Кера

В притихналия манастир на Смуглата Дева не се чуваше глас. Монахините се бяха потопили в мъката си и свели глави, се молеха шепнешком. Думите шумоляха в смълчаната обител като отронени есенни листа: Padre nuestro, que estás en los cielos...

Вече пето денонощие продължаваше бдението. На хляб и вода.

Най-старите помнеха дрипавата изпосталяла жена, която в една топла есенна утрин намериха заспала пред манастирската врата. А само една помнеше името, с което дойде в манастира – Керана.

Монахинята отдавна беше прехвърлила обичайните години за човешкия живот, изпълнила всичко, което Бог беше отредил за нея. Донесла беше в манастира Евангелието, и истинското слово божие беше донесла, но настъпи времето, когато тленното човешко тяло отказваше да ѝ служи.

Стига вече! Време е да намеря покой в Светлината.

***

Бяха минали много години, откакто Душата се рееше из необятните небесни селения. Дали не беше време да се върне отново на прекрасната Земя? Прииска ѝ се да усети лекия ветрец в косите си, а ласкавите лъчи на слънцето да погалят лицето ѝ. Да види нежния светлик на месечината, изплувала зад облака, сред загадъчно примигващите звезди. Да почувства по устните си ситните капчици топъл дъжд след знойния юлски ден...

Полетя към Земята. Закръжи над едно притихнало село. Надникна в единственото будно прозорче.

Пред трепкащата светлинка на кандилцето бяха коленичили мъж и момиченце. Мъжът горещо се молеше:

– Не ми я вземай, Боже, не ми я вземай. Само нея имам.

И момиченцето се молеше, но друга беше молбата му:

– Не ме оставяй, Боже, без майка зарад някакво си дети. Вземи него. Остави майка ми.

Добре че Бог не изпълнява всички молби – помисли си Душата и видя на тясното миндерче да лежи и стене млада жена.

Тук ще чакам. Дано да е момиченце.

Напуканите устни на жената се раздвижиха:

– Стойооо, Стойооо, искам водица... Ооох, ела ми помогни... веке тръгва.

– Мито, дай на майка си канче вода – обърна се Стою към дъщеря си и коленичи пред разтворените нозе на родилката.

Знаеше какво трябва да прави, защото му беше за втори път. А откакто се помнеше, колко агънца и теленца беше извадил на бял свят.

Душата търпеливо чакаше над главата на жената. Щом бебето се изхлузи в ръцете на мъжа, тя се премести над неговата главица. Ала бебето не изплакваше. Беше се зачервило цялото. На Стою му се струваше, все едно беше изминала цяла вечност, и усещаше как сърцето в гърдите му лудо бъхтеше.

Още миг... бебето отвори широко уста, пое си дълбоко въздух и изплака. Баща му завърза пъпчето, оцопа детето във вече хладката вода, в дървеното корито, и го пови в приготвените пелени. Подаде го на булката си, а тя го прегърна нежно и успокоена въздъхна:

– Кера.

***

Кера никога нямаше да забрави този ден. Никога! А не беше изпълнила още четири лета. Това, което се случи пред очите ѝ, щеше да вгорчава живота ѝ, докато беше на този свят.

Слънцето вече топлеше земята. Ветрецът от ранни зори свиреше с невидими пръсти по тънките стъбла на царевицата тихо и напевно. Те леко се полюляваха и грапавите им листа нежно си шепнеха, докато се прегръщаха едно друго, захласнати в причудлив танц.

Ослуша се. Някой се провираше между стъблата. Отдавна не бяха идвали да я нагледат. Кротко си играеше, седнала на прегънатата на два ката парцалена черджица. Приспиваше малка кукла, направена от царевичак и тънки ивици плат. Майка ѝ режеше на такива ивици старите дрехи, съединяваше ги, пресукваше ги и от тях тъчеше черги. Понякога вапцваше пресуканите ивици, понякога – не, но чергите винаги ставаха много пъстри.

Видя майка си да излиза от царевицата. Младата жена седна на чергата до нея и въздъхна. Смъкна на врата си бялата кърпа, с която беше пребрадена, попи с края ѝ потното си лице и прегърна слабичките раменца на детето.

– Гладна ли си, Керо? Сеги ще видя дали е станало млякото.

Майка ѝ започна да разгъва малкото голаче. С него беше завила писаната армага, за да се подкваси млякото. Детето я чу как изохка и я видя да се вторачва в малката червена капчица, избила на големия ѝ пръст.

– Дано омеритейш, дано! Тук ли намери да са навреш, ваджишка?!

Прегърна с две ръце детското телце и зашепна през сълзи:

– Да слушаш бащъ си. Да слушаш Мита. Тя ша ти’й сестра, тя ша ти’й майка... веке – дишаше на пресекулки.

Кера усети как тялото на майка ѝ потрепери и ръцете около телцето ѝ се отпуснаха. В детската ѝ душа се надигна ужас.

– Тате! Татеее...

Една малка шарена змия се забърза по синора и понесе неизживяното ѝ детство надалеч.