Количка

Невъзможното бягство на Джини Мун

От: Бенджамин Ладуиг

Дебютен роман, преведен на 16 езика и обявен от „Амазон“ за една от книгите на годината

Дебютен роман, преведен на 16 езика и обявен от „Амазон“ за една от книгите на годината

Джини Мун обича да играе баскетбол, да свири на флейта и да чете поезия. Макар външно да прилича на повечето тийнейджъри, Джини е различна. Тя хапва точно девет гроздови зърна на закуска и отговаря само на един въпрос (защото има само една уста). Понякога се потапя толкова дълбоко в мозъка си, че забравя всичко, което се предполага, че знае.

Джини намира дом при приемните родители Браян и Моура, които я обичат и закрилят. Но защо тогава прави всичко по силите си, за да се върне при биологичната си майка? Знаейки, че тя ще я нарани? Джини твърди, че там е забравила своята кукличка и че не може да живее без нея.

Никой не я чува и разбира, затова решава да вземе нещата в свои ръце. Джини е готова на всичко, за да открие своята кукличка, преди да е станало твърде късно. Дори да открадне, да излъже и да организира собственото си отвличане...

Възможно ли е едно дете, затворено във вътрешния си свят, да избяга?

 


Повече информация
ISBN 9789542617327
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Преводач Дори Габровска
Брой страници 304
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Невъзможното бягство на Джини Мун
Вашият рейтинг

6:54 вечерта,

вторник, 7 септември

 

Пластмасовото електронно бебе не спира да плаче.

Моите родители завинаги казаха, че би трябвало да е като истинско бебе, но не е. Не мога да го успокоя. Дори и когато го люлея. Дори и когато му сменям памперса и му давам шише с мляко. Дори когато казвам: тихо, тихо, тихо и го оставям да смуче пръста ми. Просто ме зяпа и пищи, пищи, пищи.

Прегръщам го силно още веднъж и мислено си казвам: Кротко и нежно. Кротко и нежно.

После опитвам всички неща, които Глория правеше, когато аз изпадах в истерия. След това поставям дланта си зад главата му и започвам да се поклащам нагоре-надолу на пръсти.

- Всичко е наред. Всичко е наред – нареждам. Ту високо, ту тихо - като в песен. После: - Много съжалявам.

Но то продължава да плаче.

Оставям го на леглото си и когато плачът се засилва, започвам да търся моята кукличка. Истинската. Макар да знам, че не е тук. Оставих я в апартамента на Глория, но плачещите бебета много, много ме тревожат, затова трябва да я потърся. Сякаш има такова правило в мозъка ми. Проверявам в чекмеджетата. Проверявам в дрешника. Проверявам всички места, където може да бъде пъхната кукличка.

Дори в куфара. Куфарът е голям и черен, с формата на кутия. Издърпвам го изпод леглото си. Отварям ципа докрай. Но кукличката ми не е вътре.

Поемам си дълбоко дъх. Трябва да спра плача. Ако пъхна бебето в куфара, затрупам го с одеяла и плюшени играчки и го пъхна обратно под леглото, тогава може би няма повече да го чувам. Все едно ще скрия шума в мозъка си.

Защото мозъкът е в главата. Едно съвсем тъмно място, където никой освен мен не може да види нищо.

Така и правя. Поставям пластмасовото електронно бебе в куфара и започвам да мъкна одеяла. Трупам ги върху лицето му, после добавям една възглавница и няколко плюшени играчки. Предполагам, че след няколко минути шумът ще спре.

Защото за да плачеш, трябва да можеш да дишаш.

 

7:33 вечерта,

вторник, 7 септември

 

Приключих с душа, но пластмасовото електронно бебе продължава да плаче. Досега трябваше да е млъкнало, но не е.

Родители ми завинаги седят на дивана и гледат филм. Мама завинаги е потопила краката си в леген с вода. Казва, че напоследък се подували. Отивам в дневната, заставам пред нея и чакам. Защото тя е жена. Много по-лесно ми е да се оправям с жени, отколкото с мъже.

- Здрасти, Джини – казва мама завинаги, докато татко завинаги натиска бутона за пауза. – Какво става? Май искаш да кажеш нещо.

- Джини – обажда се татко завинаги. – Пак ли си чоплила ръцете си? Разкървавила си ги.

Това бяха два въпроса, така че не отговарям нищо.

После мама завинаги пита:

- Джини, какво не е наред?

- Вече не искам пластмасовото електронно бебе.

Тя отмества косата от челото си. Много харесвам косата й. Това лято ми даде да я вържа на опашки.

- Минаха почти четиридесет и пет минути, откакто влезе в банята. Опита ли да го успокоиш? Подръж това, докато донеса лепенки за раната ти.

Тя ми подава салфетка.

- Нахраних го и му смених памперса три пъти – обяснявам. – Люлях го, но то не спираше да плаче, така че го... – Млъквам.

- Сега издава различен звук – казва татко завинаги. – Не знаех, че може да е толкова гръмогласно.

- Може ли да го накараш да спре? – питам мама завинаги. И после добавям: – Моля?

- Много се радвам, че молиш за помощ – казва мама завинаги. – Патрис много ще се гордее с теб.

Далече в дъното на коридора чувам отново плача и започвам да търся къде да се скрия. Защото помня, че Глория винаги излизаше от спалнята в апартамента, когато не можех да спра плача на моята кукличка. Особено ако някой от нейните приятели мъже й беше на гости. Понякога, когато кукличката ми плачеше и я чувах да идва, я грабвах и изскачах през прозореца.

Стискам силно салфетката и затварям очи.

- Ако го накараш да спре да плаче, винаги ще моля за помощ – казвам аз и отново отварям очи.

- Ще отида да погледна – казва татко завинаги.

Той става. Когато минава край мен, аз се свивам. После виждам, че той не е Глория. Поглежда ме странно и излиза в коридора. Чувам го да отваря вратата на стаята ми. Плачът пак се засилва.

- Може би не беше много добра идея – казва ми мама завинаги. – Искахме да видиш какво е да има истинско бебе в къщата, но нещата не се развиват, както ги планирахме.

В стаята ми плачът става още по-силен. Татко завинаги излиза от стаята. Заровил е пръстите на едната си ръка в косата.

- Тя го е сложила в куфара си – казва той.

- Какво?

- Проследих звука. Отначало не видях бебето никъде. Затрупала го е вътре с няколко одеяла и плюшени играчки, закопчала е куфара и го е пъхнала под леглото – обяснява той.

- Джини, защо си направила подобно нещо? – пита мама завинаги.

- Не спираше да плаче.

- Да, но...

Татко завинаги я прекъсва:

- Виж, ще побърка всички ни, ако не прекратим това. Опитах да го накарам да спре да плаче, но и аз не успях. Мисля, че състоянието му е необратимо. По-добре да се обадим на госпожа Уинкълман.

Госпожа Уинкълман е учителката по здравно образование.

- Тя каза, че е дала номера за спешни случаи на Джини сутринта – казва мама завинаги. – На един лист хартия. Потърси в раницата й.

Той минава по коридора и отново отваря вратата на стаята ми. Затискам ушите си. Той излиза с раницата ми в ръце. Мама завинаги намира листа и изважда телефона си.

- Госпожо Уинкълман? – чувам я да казва. – Обажда се майката на Джини. Извинете, че ви звъня толкова късно, но се опасявам, че имаме проблем с бебето.

- Не се тревожи, момиче завинаги – казва татко завинаги. – Всичко ще свърши след няколко минути и после ще можеш да си легнеш. Съжалявам, че това е толкова натрапчиво и нервиращо. Наистина мислехме, че...

Мама завинаги оставя телефона.

- Тя казва, че има дупчица отзад на врата. Трябва да се пъхне кламер в дупчицата, за да се натисне бутонът, с който се изключва.

Той отива в кабинета, после излиза и минава по коридора до стаята ми. Започвам да броя. Когато стигам до дванайсет, плачът спира.

И сега мога отново да дишам.