Количка
Вход

И станах река

От: Недялко Славов

Специална цена 11,96 лв. Редовна цена 14,95 лв.

2,99 лв. 20 %

Подобно на вечно подгизналите жители на Макондо, все повече се приближаваме до деня, когато окончателно ще изгубим смисъла на думите. И тогава, безпомощно търсейки смисъл в безсмислието, което сами сътворихме, повече от всякога ще имаме нужда от писатели като Недялко Славов...

Недялко Славов е български поет, писател и драматург. Роден е и живее в Пловдив. Автор е на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Носител е на националните литературни награди „Хр. Г. Данов“ (2011 и 2016), „Хеликон“ (2015 и 2016), „Цветето на Хеликон“, „Иван Николов“ и др.


Подобно на вечно подгизналите жители на Макондо, все повече се приближаваме до деня, когато окончателно ще изгубим смисъла на думите. И тогава, безпомощно търсейки смисъл в безсмислието, което сами сътворихме, повече от всякога ще имаме нужда от писатели като Недялко Славов.

Всяка негова дума е символ, изречението образува контекст, а стилът му като свещена змия се увива около гърлото, докато не остане глътка въздух, незаслужена.

И станах река“ не е книга за забавление. А за смисъл. Защото съвсем скоро Бог ще въздъхне и ще дойде пролет, в която ще сме винаги деца и вечно влюбени. Напук на безсмислието.

Димитър Стоянович


И станах река“ е роман за светлата проекция на човека и неговата сянка. За смисъла и безсмислието на човешкия живот на фона на вечната природа – майка.

Стойо Вартоломеев


Химн на светлината, какъвто българската литература не познава. Възхитителна възхвала на живота.

Александър Секулов




Повече информация
ISBN 9789542620211
Тегло 0.2800
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14х21
Брой страници 144
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:И станах река
Вашият рейтинг
Три денонощия правех само това – крачех, без да спра, без да седна, без да се храня, без да мисля… 
Крачех.
Странно! Не бях разделил и троха с гълъбите, а не заслабвах. И въпреки крайната цел, не отпадах от живота. Да, наистина не отпадах – ни телом, ни духом. На шест пъти пресякох Бавната река, а на седмия се спрях на Пешеходния мост. Погледнах надолу и тогава се случи То! 
Ч у д о т о! 
В тоя миг можех да се закълна в три неща:
1/ че в черепа ми изщраква спусък, 
2/ че съм получил видение, 
3/ че съм политнал извън реалността…
Но това бяха все доводи на сетивата. Нищо повече! Защото  т о в а  бе  друго! В  т о я  миг бях изключил мисловния си процес и на автопилот, с автоматично съзнание, без да ползвам сетивата, плъзнах поглед по реката. Незрящ, отместих очи към един ствол, после към папурите, после към върбите… и чак тогава, пак прогледнал за материалния свят, видях свода на моста. И Чудото п р и к л ю ч и! Пак бях зрящ, сетивен, мислещ, върнат на реалното Битие. И пак – самоосъзнала се – материята се вакуумира в ума ми.
Но всичко това – и за автоматизма на съзнанието, и за самоосъзналата се материя – щях да го чуя в друг, по-мъдър ден от моя живот. Щеше да ми го обясни Учителя, но в друго време, там, долу на брега. Сега, в тоя миг, бях още безпросветен, малък бях още, невинен. Бях още дете в безкрайния непонятен свят – просто един бивш уличен джебчия, брат на гълъбите, раснал по сиропиталища, улици и площади. Това бях.
Тогава на парапета кацна бял гълъб. И изведнъж – свише – ме връхлетя решението! 
Да! Щях да дочакам своя край тук, под моста.
И ключът за мансардата полетя в реката.

***

Така, седнал на брега, будувах три дни и три нощи. Вдишвах, издишвах, гледах реката, а на четвъртото утро реката спря. Истина казвам, спря! Колкото да си въздъхне и о, чудо! – щом въздъхна, пое обратно към извора си. Тогава хълмчето до мен се раздвижи – от него се надигна един зарит в пясъка скитник. Мъжът бе гол и обрасъл с лиха тревица.
– И ти ли си от тях…? – попита и ми посочи свода на моста – там, сред речните отблясъци, със спрей бе изписано нещо на чужд език. 
– Какво? – сепнах се. 
Оня не ме погледна – само натъртено, сякаш че ми превежда, засрича написаното: 
– …gens… sans… sense*.
Повдигнах рамене, а той изсумтя „Ясно!“, махна с ръка и се зарови в пясъка. И като се сля с околната среда, притихна.
Изправих се и обходих да огледам – имаше още три туфи като неговата. Побутнах ги с крак, но не усетих живот. После се върнах и седнах на мястото си. Бе още топло. Тогава погледнах реката и въздъхнах. Тя също въздъхна, обърна води и пак пое към устието си. 

***

Скитникът спеше, трупаше безсъзнание. 
Аз будувах, трупах вечност. 
Той лежеше бездиханно – четвърти ден, пета нощ. Туфата му мъхесто обрасна. 
Аз живеех в своята си приказка – четвърти ден, пета нощ. Не спях, не се хранех, не отслабвах. 

***
Спал съм така цяла седмица. Трупал съм безсъзнание. И навярно съм се усмихвал в съня. А щом се събудих, вече знаех – и да искам, и да не искам, не можех да умра. Бях победил най-свирепия Враг – Времето!
Организмът ми бе станал перпетуум мобиле. 
Бях станал безсмъртен.

*Хора без смисъл (фр.). – Б. а.