Количка

Момичетата на тавана

От: Мариус Габриел

Налично при доставчик – доставка между 1-7 дни
SKU
ББХ1103
19,99 лв.
Това е история за любовта, която може да покълне на най-неочаквани места.

Мариус Габриел разказва пленителна история, изгражда многопластови характери и дава надежда. Разбираме, че светът никога не е черно-бял, че дори когато всичко изглежда изгубено, най-доброто винаги предстои.

Мариус Габриел ни пренася право под падащите запалителни бомби на Втората световна война, в дните, в които Германия се огъва под атаките на Съюзниците, когато човешкият живот е изгубил всякаква стойност.

 Това е история за любовта, която може да покълне на най-неочаквани места.

 Немският танков командир Макс се завръща у дома си, след като е бил тежко ранен на фронта, и с изненада разбира, че майка му укрива две еврейски девойки в малката таванска стаичка на селската им къща. Когато започва да вижда света през очите на Лола, той открива, че войната не е това, което изглежда, че идеалите, в които вярва, са измама, а хората, заради които рискува живота си, са фалшиви идоли.

Мариус Габриел разказва пленителна история, изгражда многопластови характери и дава надежда. Разбираме, че светът никога не е черно-бял, че дори когато всичко изглежда изгубено, най-доброто винаги предстои.

Откъс от книгата:​

"Всички от семейството бяха съгласни, че възпоменателната служба мина добре. Бяха организирали подобаващо изпращане на баща си. Гробището в провинцията в Кънектикът беше спокойно. Изящният спектакъл на есенните листа бе добавил допълнително настроение към меланхолията, но без да внушава трагизъм. Баща им беше починал през лятото, на деветдесет и четири, съсипан и уморен от болести.
Службата в параклиса бе добре организирана. Всичките му деца казаха по нещо. Чуха се гласове от различни религии. Имаше забавни анекдоти, сълзи и усмивки, изблик на чувства – всички съставки на една добра церемония. След службата положиха цветя на гроба.
Вниманието на всички сега беше насочено към майка им. По време на цялата служба тя така и не бе проговорила, макар това да не беше изненада за онези, които я познаваха. Тя не изнасяше речи, не показваше чувствата си, винаги демонстрираше достойнство и стил.
Пред хората майка им винаги се държеше сдържано. И да плачеше, го правеше насаме. Благодари лично на всеки, намери време за приятелите и познатите, пристигнали отдалеч, за да са тук, а и на онези, които не бяха успели да дойдат на погребението.
Но по-късно, в дома на майка им, се случиха някои смущаващи неща.
Маги не обърна внимание на думите на един старец, чието име не помнеше, но лицето му ѝ беше смътно познато. Той ѝ подаде и малка избеляла стара снимка. Паметта му вероятно вече бе отслабнала и може би я беше сбъркал с друга жена. Маги само се усмихна и кимна с благодарност. Остави снимката настрани.
Час или два по-късно, когато гостите започнаха да се разотиват, стара роднина на майка ѝ, една от неколцината оцелели Розенщайн, я беше хванала за ръцете и ѝ бе прошепнала утешителни слова. А те я сепнаха. Тя се втренчи в очите на жената, надяваше се да се е объркала, но погледът ѝ беше непреклонен. Маги видя как униформен шофьор помогна на старата дама да се настани в колата.
Имаше някаква връзка между двете случки. Появи се пукнатина. И според Маги тази пукнатина се разпростираше далеч отвъд днешния ден. Сякаш пътуваше и шепнеше през целия ѝ живот.
Маги имаше усещането, че странната малка снимка носи някакво важно, значимо послание.
Почти до полунощ, когато майка ѝ беше готова да се оттегли за почивка, а децата, внуците и правнуците ѝ се бяха разотишли и бяха оставили къщата празна и смълчана, Маги не спомена нищо. В кухнята имаше изобилие от храна, достатъчна, за да стигне за цяла армия, но и двете не посегнаха към нея. Вместо това напалиха камината и си сипаха две чаши от любимото малцово уиски на баща ѝ.
Настаниха се на креслата. Маги вдигна чашата си.
– За татко!
– За татко – повтори Лола и също вдигна чаша. След миг добави: – За живота.
Отпиха. Маги гледаше как огнените езици лижат сухите цепеници, които баща ѝ беше нарязал преди години, преди да се поболее и отслабне.
– Днес следобед леля Каролайн ми спомена нещо странно.
– Чух я – каза Лола, взирайки се в пламъците.
– Каза ми, че е време да спреш да криеш истината от мен. Първоначално реших, че говори безсмислици. Но май не е така. Наистина се притесних, мамо. Защо тя би ми казала такова нещо?
Лола не ѝ отговори. Маги винаги имаше чувството, че мълчанието на майка ѝ е като тежка кадифена завеса, спускаща се около нея. Човек не можеше да види отвъд. Не би се осмелил.
Но този път Маги нямаше намерение да позволи да ѝ затворят устата.
– Защо би казала такова нещо? – повтори тя.
Лола рязко поклати глава.
– Каролайн няма право да ти говори така. Тя не ти е майка. Аз съм твоята майка.
– Това не е отговор. Лъгала ли си ме за нещо?
– И на това не може да се даде отговор. Истината никога не може да се ограничи до да и не.
– Мамо, не прави така. Искам да ми кажеш.
– Съжалявам, че Каролайн те е притеснила.
– Но не беше само Каролайн. Един възрастен мъж, не помня името му, също ми каза нещо. И ми даде това. – Подаде на майка си малката снимка. – Изглежда мислеше, че ще съм доволна да я имам. Потупа ми ръката все едно е направил нещо хубаво. Нямам представа кои са хората на снимката. Беше сигурен, че ти ще ми обясниш.
– Изглежда всеки ми казва какво трябва да правя – сухо изрече Лола. Сложи си очилата, за да погледне снимката, и я наклони, за да освети по-добре избелялото изображение.
– Ах – въздъхна тя.
– Кои са тези хора?
– Беше много отдавна – каза Лола почти на себе си. – И много далеч оттук.
– Имат ли връзка с нас?
– Те са в миналото – отвърна Лола. – Може би трябва да си останат там.
– Мамо, моля те да не прибягваш до обичайната си загадъчност. Ако има нещо, което би трябвало да ми кажеш, сега му е времето.
Лола вдигна към дъщеря си тъмните си бадемови очи, непомътнели от годините.
– Сега ли е времето? Сигурна ли си в това?
Щом видя изражението на майка си, Маги изпита безпокойство. Знаеше – всички знаеха – че в живота на майка им има много неща, за които тя никога не говореше. Някой веднъж бе споменал, че ранните ѝ години са „затворена книга“ и тази фраза сякаш изглежда също ѝ прилягаше. Нямаше наследствени ценности, нито снимки в сребърни рамки на пианото, нямаше албуми, които следващите поколения да разгръщат. Имаше я само нея. Никога не беше говорила за родителите си и за семейството си. Никога не отговаряше на въпроси. И – разбира се – всички се досещаха за причината.
– Ако ти е твърде мъчително да говориш за...
– Мога да говоря за това.
Маги долови смисъла.
– Имаш предвид, че не бих искала да го чуя?
– Думите не могат да бъдат върнати, веднъж изречени.
– Наясно съм с това, мамо. Аз съм на шейсет и пет. Няма да се разпадна на парченца.
Лола се вгледа втренчено в дъщеря си, а после обърна очи към пламъците.
– Може би. Но аз трябва да ти разкажа за време, когато целият свят се разпадаше на парчета. И никой от нас не можеше да го спаси.
 
1.
За втори път раняваха Макс на фронта и за втори път го изпращаха у дома.
Първия път, през 1941-ва, той беше герой завоевател. При завръщането си в Каленхайм хората го посрещнаха с почести. Девойките се изчервяваха в присъствието на младия танкист в черна униформа, с превързана ръка и с Железен кръст на гърдите. По-възрастните изглежда се радваха, че един от воюващите им синове се е върнал у дома. Усмихваха се, изпращаха му храна, искаха да го черпят с питие, разпитваха го, снимаха го за местния вестник.
Сега обаче беше различно. Годината беше 1944-та. Беше получил втори Железен кръст, първа степен. Но нямаше усмивки, никой не го черпеше, никой не го снимаше. Повечето хора в претъпканите затъмнени влакове избягваха погледа му, но пък и мрачното му изражение не предразполагаше към общуване. В държанието му липсваше някогашната момчешка доброта.
Ако цивилните въобще поглеждаха Макс, то беше осъдително, все едно го виняха за нещо.
Пролетта на 1944-та беше тежка. Руската кампания беше завършила с катастрофа и сега отмъстителната Червена армия на Сталин напредваше неумолимо към Германия от изток. Скоро от запад щяха да настъпят англичаните и американците. Германия беше опустошавана от бомбардировки. Истинско чудо бе, че никой не заговори Макс.
Главата го болеше. Руският шрапнел, който беше пробил черепа му, му беше оставил мъчителна мигрена и постоянно звънене в ушите. Понякога зрението му се замъгляваше или пък виждаше двойно. Беше прекарал седмици във военна болница в Полша. Най-сетне бяха отсъдили, че се е възстановил достатъчно, за да прекара Великден със семейството си, и бе получил пропуск за дългия път към дома. Сгушен в тежкото си кожено палто, той опита да поспи на мъждивата синкава светлина в купето, но друсането на влака не му позволи.
В Дрезден, за да добавят и обида към лошото му настроение, двамина от Гестапо нахлуха в купето и поискаха да видят документите му. Хлъзгави и добре охранени като всички от техния вид, те го подложиха на разпит все едно бе дезертьор – той, който се беше бил на Източния фронт, докато те бяха плюскали наденици с бира, кръстосали крака на бюрата си. Почти очакваше да го накарат да свали превръзката от главата си, за да им покаже раната си. Не стигнаха чак дотам и си тръгнаха, подхилвайки се. Може пък така да се държаха с всички ранени войници.
В Майсен Макс почти припадна, докато вървеше по коридора на влака към тоалетната. Никой не му помогна. Може би го мислеха за пиян. Изтощението най-сетне принуди мозъка му да изключи и той успя да задреме за пет минути, което незабавно го върна на фронта, в снега, калта и кръвта. Събуди се с вик. А може и да викаше само в ума си.
Линията свършваше в Дюрен. Той взе сака и останалия си багаж и слезе от влака. На платформата се разиграваше сцена: двама щурмоваци от СС бяха задържали пътник и проверяваха документите му. Мъжът, възрастен и белокос, протестираше, че е невинен. По едно време единият щурмовак небрежно го удари в лицето. И мъжът падна на земята. Също толкова небрежно другият щурмовак притисна с ботуша си шията му, докато вдигаха документите му към светлината. Изправиха го на крака и го повлякоха. Мъжът мълчеше, а на лицето му бе изписано отчаяние.
– Евреин – извика една старица. – Колкото по-скоро се отървем от тях, толкова по-добре.
Годините на фронта бяха променили достатъчно Макс, за да изпита особена загриженост за съдбата на възрастния мъж, макар да се изненада, че в Германия има още останали евреи. Продължи с безразличие по перона.
На павирания площад пред гарата военен оркестър, съставен от възрастни музиканти, изпълняваше „Песента на Хорст Весел“. Познатата мелодия неприятно изкънтя в ушите му. Вече не понасяше силните звуци. Цимбален удар го накара да присвие очи, все едно бе чул изстрел. Беше осем сутринта, но небето едва започваше да просветлява. Средновековният град беше обгърнат в мъгла.
На улицата нямаше таксита, така че се отправи към автобусната спирка. Преди да я стигне, дочу зад себе си тропот на конски копита.
– Младият Макс Волф? Ти ли си? – повика го нечий глас.
Макс се обърна. Парцаливо плашило стискаше юздите на впряга, но Макс разпозна Хайнц Йокел, въглищаря от Каленхайм, който още в детството му си беше старец.
– Да, аз съм.
– Към Каленхайм съм. Качвай се.
Йокел беше бъбрив и злобничък старец, каруцата му беше почерняла от прах, но времето беше хапещо студено и с нея щеше да стигне по-бързо, отколкото ако ходеше пеш. Макс се настани на капрата до него и метна сака си отзад.
– Е, Йокел – каза той. – Ти сигурно си вече на сто години.
– На осемдесет и седем – поправи го Йокел и му се ухили с беззъбата си усмивка. – Обаче винаги стигам там, накъдето съм се запътил.
Каруцата подскочи и потегли. Макс седеше мълчаливо, гледаше пред себе си, а старецът го оглеждаше внимателно.
– Значи са те повишили в лейтенант?
– Да – потвърди Макс.
Йокел изсумтя.
– И се връщаш вкъщи за Великден?
– Както виждаш.
– Майка ти знае ли, че си идваш?
– Не.
– Мислиш, че ще я изненадаш, а? С тая бинтована глава?
На Макс вече започваше да му прилошава от клатушкането на разнебитената каруца и вонята на кон.
– Промених решението си. Спри да сляза. Ще извървя останалия път.
Йокел запали катранена угарка от цигара.
– Никога не си обичал въпросите, нали? Още като дете. Ако някой те заговореше, ръмжеше като куче, което се кани да хапе. Беше твърде зает да се опитваш да си малкия Хитлер. Тичаше по петите на Маус Буер и останалите. Те станаха добри нацисти, нали? – Старецът се усмихна и духна към цигарата си. – Нямаше търпение да потеглиш към славата, нали така, и да се оставиш да ти пробият главата.
– Отидох да изпълня дълга си към отечеството.
– Отечеството – повтори Йокел с насмешка. – Твоят баща се опитваше да направи по-добър свят от Хитлер. И виж какво му сториха.
– Проклет да си.
– Би трябвало да се засрамиш от себе си.
Това беше прекалено.
– Млъквай, дърт глупако – кресна Макс.
Но Йокел не можеше да мълчи. Продължи да дърдори през целия път до Каленхайм. Оплакваше се от дажбите, от затъмнението, от нацистите и бомбардировките. Макс се загледа в пейзажа на Вестфалия, толкова тучен и богат през лятото, а сега – пуст и обгърнат в мъгли. На запад се простираше великата гора Хюртген, вековна и мрачна. По пътя минаваха камиони с войници и военни коли. Войниците в камионите изглеждаха абсурдно млади, шлемовете им бяха твърде големи, куклените им лица бяха пребледнели от страх, а тънките им пръсти стискаха оръжията.
Най-сетне Каленхайм се показа. Живописно градче, сгушено в долината, с издигащ се над дървените къщи с покриви с тъмни керемиди църковен шпил. Мястото на неговото детство, докато не бяха отнели баща му и той не бе изгубил невинността си.
Изтътрузиха се през старата градска порта, каруцата заподскача по паветата. Улиците бяха тихи. Знаците на войната се виждаха навсякъде. Магазините бяха заковани, прозорците – затворени. Навсякъде по стените висяха военни призиви, украсени с обичайните свастики и намръщени орли.
На площада имаше неколцина старци. Обърнаха се да погледнат Макс с любопитство, в черната му танкистка униформа и износен шинел. Той видя, че прозорците на католическата църква от тринайсети век са увити в платна, като затворник със завързани очи, изправен пред взвода за разстрел.
Домът „Свети Николай“, където Макс беше роден, се намираше в другия край на града, до старата мелница, която отдавна бе разрушена. В онази част на Каленхайм витаеше разруха. Йокел спря колата пред висока и тясна тухлена фасада и протегна длан.
– Искаш пари, задето през целия път от Дюрен дърдореше за измяна? – попита саркастично Макс. Все пак подаде на стареца няколко монети и слезе от колата. Имаше чувството, че в главата му се е забила брадва. Йокел седеше и го чакаше да почука на вратата.
– Я се разкарай – сопна му се Макс. – Иди да се оплакваш от фюрера на Гестапо. Виж те какво ще ти кажат.
– Знам кога не съм желан. Довиждане.
– Хайл Хитлер.
Когато каруцата се скри от погледа му, Макс погледна към старата къща.
Сети се за последния път, когато бе видял баща си. Беше точно тук, на улицата, когато полицаите го поведоха към колата. Винаги беше смятал баща си за страховит и плашещо дисциплиниран. Но в онзи ден, в ококорените момчешки очи на Макс той изглеждаше различен – крехък, безпомощен, черният му костюм бе омачкан, а лицето му беше безизразно. След това се изгуби сред кафявите военни униформи, а мъжете толкова силно стискаха ръцете му, че краката му почти се отлепяха от земята.
Обърна се, погледна Макс през рамо и извика:
– Сбогом, синко.
И това беше всичко. Качиха го отзад в колата, докато Макс стоеше замръзнал до велосипеда си. Затръшнаха вратите. Колата потегли сред мазен черен дим.
Така и не можа с годините да се отърси от този спомен. В този ден животът му се пръсна като изпуснато яйце и разпиля всичките си обещания. След това можеше да се сети за много малко щастливи моменти.
Макс нарами сака и си пое дълбоко дъх. Похлопа на вратата. Измина дълго време, преди да му отворят. Майка му Магда застана на прага. Все още носеше вдовишката си черна рокля, косата ѝ бе прибрана на кок, както я носеше от смъртта на баща му. Първото, което Макс неочаквано си помисли, беше колко млада и слаба изглеждаше. Като момче му се беше струвала стара. Сега, на двайсет години, изтощен от войната, тя още нямаше четиресет и пет и му изглеждаше почти като момиче.
Магда пребледня и отстъпи назад, сякаш бе видяла призрак.
– Макс!
– Здравей, майко.
– Трябваше да ме предупредиш!
– Не съм въздушна атака – изрече той с уморена усмивка. – Мислех си, че изненадата ще е приятна.
Тя все още стоеше като вцепенена и с ръка на сърцето.
– Ти си ранен! Какво са ти направили?
– Нищо ми няма. Драскотина. Изпратиха ме у дома да си почивам.
– И ти дори не ми писа!
– Не исках да те тревожа.
Тя пристъпи напред и го целуна по бузата.
– Добре дошъл у дома, Макс.
Той я последва през познатия вестибюл към кухнята, където в печката горяха въглища и храбро се опитваха да се преборят със студа в къщата. Тя му помогна да си свали палтото.
– Искаш ли кафе? Имаме само ерзац.
– Всякакво ще свърши работа.
Сега, когато я огледа по-отблизо, видя, че в меката ѝ кестенява коса има сиви кичури, а около очите и по брадичката се забелязваха бръчки. Ръцете ѝ бяха почервенели от работа. Без да каже и дума, с мрачно лице тя постави кафеварката на печката и му отряза резен черен хляб и тъничко парче сирене.
– Само това имаме.
– Имам купони. Към военните са щедри. Ще се справим.
– Колко ще останеш?
– Дадоха ми два месеца. След това ме викат отново. – Срещна големите ѝ сиво-сини очи. – Не изглеждаш много доволна да ме видиш.
Тя се намръщи.
– Не говори такива неща.
– Още дори не си се усмихнала.
– Радвам се да те видя – каза тя, но пак не се усмихна. Сложи ръка на гърлото си. – Просто съм неподготвена. Не съм те виждала от три години, Макс.
– Стараеха се да сме заети. Но ти писах.
– Знам и съм благодарна за писмата. – Огледа превръзката на главата му. – Бедното ми момче. Как стана това?
– Танковете ни заседнаха в калта. Успяха да ни вземат на прицел, докато опитвахме да се освободим. Изгубихме три танка и тринайсет другари. Трябваше да пиша на вдовиците им. Само Бог знае какво съм им писал в писмата. – Докосна главата си. – Със счупен череп не бях съвсем в съзнание. Предложих момчетата за почести... Преминахме през... – нещо го стисна за гърлото. – Преминахме през много неща заедно.
– Съжалявам...
– Всичко е наред. Добре съм. Махнаха ми шевовете, преди да ме изпишат.
– Можеше да те убият. Няма да се биеш пак, нали?
– Рано или късно сигурно отново ще се случи.
– Как могат да искат това от теб?
– Искам да се бия. Това е мой дълг. – Беше гладен и започна да яде хляба. – Йокел ме доведе от Дюрен. Кисел е, както винаги.
Майка му отвори едно от чекмеджетата на кухненския шкаф и извади малък вързоп. Постави го пред него с вид на човек, който изпълнява задължение.
– Ето ги нещата ти.
Макс първоначално не разпозна съдържанието. След това си спомни. „Съкровищата“ му, внимателно пазени от майка му, докато той бе на фронта. Гравираният златен пръстен на баща му и златният му часовник. Нетърпеливо ги избута напред.
– Трябвало е да ги продадеш.
– Как бих могла? Баща ти ги остави на теб.
– Тогава ги дари за войната.
– Няма да го направя.
– Знаеш, че никога няма да ги нося, майко.
Лицето на Магда застина. Отново прибра нещата във вързопа.
– Все още си твърде суров към него. След всички тези години и след всичко, което си преживял в Русия, се надявах да го разбереш малко повече.
– Разбирам, че съсипа живота ни – мрачно рече Макс. – Не ме моли да му прощавам.
– Не бих те молила за такова нещо, понеже той с нищо не е грешил. Правил е единствено добрини за този свят.
Макс се изправи.
– Искам да спя.
– Преди това трябва да ти покажа нещо.
– Какво?
Тя пребледня още повече.
– По-добре сам да видиш.
Поведе го към стълбите. Нямаше промени в къщата, освен че изглеждаше по-малка и по-тъмна, отколкото я помнеше. Религиозните картини по стените бяха избледнели, дъските както винаги скърцаха под краката му.
Горният етаж на къщата беше разделен на две малки стаи, баня и малко място, наречено студио. Това беше единственото помещение в мрачната стара къща, в което имаше някакви признаци на уют: там се намираха два фотьойла с пъстра тапицерия, лампите бяха с пищни абажури. Тук баща му беше изучавал класиците и бе писал катастрофални лекции срещу Хитлер, с което бе привлякъл бедствие над главите им. Бюрото му още беше в единия ъгъл, отрупано с книги и документи. Тук също гореше огън и се долавяше слабо и сладко ухание на цветя.
– Трябва да разбереш – каза майка му.
– Да разбера ли? Какво да разбирам?
Тя похлопа по дървената ламперия. Макс гледаше объркано. След малко дочу приглушен звук от спускането на стълбата от тавана. Една бледа ръка бутна ламперията отвътре и две млади жени внимателно се измъкнаха от мрачната ниша.
Макс беше стъписан, погледът му се местеше от едната жена на другата.
– Кои са те? – запита той.
– Това е Хайди – неспокойно каза майка му. – А това е по-малката ѝ сестра, Лола.
Момичетата гледаха Макс, големите им блестящи очи бяха изпълнени със страх.
– Но... какво правят в дома ни?
– Те са под наша закрила.
Изведнъж разбра.
– Еврейки ли са?
Майка му застана до девойките и те се притиснаха към нея.
– Да, Макс, те са еврейки.
– Трябва да си полудяла! – извика той. – Какво си направила?
Магда го гледаше безмълвно. Неспособен да намери думи, Макс се обърна и слезе по стълбите, за да иде в кухнята. Отпусна се на старата маса и стисна глава. По кожата му пробягваха горещи и ледени тръпки. Мислеше си за огромните усилия, които бе направил, за да заличи предателството на баща си. Да устои на тормоза, на побоищата, на ежедневните обиди, месец след месец, година след година. За юмручните боеве, които трябваше да печели. За годините в Хитлеровата младеж, където бе вложил всичко от себе си, за да е по-добър от другите. За годините в армията, за почти самоубийствените усилия да спечели тези два Железни кръста. За да стане този, който бе днес.
А сега това.
След малко чу майка си да идва.
– Те са от Берлин – каза тя тихо зад гърба му. – Имената им са Аделхайд и Елоиз Розенщайн, но се наричат Хайди и Лола.
– Онова, което баща ми направи, не беше ли достатъчно? – запита той през стиснати зъби и надигна глава. – Налага ли се отново да разрушаваш всичко?
– Семейството им вече го няма. Няма кой да ги защитава...
– И пукната пара не давам за семейството им! Те са еврейки, крият се като плъхове в дома ни!
– Макс...
– Кое, за бога, те накара да направиш това?
– Наистина го правя в Божието име – спокойно отвърна Магда.
Той избухна.
– Спести ми лицемерната си набожност! Писна ми от това. Прекарах десет години в опит да оправя стореното от баща ми. – Гласът му трепереше. – Опитвах да изтрия предателството.
– Баща ти не беше предател.
– Тогава е бил просто глупак! Избра мъченичеството, защото се мислеше за светец. И ти си същата. – Посочи нагоре. – Колко време според теб ще можеш да криеш тези еврейки?
– Достатъчно дълго, за да открият по-безопасно място, където да идат.
– Не. Ще ги предадем на Маус Бауер още сега.
Слабото ѝ лице се стегна.
– Макс, не можем да го направим. Мразя онзи мъж. Знаеш какво ще им се случи.
– Все ми е едно какво ще им се случи! Не мога да бъда в една къща с тях. Аз съм немски офицер, с два Железни кръста. Не разбираш ли? И всичко това ще бъде безсмислено. Отново ще бъдем опозорени и посрамени.
– За тях ще бъде далеч по-зле.
– Ще трябва да се примирят.
– Ако го направиш – каза тя тихо, – Бауер и бандата му ще арестуват и мен. Това ли искаш?
– Иисусе. – Стовари юмрука си на масата. – Не разбирам как са се озовали тук. Кои са? Откъде са?
– Чичо ти Анселм ги изпрати.
Макс изсумтя.
– Трябваше да се сетя. Този религиозен маниак.
– От 1941-ва живеят така. Имаше един състрадателен чиновник, който опитваше да приютява евреи. Но и него го арестуваха. Момичетата имали само час, за да оставят всичко. Оттогава бягат. Три години, Макс. Три години се крият по тавани, в мазета, обикалят от къща на къща, животът им винаги е в ръцете на непознати, боят се от предателство...
– Те са врагове на държавата.
– Те са очарователни, млади жени, които от три години почти не са виждали външния свят.
– А според теб аз какъв живот съм имал?
– Знам какъв е бил животът ти – отвърна тя приглушено. – Но и те са преживели страдания, макар по-различни.
Той се почувства сякаш се бе пробудил от кошмар, за да се озове в друг.
– Как можеш да ми причиняваш това, майко?
– Ако ми беше съобщил, че се връщаш, щях да имам време... – тя се спря и погледна над рамото му. Макс се обърна. Момичетата, прегърнати, бяха слезли по стълбите.
– Довечера си тръгваме – каза по-високото момиче решително.
– Не можете – бързо отвърна майката на Макс. – Къде ще идете?
– Можем да се крием в гората.
Магда поклати глава.
– Само за часове ще ви хванат, Хайди.
– Ами тогава ще трябва да направим както казва синът ти и да срещнем съдбата си. Той е прав. Не трябваше да идваме тук. Нямаме право да те излагаме на опасност.
Макс ядно се намеси.
– Трябвало е да напуснете Германия, докато сте можели! Имаше възможности.
Момичето срещна погледа му и присви очи.
– Не можехме да заминем. Нямаше къде да идем. Нямахме никакви пари, бяха ни взели всичко.
– Евреите винаги имат пари, скрити някъде – изсумтя Макс, – и все се оплакват, че са бедни.
– Макс! – възкликна Магда. – Дръж се човешки.
– Човешки? – повтори той. – Другарите ми са под снеговете в Русия. Трябваше да погреба онова, което беше останало от тях, само шлемовете бележат гробовете им. Не ми казвай да се държа човешки.
По-младата сестра имаше тъмни бадемови очи, беше спретнато облечена, с блестяща коса. Заговори трескаво:
– Не ние започнахме тази война. Хитлер го направи!
– Тихо, Лола – сгълча я сестра ѝ.
Макс я изгледа. Знаеше я каква е – градско момиче с остър ум, което мисли всички останали за глупаци.
– Довечера се махате! – рязко отсече той.
Магда го хвана за ръката.
– Няма къде да идат, Макс. Ще ги хванат след часове.
– Това не е наша работа.
– Моя работа е – изрече Магда решително. – Баща ти беше убит в един от затворите на Адолф Хитлер. Не можах да го спася, но мога да опитам да спася тези млади жени.
– Баща ми почина от тиф.
– Хората не умират от тиф на такива места, Макс. Те опитаха да пречупят вярата му, а като не успяха, го убиха.
– Е, като открият, че крием две еврейки, всички ще имаме възможността да разберем какво е станало – мрачно отвърна Макс. Зрението му отново се замъгли. Започваше да вижда двойно, главата му пулсираше в ритъма на пощурял оркестър. Зави му се свят, прилоша му. Отиде до мивката и повърна горчивото кафе, което беше изпил.
– Макс! Ти не си добре – извика майка му уплашено. – Не трябва да се вълнуваш толкова.
Някой нежно докосна ръката му. Обърна се и видя Хайди. Дръпна ръката си.
– Не ме докосвай – изръмжа.
Тя отстъпи назад като опарена. Макс беше голям мъж, висок и силен, а гневът му беше ужасяващ.
– Трябва да си легнеш – каза тя внимателно. Скръсти ръце и се смръщи като сестрите във военната болница във Виена. – Ако имаш фрактура на черепа, всяко движение е опасно за теб. Може да получиш мозъчна хеморагия.
– Твърде си мила – ядно се сопна той. 
Подмина я и заизкачва стълбите към стаята си. Нямаше какво друго да направи. Трябваше да затвори очи или предупреждението на еврейката щеше да се сбъдне.
Повече информация
ISBN 9786190301103
Тегло 0.3500
Цветност черно/бяла
Издател Бард
Корица мека
Размери 14х21
Брой страници 336
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Момичетата на тавана
Вашият рейтинг