Магазинчето за чай и щастие

Преди повече от сто години в Оксфорд, Англия, живяла жена на име Валери Бонам, но всички я знаели просто като „добрата Валери”. Наричали я така не без основание, понеже била едно от най-благите и добросърдечни създания на този свят.

Валери била омъжена, ала нямала щастието да бъде благословена с рожби, така че отдавала грижите и ласките си на околните.

Стопанисвала смесен магазин в малка пресечка в центъра на града и в него продавала хранителни продукти, домакински стоки, прежда и куки за плетене и въглища. Мястото обаче било повече от магазин, защото скоро след откриването си се превърнало в един вид убежище, в което хората намирали уютно кътче и получавали не само гореща напитка, но и внимание. Тъй като Валери не отблъсквала никого, който искал да сподели нещо, никога не отпращала човек, който идвал с молба, а помагала, доколкото можела. Така ден подир ден седяла зад тезгяха и плетяла топли дрехи и шалове за нуждаещите се от квартала, докато изслушвала поредната безпомощна, отчаяна или пък щастлива човешка душа, която изливала сърцето си пред нея.

Не след дълго станало традиция в сряда вечер Валери да отваря вратите на магазина за жените от града, които идвали при нея, благодарни, задето могат да й доверят своите скърби и радости. Пиели заедно чай и си приказвали за какво ли не. Днес тази прекрасна традиция е продължена от група жени, взели пример от Валери Бонам. Пет жени, които понастоящем държат магазини на същата улица – улицата, носеща името Валери Лейн.

…

На другия ден петте собственички на магазинчетата по „Валери Лейн”, както всяка сряда вечер, се срещнаха в „Ъгълът на Лори”да си побъбрят, да обменят последните клюки и да пийнат чай. Естествено, вратата на Лори беше отворена за всеки, пожелал да се присъедини към тях – също както беше правила навремето Валери Бонам.

– Я вижте какво ви нося – каза Кийра, собственичката на съседната шоколатерия, влизайки последна в магазинчето на Лори.

Кийра беше на двайсет и девет и преди пет години бе отворила магазинчето си на „Валери Лейн”. Беше опора на другите и не само ги снабдяваше с шоколад, а и винаги бе готова да ги изслуша с неизчерпаемо спокойствие. Седна на масата пред прозореца до Руби от антиквариата, която за пореден път бе с тоалет сякаш от друга епоха. Сюзън и Орхид също се бяха настанили на масата. До фурията Орхид трийсет и четири годишната Сюзън изглеждаше като сива мишка, толкова тихо и кротко си седеше, облечена в сиви джинси и черна тениска. Черната коса, вдигната в семпъл кок, и негримираното лице допълваха това впечатление.

– И какво е то? – попита Лори и сложи на масата чиния, а Кийра заизважда разни вкуснотии от една от красивите кутии, в които продаваше собственоръчно направените бонбони, трюфели и други лакомства. Бялата кутия със златни орнаменти беше като нея самата: отвън обикновена, с няколко дребни, но естетични завъртулки, а отвътре – пълна с любов.

– Консервирани вишни, обвити във вълшебен шоколад – млечен и бял. Опитайте!

Жените не чакаха втора покана. Всички изгаряха от желание да пробват най-новите творения на Кийра.

– Леле, че са вкусни! – възкликна Орхид, която бе на двайсет и пет и с веселия си и непринуден нрав често приличаше по-скоро на тийнейджърка.

– Да си оближеш пръстите – потвърди Сюзън.

Руби, която не бе от разговорливите, също кимна.

– Трябва да ви кажа, че тия с белия шоколад пó ми харесват – обади се Лори и се загледа в Кийра.

Приятелката й май пак беше понапълняла. Нищо чудно, след като шоколадът по цял ден й беше под носа! Нямаше значение, Лори я харесваше и така, защото беше просто фантастична.

– В магазина имам и с тъмен шоколад, но знам, че не го харесвате, и затова не ви донесох от тях.

– И как се продават? – попита Орхид.

– Невероятно добре. Предлагам ги от понеделник, а вече се наложи да приготвя втора партида.

– Може ли да ми заделиш малко? – попита Лори. – През уикенда ми се иска да ги сервирам с чая, като малък комплимент за постоянните ми клиенти.

Всеки уикенд при нея идваха група симпатични дами и господа, вече на възраст, и Лори искаше да им достави радост.

– Разбира се – кимна възторжено Кийра.

Ето така постъпваха собственичките на магазинчетата по „Валери Лейн”: подкрепяха се взаимно, доколкото можеха, още повече че бяха наясно колко трудно беше да се конкурират с големите магазини на „Корнмаркет Стрийт”. От Кийра купуваха всевъзможни лакомства, отново и отново. При Сюзън ходеха, когато имаха настроение да плетат, най-вече в студения сезон. От Орхид се снабдяваха с какви ли не подаръци. А при Лори се запасяваха с чай. Само при Руби се отбиваха по-рядко, като причината бе в цените на антикварните стоки, а не в нея.

Лори плъзна поглед по събралите се.

– Какъв чай да пийнем днес? За вишните подхожда плодов или… почакайте! Имам от новия черен чай с аромат на вишна. Пие ли ви се?

Пиеше им се и още как!

– Всички се доверяваме на преценката ти, особено пък относно чая – каза Кийра.

– Така е – потвърди Сюзън. – Благодарение на теб опознахме толкова много удивителни сортове.

Орхид отхапа от вишната си и кимна.

– О, да. Така да се каже, истински експлозии от вкусове.

Лори се зарадва на комплиментите. Знаеше обаче, че приятелките й идваха всяка сряда в „Ъгълът на Лори” не само заради чая. Много повече се радваха на възможността да се посмеят заедно, а понякога и да си поплачат до насита. Както си му е редът. Всяка си носеше кръста – веднъж по-лек, та го влачеше с песен на уста, друг път адски тежък, затова и беше щастлива, че можеше да разчита на толкова специални приятелки, които бяха готови да помогнат в носенето, щом останеше без сили.