Всичко започна на Коледа

Артър Макадамс, или дядо, както Холи го наричаше, беше музикант, пишеше песни и пееше в местните клубове. Така и не беше успял да получи солиден договор, но веднъж свирил в прочутия бар „Тутсис“. Твърдеше, че това е осмислило живота му. Но всъщност животът му бе добил смисъл, защото бе успял да издържа семейството, като адаптираше части от песните си в текстове за поздравителни картички, продаваше други и отдаваше под наем старата семейна вила в планината на туристи, които искаха да са близо до баровете на „Хонки Тонк Роу“ в Нашвил, но също така да прекарват вечерите си в усамотение.

– Не съм работил и един ден през живота си – казваше той с широка усмивка, докато зачукваше някой отхлабил се пирон на верандата на вилата. Дори всекидневните задължения по къщата му изглеждаха забавление. Дядо й бе успял да постигне това, което мнозина не бяха: изкарваше си парите с това, което обича.

През последната година Холи живееше при баба си в Мюзик Сити. Кварталът, в покрайнините на Нашвил, бе приятно старомоден, когато с дядо й бяха купили къщата през 50-те години на ХХ век. През годините постепенно я бяха изплатили и никога не бяха и помисляли да се местят оттам. Но градът се разрасна и къщите остаряха, районът западна и не бе подходящо баба й да живее там сама. Да не говорим, че когато дядо й почина, баба й се затвори в себе си и се изолира от околните: имаше нужда от компания. Затова Холи се премести при нея, отложи записването си в курс по дизайн и започна работа като сервитьорка в един от изисканите ресторанти в Нашвил.

Баба й не бе ходила във вилата, откакто дядо й бе починал преди две години. Отказваше да стъпи там без него. Всъщност Холи бе ходила там само веднъж, за да направи ремонт. До смъртта му не знаеха, че бе писал песни и ги бе продавал в Нашвил под псевдоним. Когато си отиде, им остави добро наследство. Беше й оставил указания с част от парите, които им бе оставил, да направи ремонт на старата вила, за да могат да я отдават под наем. Дядо й смяташе, че с дизайнерските умения на Холи къщата можеше да осигури значителен доход, който да помага на баба й да живее спокойно през остатъка на живота си. Беше им казал това с писмо, прикрепено към завещанието.

Холи винаги я бе бивало в дизайна. Често си мислеше, че така у нея се бяха проявили артистичните гени на дядо й. Планирането, организацията и декорирането й се отдаваха естествено. Всичките й приятелите я караха да пазарува с тях, когато се местеха в нови апартаменти; не можеше да си спомни и на колко от тях бе помагала за сватбените тържества. Възнамеряваше да направи нещо с таланта си, но животът имаше други планове.

Усети, че е потънала в мисли, и се обърна пак към баба си.

– Вилата не е ли отдадена под наем за празниците? – попита тя. След като я бе ремонтирала и качила новите снимки в интернет, имаха постоянни резервации.

Баба й поклати глава.

– Както казах, мислех си за това от известно време. Погрижих се от тази седмица да е свободна, в случай че събера кураж да отида.

– Но снегът...

Този декември би всички рекорди със своите ниски температури и снеговалежи, каквито районът не бе виждал от десетилетия. Навсякъде имаше затворени пътища и Холи знаеше, че шофирането в планината ще е кошмарно. Но макар баба й и дядо й да бяха живели в града, сърцата им винаги са били във вилата. Там се бяха оженили, там бяха прекарали и медения си месец. И винаги прекарваха семейните Коледи там.

Дали да отидат? Малко време на вилата можеше да се отрази добре на баба й и също така щеше да даде възможност на Холи да прегледа хамбара, затрупан със старите мебели от вилата, които трябваше или да продаде, или дари за благотворителност.

Алтернативата бе да си останат тук през следващата седмица, а баба й да прекара още една Коледа в мисли за вилата и дядо й. Не. Холи нямаше да позволи това.

– Знаеш ли какво? – каза тя, преди баба й да отговори. – Щом искаш да отидеш, така ще направим. Ще вземем подаръците, ще вържем елхата за багажника на тавана на колата ми и ще я пренесем във вилата. Ще си направим горещ шоколад, ще се мушнем под одеялата и ще гледаме филми, докато заспим. Ще четем книгите, които не сме довършили, ще си правим пица във фурната и ще носим само пухкави чорапи.

Хвана баба си за ръката и внимателно я вдигна от дивана, а одеялото се свлече на пода.

– Ще танцуваме на коледни песни и когато се уморим, ще отидем на гости на Отис и Бъди! Може да им занесем курабийки, както те ни носеха някога.

Тя завъртя баба си и намръщената физиономия, която не слизаше от лицето й, леко се пропука.

– Макар да има сняг, можем да стигнем за по-малко от час. Да събираме багажа!

– Сега ли? – Баба й стисна устни, за да скрие усмивката си.

– Защо не? – Тя превъзмогна изтощението си заради баба си. – Да, късно е, но мога да натоваря елхата и да сме готови за тръгване след два часа. Дори да останем будни до полунощ, ще се наспим на следващата сутрин! Ще сложа дебели пухени юргани и плътни памучни чаршафи на леглата.

Очите на баба й се разшириха.

– Помниш ли, дядо казваше, цитирам: „Направи го както трябва“. А ако не успея, трябва да отговарям пред него, когато се видим следващия път.

Това я накара да се усмихне.

– Да го направим – каза Холи. Прегърна баба си и я притисна развълнувано, а това накара възрастната жена да се разсмее – най-хубавият звук на света. Всичко отново щеше да бъде страхотно, усещаше го. И Холи знаеше, че ще започне с Коледа.