологични явления и дневен ритъм. Микаел, вече свикнал с динамиката на коридора, се наведе под тръбите с гореща вода, поздрави двама колеги при парните турбини и влезе в стаята на кранистите. Остави кутията с храна в хладилника и сложи кафе, после се стовари в работния стол с дълбока въздишка. Пред него се откри жестока гледка, към която още не беше привикнал съвсем.
Един прозорец – единственият в силоза за отпадъци – разкриваше сърцето на инсинератора: тъмната страна на западната цивилизация, огромна купчина безполезна мръсотия. Микаел за първи път работеше с боклук и през първите няколко смени се чувстваше не намясто. Все едно ставаше свидетел на апокалипсиса и би трябвало да направи нещо, вместо просто да го съзерцава. Но постепенно това отминаваше. Дори беше започнал да яде бисквитите, които колегите му оставяха, докато той управляваше грайфера. Грайферът! Със своите осем метра от край до край приличаше на огромен паяк, който властва над мъртва, антиутопична планета. С времето Микаел беше започнал да му прави снимки, които показваше у дома на шестгодишния си син, който смяташе, че баща му има най-готината работа на света.
В действителност работата на бащата беше малко скучновата. Системата, която местеше грайфера между пещите и шлюзовете, където се разтоварваха боклукчийските камиони, беше автоматизирана. Микаел трябваше просто да наблюдава безкрайното прехвърляне на боклука от ляво надясно и да следи нещо да не се обърка.
– Добро утро.
Каспер Скюте влезе и седна на съседния стол. От време на време процесните инженери съобщаваха за нередности със системата за управление, но засега Микаел не беше забелязал нещо такова.
– Как е, имало ли е някакви проблеми?
– М-не.
Инженерите рядко си правеха труда да разговарят с кранистите или с когото и да е от хората, които не разбираха техническия им жаргон, и Микаел знаеше, че Каспер предпочита да го оставят да работи на спокойствие. И толкова по-добре, чувстваше се трескав и започваше да се чуди дали все пак не трябваше да се опълчи на жена си и да си остане в леглото.
– Кафе? – попита Каспер.
– Не, благодаря.
Инженерът се изправи и затрака с чашите и каната за кафе. После се прозя шумно, седна тежко на стола и двамата мъже се загледаха в силоза. Микаел придърпа чантата си, търсейки някакво облекчение за болката в гърлото. Надяваше се, че му е останал още стрепсилс. Намери един блистер и с благодарност лапна една таблетка. Грайферът се приближи до прозореца, пълен догоре. Всеки път беше впечатляващо, когато го видеше толкова отблизо. Подобни на пипала на медуза боклуци се развяваха под огромните челюсти. Въже, брезент, маратонка.
Микаел се наведе напред към стъклото и присви очи. Обувката беше закрепена за нещо. Тъкмо когато грайферът се намираше най-близо до стъклото, измежду боклуците увисна човешка ръка и се разлюля във въздуха.
Каспер оплю стъклото с кафе, а Микаел стовари длан върху аварийния прекъсвач.
