Ловецът на пеперуди

ГЛАВА ОСМА

Лястовича опашка (Iphiclides podalirius)

В началото на октомври Чекаларов ми поръча да убия млада жена, българка от Сетома. Тя беше осъдена от местната организация с обвинението, че доносничела на властта.

Селото се обитаваше от около 400 души – половината българи, половината турци. Жената се казваше Вангелия. Живееше в голяма къща в покрайнините на Сетома. Началникът на селския комитет трябваше да ми я покаже. Една сутрин с него няколко пъти минахме по улицата на осъдената, а после той ми посочи портата й и рече:

- Тая жена може и три дни да не си подаде носа навън. Аз ще си ходя, че имам работа, а ти похлопай на вратата. Няма кой друг да ти отвори – Вангелия е стара мома и живее тука сама. Кажи й, че искаш да си купиш мехлем – тя е лечителка, приготвя и продава мехлем за циреи. Ама много не се заговаряй с нея, да не те омае.

Началникът на комитета си тръгна и ме остави сам на улицата. Аз се повъртях като муха без глава и като нямаше какво друго да направя, потропах на портата на осъдената.

Отвори ми снажна жена, около трийсетгодишна. Не беше забрадена, а черната й смолиста коса, сплетена на дебела плитка, стигаше почти до коленете й. Попитах я:

- Ти ли си Вангелия?

- Аз съм Вангелия – усмихна се тя.

Господ я беше надарил богато и пребогато с всички женски прелести. Глътнах си езика, само я зяпах и преглъщах.

- Какво искаш? – попита Вангелия.

- Мехлем – измънках.

- Свърши ми мехлемът – каза жената. – Няма готов. Точно се канех да ходя да набера билката, от която го правя. Ако си много зорлия, ела да ми помогнеш и ще ти отстъпя от цената.

- Добре – рекох.

- Щом е така – засмя се Вангелия, - зачакай ме тука, сега идвам.

Какви ги вършех? Бях видял осъдената, трябваше да си тръгна и повече да не я доближавам…

След малко Вангелия се появи с две кошнички.

- Дръж – подаде ми едната. – Благодаря, че се съгласи да дойдеш с мене. Билката расте далече – чак долу при реката, и ме е страх да ходя там сама.

С кошничките в ръце преминахме през цялото село. Черни бабички, поседнали на пейките пред къщите си, ме оглеждаха от глава до пети и мърмореха нещо под мустак.

- Никоя от жените в Сетома не ме обича – каза по някое време Вангелия.

- Защо?

- Защото живея сама и се боят да не им отмъкна мъжете.

След половин час ходене стигнахме до една от реките, които пълнят Костурското езеро.

- Тука трябва да преджапаме – рече Вангелия. – Ти лесно ще се събуеш бос, ама аз няма как да не се намокря.

- Защо и ти не се събуеш боса? – попитах.

- Краката ми не са за показване – отвърна жената.

- Мога да те пренеса – казах.

- Добре – усмихна се тя, запретна си полите и се качи върху гърба ми. Прегърна ме през кръста и усетих д$сега на пищната й плът.

Бавно нагазих в реката, като внимавах да не се хлъзна.

- Вече може да ме пуснеш – каза Вангелия, когато стигнахме на другия бряг.

После тя ме заведе до една мочурлива ливада, осеяна с нацъфтели розови тръни. Обясни ми, че мехлемът се прави от бледозелените листенца на тия тръни. Показа ми как да ги откъсвам едно по едно, като внимателно ги хващам за връхчетата, така че да не се набождам на острите шипчета по стъблото. Аз нямах търпение като нейното и скоро палецът и показалецът ми поаленяха.

Когато се върнахме в къщата й, Вангелия напълни една чаша с ракия и ме накара да топна вътре пръстите си, за да промия раничките от убожданията. След това ми наряза салата и ме настани на маса в двора.

Докато си сръбвах ракията, тя запали огън и сложи на него котле с цяла буца краве масло. После накълца със сатър листенцата от билката и ги изсипа да се пържат в маслото. Работеше бързо и сръчно. Аз я зяпах и мълчах.

По някое време станах да си ходя.

- Добре е да се прибера в Костур по светло – казах. – Имам цял час път дотам. Утре пак ще дойда.

- Мехлемът е почти готов – надзърна в котлето Вангелия. – Само му трябват няколко часа да се стегне. А ти, вместо да биеш път до града и обратно, може да останеш да спиш тука. Къщата ми е голяма, има къде да ти постеля. Хареса ли ти ракията?

– Хареса ми – признах си.

Вангелия ми наля, без да ме пита. Напълни една чашка и за нея.

- Наздраве – каза и ме погледна в очите.

- Наздраве – рекох. - Щом има къде да ме приютиш, ще остана.

Прекарахме вечерта в сладки приказки. Мехлемът почти се стегна и стана бледозеленикав на цвят.

- Вече може да си намажеш цирея – обясни Вангелия, докато ме настаняваше да нощувам в една от големите одаи на втория етаж. – Ще видиш как за половин час ще се пробие и ще изтече.

- Аз нямам циреи. Мехлемът не е за мене – казах. – За братовчед ми в Костур е.

Посред нощ Вангелия застана до леглото ми. Беше облечена с дълга бяла нощна риза. Попита:

– Може ли да легна до тебе да ме стоплиш?

Учудих се, че й е студено - заради жегата навън двата прозореца в стаята бяха отворени, но й направих място. Тя полегна и се притисна до мене. Тогава разбрах, че не й е студено, напротив – кръвта й кипеше. Подир малко и моята кипна. После телата ни се сплетоха.

На сутринта Вангелия ме помоли да не си тръгвам и останах при нея. Търкаляхме се в леглото до обяд, след това хапнахме, изпихме по чаша вино и пак се върнахме в спалнята. Не си говорехме много, само издавахме нечленоразделни звуци.

- Защо най-после не ги събуеш тия черни чорапи? – попитах я на следващата сутрин.

– Моите крака са особени – рече Вангелия. – По-добре да не ги виждаш.

- Дай само да ги зърна – казах.

Тя бавно си свали чорапите. Огледах краката й.

- Е да, вторите ти пръсти са малко по-дълги – отбелязах.

– Преброй пръстите! – промълви Вангелия.

Преброих ги.

И на двата си крака тя имаше по шест пръста, които изглеждаха хармонично, но бяха по шест на брой.

- Казах ти, че съм особена – усмихна се Вангелия. – Затова нямам мъж и семейство. Всички се плашат от мене.

Аз се взирах в пръстите й, броях ги пак и пак и мълчах.

- Затова лягам с почти всеки, който ме пожелае – продължи тя. – Приемам в леглото си и българи, и гърци, и турци, и арнаути, и куцовласи, и цигани даже, но малцина са мъжете, преспали тук, които се връщат.

Вангелия ме погали по бузата и се усмихна:

- Знам, че и ти сега ще си тръгнеш, но преди това искам да ми оставиш нещо за спомен.

Тя ме хвана за ръка и ме отведе в приземната одая. Там ми показа носещата греда на къщата, върху която бяха набити различни пирони и клинци.

- Избери си от сандъчето един пирон и го забий в гредата. Забий го колкото искаш надълбоко, ако искаш, го закриви. После, като го гледам, докато съм сама, ще си спомням за тебе.

Избрах си аз един клинец и го забих здраво.

- Ти си хубаво момче – погали ме пак по бузата Вангелия. – Ако, дай боже, съм прихванала от тебе дете, ще си го гледам като писано яйце, колкото и пръсти да има. Едно дете искам, нищо друго не ми трябва. И после няма повече да пускам тука други мъже.

- Аз може и да се върна – промърморих.

- Ако се върнеш – усмихна се Вангелия, - ще съм твоя.

Тръгнах си от Сетома и два дни по-късно си уредих среща с главния войвода Чекаларов. Докладвах му, че не съм убил Вангелия, защото съм убеден, че тя не доносничи на властта.

- Присъдата вече е издадена. Кой си ти, че да се съмняваш в Организацията? – сопна ми се Чекаларов. – Доказано е, че тая жена е шпионин. Каквото чуе от любовниците си българи, казва го на любовниците си турци. Заповядано ти е да я застреляш. Ако не го направиш, ти ще си следващият осъден.

Няколко дни умувах какво да правя – да убия Вангелия или да я отведа в Ада Кале. Не можах да взема решение и отидох в Сетома да я дебна. Намерих си удобно за наблюдение място на баира над селото. Разпънах далекогледа, сложих манлихерата да ми е подръка и се въоръжих с търпение.

За три дни Вангелия само веднъж излезе от къщата си – ходи някъде из селото. На четвъртия ден на портата й похлопа един турчин – дърт, шейсетинагодишен, но здравеняк, със засукан мустак и чисто нов фес. Вангелия явно го познаваше и веднага го пусна да влезе.

Двамата се появиха отново на улицата чак подир три дена. Носеха кошнички в ръце и си бъбреха засмени. Досетих се, че отиват да берат от розовата билка. Грабнах манлихерата и хукнах към мочурливата ливада.

Заех позиция зад един повален дънер. Имах достатъчно време да успокоя дъха си. Не бях далеч от целта, нямаше как да не улуча.

Вангелия показа на мъжа как да къса бледозелените листчета, а когато се изправи, стрелях.

Тя падна по гръб с разперени ръце.

Турчинът бързо се окопити и се отдалечи на бегом. Оставих го да живее.

Още щом Вангелия се просна сред розовите цветове, от очите ми рукнаха сълзи.

После ревах на глас като магаре по целия път до Костур.

На сутринта след погребението на Вангелия улових в гробищата на Сетома една прекрасна осемсантиметрова лястовича опашка – пеперуда, включена в списъка на най-забележителните 88.

Латинското й име е Iphiclides podalirius. Кръстена е на Подалирий – прочут лечител от гръцката митология, син на Асклепий, брат на Панацея, един от мъжете, влезли в Троя в търбуха на дървения кон.

Лястовичата опашка е рядка, макар да дава 2–3 поколения годишно. На цвят е бледожълта, с тъмни ивици. Върху задните й криле сякаш са нарисувани по шест пръста с боядисани в синьо нокти, като показалците са твърде издължени.

Възрастните пеперуди предпочитат да смучат нектара от цветовете на лавандулата. Женската най-често снася яйцата си по листата на глога и трънката. Гъсеницата е черна, но позеленява, когато порасне. Ако се почувства застрашена, тя издува оранжеви кожести израстъци, подобни на рогца, които са разположени зад главата й.

На тръгване от гробищата на Сетома ме домързя да обикалям селото и тръгнах да го пресичам напряко по главната улица.

Сбърках. Щом подминах площадчето, след мене тръгна едно заптие, застигна ме и ми подвикна:

- Спри се, момче!

- Какво? – извърнах се аз.

- Я ела с мене! В селото е дошъл мустентик. Вика те да си поговорите – рече заптието и насочи пушката си срещу мене.

Мустентик значи следовател. Осъзнах, че тоя следовател е пристигнал в Сетома да разследва убийството на Вангелия, а аз сам се бях набутал право в устата на вълка. Озърнах се на всички страни – нямаше как да избягам, накъдето и да хукнех, заптието щеше да ме застреля, затова му се подчиних.

Явих се смирено пред мустентика, който си сърбаше кафето в кафенето на селския мегдан. Беше строен, около 40-годишен мъж, стегнат в полицейски мундир. Имаше тънки черни мустачки и сини очи. Той ми провери документите, обискира ме и пита по каква работа съм в Сетома.

Бяха ме видели да ходя по селските улици заедно с Вангелия, затова реших да си призная, че съм я познавал.

- Дойдох да погостувам на една жена от горната махала – промърморих, - обаче разбрах, че е умряла, и си тръгвам.

- Как се казва тая жена? – попита ме следователят.

- Вангелия – отвърнах.

Като чу името, той впи в мене синия си поглед и каза:

- И аз заради Вангелия съм тука…

Мустентикът ме разпитва близо два часа. От време на време си записваше нещо в едно червено тефтерче. Признах му, че с Вангелия сме били любовници, даже казах, че съм си мислел да я отведа у дома като моя жена.

– Чувал ли си за Сивата сенкя? – попита ме по някое време следователят.

– Чух в кръчмата в Костур, че имало такъв убиец.

– А можеш ли да стреляш с пушка?

- Мога – казах. – Стрелял съм.

После мустентикът ме запита:

- Познаваш ли Павлос Карадис от Богацко?

– Не – отвърнах. – За първи път го чувам.

- А бюлюкбашията Кара Хюсеин?

– Не.

– А Геле Ташев от Мокрени?

- С този Геле съм се виждал един път – признах си. – Дадох му капаро за шест филджана, джезве, поднос и захарница. Ама го застреляха и няма кой да ми върне парите.

- Значи… - надигна глас следователят, - в деня на убийството на Геле Ташев ти си бил в Мокрени?

– Да – отвърнах. – Спях там в хана. Чаках Геле да ми изчука сервиза, но капарото ми пропадна.

- Кой ти поръча да го убиеш? – подпита мустентикът.

- Не съм го убил аз – рекох. - Бях излязъл извън селото на лов за пеперуди, когато са го застреляли.

После трябваше надълго и нашироко да обяснявам какви пеперуди ловя и защо ги ловя.

- Гледаш ме в очите и ме лъжеш – изправи се изведнъж следователят и ми отвъртя един шамар. – Идваш с мене в дранголника. Там ще имаш време всичко да си спомниш.

Така попаднах в Костурския затвор. Местните му викаха старата апсана. Представляваше двуетажна къща с варосани каменни стени с няколко малки прозорчета, които вместо стъкла имаха ръждиви железни решетки.

Натикаха ме в приземния етаж. Когато вратата хлопна зад мене, направих три крачки и се спрях, защото след ярката светлина навън сумракът ме заслепи. Докато очите ми привикваха с тъмнината, чух иронични поздрави на български и турски:

- Добре дошъл! Хош гелдин! Заповядай!

Главата ми опираше в тавана и се приведох. Бях се озовал в помещение, дълго десетина метра и почти толкова широко. Вътре вонеше на пикоч, пот и тютюн. Подът беше от мокра и хлъзгава червеникава глина.

Затворниците, които заварих в тъмницата, се бяха разделили на няколко групи. Току до вратата имаше четирима турци, полегнали върху купчина мръсни възглавници. Те пушеха блажено от дълги чибуци и не ме удостоиха с никакво внимание. На 4–5 крачки от тях трима арнаути, седнали по турски на голяма квадратна рогозка, премятаха броеници и тихо си говореха. Те млъкнаха за малко, колкото да ме огледат. Срещу тях, от другата страна на килията, лежаха четирима дезертьори от войската, които също не проявиха интерес към мене. Последната група беше най-многолюдна - включваше трима селяни от Кондороби, двама българи от Костур, облечени в градски дрехи – единият кондурджия (обущар), а другият – терзия (шивач), и още един циганин джебчия, когото наричаха Джепчи Ибрям. Мъжете от тая пъстра група ми направиха място да седна при тях, като продължиха да си бъбрят, без да ме тормозят с въпроси – оставиха ме да привикна с обстановката.

А време да привикна с обстановката имах предостатъчно. Заключиха ме в старата апсана и забравиха за мене. Дните ми минаваха мъчително бавно и еднообразно. Спях без завивка върху протрита мърлява рогозка. Моето място беше най-близо до газената тенекия, която всички затворници използваха да се изхождат по малка нужда. Въшките, които ме напълзяха още с пристигането ми, бяха от най-свирепите. Започна и кръстът да ме наболява, защото все ходех прегърбен, а между двата срещуположни прозореца на килията постоянно ставаше течение. Хляб ни даваха през един сводест отвор, изрязан във вратата. През същата дупка от време на време дежурният надзирател проверяваше какво става вътре в тъмницата.

В килията ни стърчаха побити четири почернели опушени дирека. Върху тях се крепеше конструкцията на старата апсана. На таванските греди беше наковано дюшемето на втория етаж, но между дъските имаше пролуки, широки 1–2 сантиметра. Помещението над нас служеше за затвор на провинили се държавни чиновници. Когато те премитаха пода си, боклукът падаше през процепите на дюшемето и се ръсеше върху главите ни. Тогава от всички краища на тъмницата ни се понасяха сочни попържни на различни езици. От горния етаж ни отвръщаха с кикот и смях. Тоя ритуал се повтаряше всяка сутрин.

След като направих две седмици престой в зандана, следователят благоволи да ме повика на разпит в кабинета си.

– Е, момче – усмихна се криво той, - припомни ли си каквото трябваше?

Повторих всичко, което бях казал при арестуването ми в Сетома, като примигвах невинно. Накрая добавих:

- Мога да докажа, че съм бил любовник на Вангелия. Знам тайната й. Видях, че има по шест пръста на краката.

- Тая тайна цялото село я знае – махна с ръка мустентикът.

- Освен това – продължих - в къщата й има една греда, по която са забивали пирони всичките й любовници. И моят клинец е там.

– Какво от това, че си й бил любовник – развика се следователят. - Признай, ти ли я уби?

- Не – отвърнах.

- Явно ти трябва още време за мислене – каза той и нареди да ме отведат в затвора.

Докато се връщах в апсаната, конвоиран от заптието, в двора на полицейското управление влезе колона от шестима мъже, оковани един към друг с дебела ръждива верига. Вратът на всеки от тях беше закопчан с желязна халка, заключена с катинар. Тия халки – наричат ги лалета, бяха прикачени към общия синджир през разстояние по-малко от метър. За да не се спъват, навързаните пленници крачеха в един ритъм, и то стъпка в стъпка. Приличаха на огромна гъсеница с шест чифта крака.

Разпознах един от мъжете в колоната – беше Илия Попстоянов.

Няколко часа по-късно вкараха шестимата в нашата тъмница – вече с освободени от железните халки шии. Скочих на крака да посрещна войводата с намерението да го прегърна и разпитам какво му се е случило, но той извърна глава и се направи, че не ме познава. Добре че се осъзнах навреме и не го заговорих.

Щом влязоха в апсаната, шестимата мъже се проснаха върху влажния червен под и на мига заспаха.

На другия ден ме закараха в едно мазе на полицейското управление за очна ставка с Илия Попстоянов. Там присъстваше и следователят. Войводата беше турен на един стол с вързани отзад ръце. По лицето му личеше, че е отнесъл много бой.

– Познаваш ли го тоя? – попита ме мустентикът.

- Никога не съм го виждал – отвърнах.

Попитаха и Илия Попстоянов дали ме познава, а той, след като ме огледа от глава до пети, рече:

- Не го знам кой е този човек.

Биячът шибна два пъти по корема войводата с една тънка тояга.

- Сигурен ли си, че не го познаваш? – надигна глас следователят.

- Сигурен съм. За пръв път го виждам – каза войводата и отнесе още няколко удара по корема.

После биячът върза едно мокро въже през челото на Попстоянов, заплете двата му края по средата на тоягата и като започна да я върти, с всеки оборот стягаше все по-силно и по-силно превръзката около черепа на войводата.

Извърнах очи да не гледам мъките му. По някое време той млъкна – явно беше загубил съзнание. Тогава биячът свали въжето от главата му и го лисна с една кофа вода.

Когато Илия Попстоянов се свести, мустентикът го попита:

- Познаваш ли този човек? – и ме посочи с пръст.

- Не го познавам.

След тоя отговор ме изведоха от мазето и повече не видях войводата Илия Попстоянов. Години по-късно научих, че са го затворили в някаква крепост в източния край на империята. Дано се е върнал жив от там.

Това, че не ме подлагаха на мъчения, ми вдъхна кураж. Явно следователят все още нямаше достатъчно доказателства за вината ми. Ако войводата ме беше издал, само да ми покажеха мокрото въже с тоягата, и всичко щях да си призная, а после да увисна на бесилото, осъден по действащите в империята закони.

По време на престоя ми в старата апсана се сприятелих с едно обущарче от Костур на име Никола. Той лежеше в затвора по обвинение за неплащане на данъка. С него бяхме на едни години и на един акъл и времето ни минаваше по-леко в приказки. Неговите близки често му изпращаха тютюн и разни лакомства, от които и аз се възползвах.

Веднъж Никола ми приготви едно сладко, което никога няма да забравя.

Бях забелязал, че четиримата турци до вратата на тъмницата ни всеки следобед си свиват цигари с ръка. Тия цигари смърдяха неприятно и явно имаха особено въздействие. Мъжете ги пушеха съсредоточено, а по лицата им се изписваше върховно блаженство.

– Ах, ах… – мърмореха си те, вперили широко отворени очи в една точка.

- Какво им става на тия турци? – попитах аз Никола. – Вцепеняват се от една цигара.

- Смесват тютюна с нафез – обясни ми обущарчето.

– Нафез?

- Това чудо се добива от цветните люспи на едно растение, което на вид е същото като конопа, но е различно. Отглеждат го някъде в Мала Азия. Викат му още хасраль. Има и трето име – хашиш. Може да се пуши с тютюн, а някои хора в Костур го правят на сладко, защото захарта усилвала действието му.

- Пробвал ли си го тоя нафез? – попитах.

- Не – отвърна Никола, - ама са ми казвали рецептата за сладкото. Лесно се прави. Като нямаме друга работа, защо да не го пробваме.

Попитахме циганина Джепчи Ибрям знае ли откъде турците си набавят нафез.

- Хашиш навсякъде се продава – отвърна той. – Едно топче струва един металик, ама трябва да дадете и един металик бакшиш за заптието, за да го купи и донесе тука. Значи, общо два металика.

Като чу за какво става дума, един от селяните от Кондороби на име Стоян се съгласи да ни стане ортак. Събрахме общо пет металика за сладкото според рецептата – два за нафез и още други три за захар и лимонтузу.

Хаджи Ибрям взе парите, отиде при дупката на вратата и ги даде на дежурното заптие. Поръчката ни беше изпълнена за десетина минути.

Доставеният ни хашиш представляваше едно топче колкото орех. На вид и цвят наподобяваше конска фъшкия.

Никола взе от кафеджията на апсаната едно джезве и свари сладкото. После двамата с него изядохме по една лъжичка, а Стоян от Кондороби се полакоми и похапна две лъжички.

Седнахме по турски на земята да чакаме какво ще ни стане. Действието на сладкото започна чак след около два часа. Изведнъж Стоян скокна на крака и като посочи с пръст тримата арнаути, които обитаваха другия край на килията, извика:

- Бре, какви са тия животни? - и взе да се киска, чак ще се задави от смях.

- Какви животни ти се привиждат, бе?

- Ей ги тука – Стоян отново посочи арнаутите, хилейки се. – Главите им са като на куче със заешки уши. Стоят изправени на задните си крака. Опашките им са дебели и дълги и се подпират на тях. Гледай, гледай, едното от тях има на корема си торба, а от нея се подава малка главичка... Я, как подскачат на два крака!

Бях виждал във виенската зоологическа градина кенгуро, ама съм сигурен, че Стоян дори не подозираше, че съществува такова животно.

После дойде ред на Никола. Той изведнъж запя с пълно гърло някаква весела закачлива песен, а след това рипна и заигра хоро. Подскачаше пъргаво, като на пружина.

Аз известно време му се присмивах и пусках по негов адрес иронични забележки, но внезапно, кой знае защо, скочих и аз да играя хоро. Понеже не знаех песента на обущарчето, пригласях му с „ихуу“ и „опаа“. Енергичният ни танц предизвика учудване сред околните.

По някое време Никола спря да подскача, погледна ме строго в очите и каза:

- Ти защо играеш хоро, като не съм те канил на сватбата?

- Каква сватба? – попитах.

– Моята сватба – отвърна обущарчето. – Нали виждаш, че се женя?

- Защо да не съм канен? – позасмях се и спрях да подрипвам.

- Всички гости, поканени на моята сватба – поясни Никола, - са обути в красиви обувки, които аз съм измайсторил. А я се виж ти какви грозни обувки носиш!

Погледнах си обувките. Бяха най-обикновени - вършеха работа.

- Хората имат различни ходила… – обущарчето полегна на пода и зарея погледа си в тавана. – Някои са с по-широки стъпала, други – с по-дълги пръсти. Затова и обувките са най-различни.

Докато слушах брътвежите на Никола, стените на тъмницата взеха да се деформират пред погледа ми, а краката ми омекнаха. Полегнах и аз на пода и сигурно съм се вцепенил.

По някое време пред очите ми изплува чудновато видение. Зидовете на старата апсана бавно и полека се огънаха и се превърнаха в каменен свод. Вода заля червения хлъзгав под, а съкилийниците ми изчезнаха под нея. Дъното потъна под краката ми. Започнах да плувам на място, за да се задържа над повърхността. Изведнъж осъзнах, че съм се озовал в Дупката на дяволицата – подводната пещерата под Канарата на отшелника.

Студената дунавска вода ме ободри. Нейде изпод краката ми струеше странна лилава светлина. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах, устремен към нея. Достигнах гърлото на подводния тунел и след миг колебание се впуснах из лабиринтите му. При всяко загребване върховете на пръстите на двете ми ръце докосваха каменните стени. Бледозелени водорасли, поклащащи се призрачно, се протягаха да ме погалят. Кой знае защо, не се страхувах, че въздухът ми ще свърши. Тунелът криволичеше наляво и надолу, а после рязко зави нагоре и се издигнах почти вертикално.

Въздухът, който поех, когато изплувах от водата, ухаеше на кориандър. Изпълзях върху хлъзгава бяла скала. Бях попаднал в огромна мраморна пещера с гладки сводести стени.

Постепенно очите ми свикнаха със сумрака. Таванът на галерията беше надупчен като решето, а през всеки от отворите се процеждаха бледолилави снопове светлина. Чуваше се приглушена музика като тази на органа, който напомпвах по време на службите в католическата църква, докато бях ученик в колежа „Сен Жозеф“ в София.

По-голямата част от подземната зала беше заета от мрачно езеро, в което клокочеше бледокафеникава течност, гъста като бозата в текнето на нашата бозаджийница.

Стотици тела на човеци и зверове се къпеха в гьола. Повечето от тях се преобръщаха и въртяха, плавно променяйки своята форма. Метаморфозите на плътта бяха разнообразни и нелогични. Медуза се превръщаше в бухал, жираф – в гущер. Мъж се преобразяваше в крокодил или чакал, или сокол. Понякога, уморени от промените, на брега на езерото излизаха да си починат недовършени трансформации. Зърнах крачещ кентавър и полегнало същество с тяло на лъв и човешка глава.

Над преобразяващите се хора и животни се носеше огромен облак пъстроцветни пеперуди от всякакви видове.

Бях се озовал в люпилнята на Господ, където осиротелите души си търсеха нови тела.

Никой не ми обръщаше внимание и аз се приближих към очертанията на езерото. Започнах да различавам отделни човешки лица.

Видях как пищното тяло на Вангелия постепенно се смалява и придобива формите на зверче. Пред очите ми жената бавно се превърна в черна котка с къса лъскава козина. Успях да преброя пръстите на задните лапи на хищното животинче – бяха точно по шест на брой.

Видях и Геле Ташев, който се преобрази на кукувица. Ръцете му плавно се издължиха в крила и по тях поникнаха дълги мокри пера. Стори ми се дори, че го чувам да кука – пак и пак, и пак, в синхрон с ритъма на несекващата музика на органа.

Видях как Кицо от село Прекопана, когото Кольо Каиша беше екзекутирал над Кучешката дупка, се превръща в мечок и на пръстите му порастват дълги закривени нокти.

Лесно различих гигантското издължено тяло на цирковия дресьор Хесус Валенсиано, който се прероди в сив немски дог. Кучето взе да върти опашка и сякаш се опита да каже нещо, но беше загубило членоразделната си реч и вместо думи от устата му потекоха лиги.

После бледолилавите снопове светлина постепенно помръкнаха, а в един миг угаснаха и пред очите ми се спусна тъмна пелена.

Събудих се с ужасно главоболие и световъртеж. Освен това ми се повдигаше. Пръстите на ръцете ми бяха изтръпнали и имах усещането, че по тях пълзят мравки.

Огледах се. До мене, вече будни, лежаха Никола и Стоян с бели като платно лица.

- Май вече е сутрин – ухили се обущарчето.

Когато ни извеждаха за разходка в двора на апсаната, взех паничката с останалото сладко от хашиша и я хвърлих в нужника.

На другия ден ме конвоираха до канцеларията на мустентика. Той отново ме разпита за престоя ми в Мокрени, за Геле Ташев и Вангелия, но нищо ново ме можа да изкопчи от мене.

- А тия пеперуди, дето ги ловиш и препарираш – подхвърли, - какво ги правиш?

- Продавам ги – отвърнах. – Има хора, които дават луди пари за тях.

После следователят ми заяви, че е убеден, че точно аз съм убиецът с прозвището Сивата сенкя, но не е намерил достатъчно доказателства за вината ми. Каза, че си е направил труда да поръча да преведат от френски писмата на Жан-Анри Фабр, намерени в багажа ми.

- Тия писма сякаш оправдават пребиваването ти тука – обясни мустентикът, - затова съм принуден да те освободя. Сега ще те пусна от затвора с уговорката да се махнеш от моя вилает. Но ако още веднъж се мернеш наоколо и те хвана, ще намажеш въжето.

Освободиха ме от старата апсана по средата на ноември. Времето вече беше захладняло, а аз нямах дебела дреха и ако бях престоял още няколко дни в проветривото хладно мазе, сигурно щях да се поболея. Излежах в затвора месец и половина. Трябваше ми още седмица да отвикна да ходя прегърбен.

Предадох манлихерата си на комитетските хора и напуснах Костур по възможно най-бързия начин. Преминах в България по кюстендилския път.