Нашата книга

***

Апартаментът на дъщеря й бил малък, но спретнат, и се намирал съвсем в центъра на София, до църквата „Св. Седмочисленици“. След взрива Лора предпочела да се пренесе в него, за да се скрие по възможност от всички и избегне попълзновенията на журналистите. Вече се съгласила да я снимат за националната телевизия, казала, че това най-вероятно е грешка, дала показания пред полицията, изключила телефона си и се преместила тук, на уличката край гроба на Петко Каравелов.

Точно в него и в надвисналата отгоре му гола върба гледала тя и пушела в очакване на своя съученик Сашо. Вълнувала се повече не от страх за себе си, а от притеснение за близките си. Баща й пръв се обадил, за да й каже незабавно да се прибира при него в К. за по-сигурно – той лично щял да я пази; дъщеря й – Елиза, разбрала от интернет, буквално й наредила да хваща първия самолет за Лондон и да се махне завинаги от „тая скапана държава“; дори бившият й съпруг й предложил закрила, но Лора само благодарила на всички и казала, че ще помисли. Излъгала, защото просто не знаела какво да предприеме след внезапното и неочаквано покушение. Сега простите въпроси: кой и защо го е извършил, били първенстващи, а нуждата й да бъде утешена, да не е сама, я тласнала към Сашо. Защо точно той – тя не могла да си отговори, но инстинктът и емоциите й повелили да потърси именно него. Вероятно, ако не била го видяла същия ден, едва ли щяла изобщо да си помисли за Краев. В купчината от страхове, напрегнатост и догадки бавно промърдвало желанието да го прегърне и тихо да поплаче на рамото му. Стресът бил силен и криел всякакви рискове.

Сашо бил не по-малко объркан от Лора. Влязъл развълнуван, но нищо не казал. Гледал я с черните си очи и мълчал, умърлушен, сякаш някой бил починал. За миг съжалила, че го била повикала. Попитала го дали иска нещо за пиене, той изрекъл: „Да!“. Лора прихнала:

– Какво „да“! Чай, кафе, уиски, вино...

Чак сега Сашо се освестил и влязъл плахо в реалността.

– Оф, не знам! Водка май... Ужасно съм притеснен за теб...

Лора му наляла, за себе си – вино, подала му чашата и седнала срещу него на дивана. Той останал прав, отнесен нанякъде. Не било ясно дали мислел, или просто гледал тъпо.

– Така ли смяташ да стърчиш!

Мъжът срещу нея не реагирал. Лора започнала да го изучава. Хубав бил, изглеждал по-мъжествен, отколкото днес. Адамовата му ябълка била доста издадена напред, имал хубава бяла кожа и правилни черти на лицето. Устните му били чувствени, бузите му – леко хлътнали, а очите му – големи. Имал дълги мигли и гъсти вежди. Вече не съжалявала, че му се била обадила.

Изведнъж Сашо присвил клепачи, отпил едра глътка и седнал на единия от фотьойлите.

– Лора, защо ме повика? – попитал я направо.

Тя се поколебала за миг, но отвърнала честно:

– Не исках да съм сама, страх ме е!

Ако вътрешният му глас не бил приспан, сигурно щял да му каже: „Какво чакаш, иди я прегърни!“. Сашо обаче останал намясто, но душата му се възрадвала въпреки страховете, които се таели в нея.

– Защо точно теб са нарочили? В какво си се забъркала?

– В нищо! Наистина мисля, че е някаква грешка. Просто са объркали етажа. И килърите ни не са на ниво! Или по-скоро така им е било наредено.

– Мислиш, че са искали да убият някого?

– Не! Да го предупредят индиректно. Над мен са компании на мрачни субекти. Някой иска да им покаже, че те са следващите и че не им пука да взривят и почтена адвокатска кантора. Аз съм лесна, мен могат да ме гръмнат когато си поискат, но няма за какво!

– Сигурна си?!

Лора погледнала своя съученик, леко раздразнена, че не й вярва, и отвърнала:

– Абсолютно! И за да разсея другите ти съмнения – няма никаква връзка с бизнеса на бившия ми съпруг. Чиста съм отвсякъде! В България така се действа и често невинни го отнасят.

Сашо разбрал, че тя не искала да я разпитва повече, но все пак не издържал:

– А защо тогава те е страх?

– Ха! Защото съм жена! И когато взривяват офиса ти, е логично да се изплашиш. Ти самият каза, че си притеснен, нали?

Краев нямало какво да отвърне, затова се напсувал наум заради тъпия си въпрос. Отпил отново, а Лора продължила:

– Толкова съм объркана и същевременно ядосана и безпомощна. В България е като разграден двор! У нас действа законът на джунглата, а аз се опитвам да защитавам правото... Може би трябва да послушам дъщеря си и да се махна оттук завинаги! Толкова съм наивна! Мислех си, че все още имаме сили да се възродим, да събудим духа на хората, а то... За какво мислиш, че искам да напишеш тая книга – все още вярвам в словото! – Отпила на свой ред и тя, сякаш за да си вдъхне повече кураж, после заявила категорично: – Но няма да се отказвам, не! И ти ще напишеш нашата книга, защото можеш и си длъжен да вдъхнеш надежда на тоя народ...

– Той дали иска! – промълвил Сашо.

– Иска, разбира се! Кой живее без любов и надежда?!

Последните думи Лора изрекла с една особена истеричавост, сякаш го упреквала заради неверието му, заради глупавата му поза на присмиващ се интелектуалец, който непрекъснато се съмнява във всичко – и най-вече в простите човешки желания за по-добър живот.

Станала рязко и му заповядала да дойде при нея. Сашо се подчинил, доближил я плахо с треперещо его и пламнали уши, а тя му прошепнала:

– Прегърни ме, моля те!