Как да общуваме на работното място

Преди няколко години една копирайтърка в рекламна агенция от Калифорния ми писа имейл, с който искаше уроци по общуване. Само че Ливия живееше твърде далеч, за да работим заедно. Винаги казвам на потенциалните си клиенти, че обученията ми са ефективни само ако се случват лице в лице. Настойчивата молба на Ливия обаче беше толкова прочувствено и внимателно написана, че ми се искаше да сторя каквото мога, за да й помогна, затова я подканих да ми се обади по телефона.

Когато звънна, гласът й ме изненада приятно. За разлика от мнозина, които искат обучение, нейният глас беше много жизнен. Звучеше като изключителен професионалист, който добре си е научил урока! Останах объркана. Защо търсеше помощ, когато уменията й за общуване изглеждаха отлични? Звучеше оживено, съобразително, прозорливо и сякаш имаше всички необходими за успех качества. И въпреки всичко ми каза:

– Творческият директор в агенцията повиши няколко редактори, които са тук от по-малко време от мен, а аз наистина вярвам, че работата им не е чак толкова впечатляваща.

Сега вече събуди любопитството ми и й казах, че ако някога има идване в Ню Йорк, бих искала да обядваме, без да й вземам комисионна. Тя имаше планирана командировка идния месец, така че си уредихме среща. Пристигнах по-рано в ресторанта и я изчаках вътре. Когато видях Ливия, елегантното й облекло ме впечатли и беше дори по-привлекателна на живо, отколкото снимката й в интернет. Поздравих я със сърдечно ръкостискане, но с разочарование открих, че нейната ръка беше отпусната. Тя свали палтото си и с леки движения, почти извинително, го подаде на гардеробиера. Докато ме следваше до масата, изглеждаше скована, държеше ръцете си свити в скута, а когато посегна за салфетката, лактите й бяха съвсем прибрани. Сякаш се опитваше да изглежда възможно най-незабележима.

Макар и гласът й да беше все така жизнен както по телефона, погледът й беше сведен към покривката, сякаш я изучаваше. В един момент Ливия постави едната си ръка на масата с длан надолу. (Отворените длани говорят за сърдечност и откритост.) Стойката й беше изключителна, но вдървена. (Стегнатото тяло говори за липса на гъвкавост в мисленето.) Тялото й не беше наклонено нито напред, нито назад. (Ако се наклоните към някого по време на разговор, това изразява интерес и въодушевление. Наклонът назад говори за обратното.) Един-два пъти Ливия скръсти ръце пред гърдите, сякаш й беше студено, но ресторантът беше добре отопляван. (Скръстените ръце може да изглеждат като защитна позиция, дори като непокорство.) Докато говореше, от време на време потриваше едната си ръка. (Това е движение, с което човек се успокоява, като да се гали леко, когато е нервен.) Друг път, докато говорех аз, тя докосна ухото си. (Това подсказва, че не иска да чуе какво й се говори.)

Започнах да разбирам защо Ливия не получава заслуженото уважение на работа. Независимо колко добре се справят хората на работа, организациите не биха им поверили някаква власт, ако изглеждат колебливи и несигурни в себе си. За съжаление, с малките си неуверени жестове Ливия не изглеждаше като подходяща за ръководна позиция. Вече подозирах защо висшите ръководители не са я повишили, понеже аз също не можех да си я представя като човек начело на динамичен екип.

Преуспелите хора, особено ефективните висшестоящи, използват широки, мащабни жестове. Минават точно по средата на двойните врати, а не свити в единия край. По-бързо посягат към нещо, без да се колебаят, и движенията им са с по-голям размах в сравнение с по-малко уверените хора. С други думи, използват цялото си лично пространство.

Какво представлява личното пространство? Нали сте виждали как децата правят сапунени мехури? Е, представете си как сте обвити в една такава прозрачна сфера. Служителите с по-ниско самочувствие се свиват в своите балони в опита си да изглеждат възможно най-незабележими, почти сякаш не искат никой да ги вижда. Докато уверените в себе си изпълват целия наличен мехур. Независимо дали са седнали или прави, възприемат властна поза, като заемат целия балон, който „притежават“.

Този инстинкт идва естествено на повечето примати. Когато една горила се опитва да покаже, че е царят на джунглата, тя се изправя на задни крака, за да изпъкне. Разперва плещи, изпъчва гърди и разтваря крака, сякаш казва: „Виж ме! Аз голям. Аз силен. Аз могъщ“. Може дори да се заудря по гърдите, последвано от смразяващ кръвта рев. За щастие, хората не са толкова демонстративни. (Е, поне повечето.) И все пак в осанката на всеки служител се наблюдават видими промени, когато човек се чувства силен, способен и уверен. Всичко е по-широко.

Как можете да се приучите да разширите мащаба на движенията си вторично? Също като всеки друг физически навик, важни са съзнателното усилие и практиката. Колкото и невероятно да звучи, следната техника наистина работи.

Малка хитрост № 3

Разширете личното си пространство

Още със ставането сутрин от леглото, се изправете хубаво, хванете длани и ги сключете над главата си, а после издължете тялото си наляво и надясно. Изпънете ръце колкото можете, а после ги залюлейте в големи кръгове. Развъртете бедра, ритнете с крака и ударете кроше във въздуха. Усетете всеки сантиметър от големия прозрачен мехур край вас като свое притежание. Когато заемате повече лично пространство, се изпълвате с увереност да посрещнете всички предизвикателства на деня.

Обаче не стига да правите това упражнение само веднъж сутринта. Намерете си място на работа, където никой няма да ви вижда, може би някоя празна стая или в коридора, в склада или пък отвън зад сградата. Препоръчвам това упражнение особено преди важни срещи, оценка на работата, среща с нов клиент или посрещането на каквато и да е стресова ситуация. Аз самата го правя преди всяка реч, която изнасям, дори и единственото усамотено пространство, което мога да открия, да е кабинката в тоалетната. Приемете го като загрявка за успеха!