***
Били сме страшно бедни. Живели сме в комуналка. По-точно, в две стаички от бивш публичен дом…Татко и мама са нямали нищо. Освен най-великото на света. Любовта си. И волята за живот. И мечтата да родят нов.
В тая мизерия се родил брат ми. После идва моят ред.
Мама е била в трети месец трудна с мен. Още незапочнат, пътят ми свършвал. Откриват й ТБЦ – бързотечна туберкулоза. Лекарите били категорични – бременността да се прекрати. И то на мига. Нейният живот срещу моя. Това бил въпросът. Мама и татко избрали моя живот. А Бог отменил и моята, и нейната смъртна присъда.
… Мама беше малка, дребна, една шепа. С тънки кости на птичка. Цялата готова за полет…
Месец преди да почине, изпадна в кома. После, след няколко дена, се върна в съзнание и до смъртта се прибра в майчиния си говор – немския. И повече не проговори на български.
Последното й желание бе да пръсна праха й над Марица.
Направих го.
Защо казвам всичко това ли? Защото никога не я чух да каже „аз“. Казваше само „ние“. И не говоря за Мама, а за Майките на света.
***
7 май 2018-а
Премиерата на „Пиафе“.
На Конната база в Борисовата градина.
Съдбовно за романа място. Там е цялата метафора на книгата.
Няма да забравя оня момент. Бе в началото на срещата. В манежите наоколо кобилите пръхтяха, бяха нервни. Кокетничеха, шумно и презрително отклоняваха ухажванията на жребците, очакваха някого. И ето – жокейката го изведе от конюшнята. Едно божествено създание – млад, синкав, късокосмест, цял пламнал в отблясъци жребец: не стъпваше, а левитираше из въздуха. Маестро Климов ми прошепна – казвал се Сомюр, бил син на легендарния Сандрохит, един от най-елитните жребци на света. Въвеждаха го в манежа, за да изпълни стъпката „пиафе“.
Това бе моментът, за който говоря.
Забелязал съм – при появата на съвършената красота всичко притихва. Настава оглушителна тишина. В тоя миг Природата онемява от творението си.
Точно това чувах в момента. Абсолютната тишина.
Пръхтенето на кобилите, нервният тропот, женското кокетство – всичко изчезна. Кобилите застинаха. Станаха живи статуи. Ударени от мълнията на мъжката красота.
Бяха самата молитвена кротост на света.
Една до друга, излъчваха неудържимо любовно предложение.
И изпиваха четириногия Аполон с ахналите си ахатови очи.
***
Всяка книга е писмо, всеки писател е пощальон
***
Преди време бях чест гост на Радичков. Бе свързано с издаването на последната му книга „Смокове в ливадите“.
Няма да забравя говора му. Елеен говор.
Радичков си играеше с думите, както децата – със слънчевите зайчета. Трябваше му стъкълце и слънце. Във всяка негова дума имаше друга. И тя изпълзяваше от нея като змия от ланшната си кожа. С годините и Радичков се смаляваше физически, но изчезваше по-иначе. Не по законите на Природата. Това не бе обичайното телесно изличаване. Той се превръщаше в Слово. И така премина в Отвъдното.
