Пушача, книга 1

Домът принадлежеше на големите. Домът беше техен дом, възпитателите присъстваха, за да поддържат реда, учителите – за да не им е скучно на големите, директорът – за да не се разбягат учителите. Големите можеха да палят огньове в стаите си и да отглеждат във ваните халюциногенни гъби, никой нищо не можеше да им забрани.

Те казваха „спицата на колелата мои“, „застоен крен в костите“, „дейно присъстващите части на тялото“, „наподобяващ литургия“. Бяха разчорлени и пъстри. Показваха остри лакти и гледаха смразяващо. От тяхната зла енергия дрънчаха стъклата на прозорците, а котките се гушеха в нея, като обрастваха с искриста аура. Те сключваха бракове помежду си и се осиновяваха един друг. Нямаше никаква надежда някой друг да попадне в техния свят. Те си го бяха измислили сами. Своя свят, своята война и своите роли.

Никой не помнеше заради какво беше започнала войната. Но те бяха хората на Мавъра и хората на Черепа, деляха се на черни и червени като шахматни фигури. Преди техните сбивания Домът замираше и затаил дъх, чакаше. Преди сбиванията те заключваха малките в спалните, затова за малките техните сбивания бяха пареща, гъделичкаща тайна, заключена с двойното превъртане на ключа. Нещо прекрасно, до което тепърва им предстоеше да пораснат. Те очакваха изхода на тези сражения, като отчаяно дращеха ключалките и се вслушваха. Това винаги свършваше по един и същи начин. Големите забравяха да отключат малките и малките оставаха пленници на своите спални до сутринта, до идването на възпитателите. Още като ги пуснеха, те тичаха да подушат бойното поле и да потърсят следите, които вече ги нямаше. По-късно от подслушаните разговори научаваха подробностите. Тогава голямата игра на големите преминаваше в техните игри на двора и те я играеха, докато не им омръзнеше.

Покрай вратата на петнадесета спалня Скакалеца стъпва на пръсти като вражески разузнавач. От стаята се чуват гласове. Изведнъж те всички млъкват сякаш по команда и в тишината се чува само тихо свистене. Скакалеца наднича през полуотворената врата.

Виолетовият Мавър седи с гръб към вратата, съвсем наблизо. Скакалеца като омагьосан разглежда врата му. Ако някого го покрият с милиард татуировки, така че те да се смесят и да се наслоят, да се покатерят една върху друга, би се получил такъв странен врат. Розовите уши на него са като долепени. Мавъра съска, изхвърля с бълбукане думи бодли, главата му подскача, а ушите му се движат отделно, сами по себе си, мънички и розови като на плъх. Скакалеца гледа Мавъра, гледа гърба на неговата количка, където има държач за чадър и кукичка, и още много непонятни работи има там, каквито няма на другите колички. Той се вслушва в съскането, но нищо не може да разбере. Един друг, очилат, с количка, облечен с пижама, отговаря на Мавъра, като почтително си прикрива устата с длан. Той забелязва Скакалеца – очите му стават кръгли – и само с устни произнася:

– Марш оттук!

Къдравата глава на Мавъра започва да се обръща. Скакалеца отлита от вратата и тича по коридора по-бърз от вятър. Той е единствен от малките, за когото е забранено влизането в стаите на Мавъра. 15, 14, 13. Другите могат да влизат там, но не и той. В стаите на Мавъра можеш да подаваш и да поднасяш едно или друго, да слагаш водата да кипне, да станеш чистач на обувки или мияч на съдове. Можеш да станеш резач на салам за сандвичите, които Виолетовия поглъща в огромно количество един след друг. Това е заплащането за общуването с тези от горните класове. За тези, които се справят зле с поръченията, Мавъра държи в количката си камшик. Малките сънуват в кошмарните си сънища този камшик. Камшика на Мавъра, самия Мавър и гласа му – скърцащия глас на Лилавото чудовище. Като се връщат от неговите стаи, момчетата проклинат Виолетовия и си показват един на друг белезите по дланите от камшика.

Скакалеца тайно им завижда. Завижда за раните, за разказите и оплакванията – за всичко, което ги обединява в омразата им към Мавъра. Това са техни приключения, техни преживявания. Той остава встрани от това.

Скакалеца забавя крачка. По-нататък е територията на Черепа. Три стаи, които го изравняват с другите момчета, защото те не могат да влизат там, както и той. Това са стаи, покрай които те също минават на пръсти. Никой от тях не е влизал там, но знаят всичко за тези стаи. Знаят, че в едната от тях няма легла, а само дюшеци, които сутрин ги подреждат един върху друг на две огромни дюшечени планини. Най-отгоре на тези планини играят на дама онези с количките. Там подовете лепнат, на первазите има редици празни бутилки. Седят върху тънки рогозки от червена слама. В тази стая живее Черепа. Хищник с очи цепки, с вледеняващ душата прякор, воин, водач, живата легенда на Дома. Идол на всички малки, герой в техните игри, недостижим идеал.

Има и една друга стая, единайсета. Онази, в която има истинска колиба от бамбук. Където основното украшение е наргилето на Куция, където живее папагалът Хлапето – старият какаду, който може да псува на три езика. Момчетата знаят по кое време, като минаваш покрай отворената врата, ще видиш гърбавия Куц, който пуска мехури в прозрачното тумбесто гърне.

Третата стая е онази с надписите над вратата. Там е Белокосия с кутията амулети и рибките в аквариума. Белокосия, който не обича ярка светлина. Стаята е по-тайнствена от предишните две, защото нейната врата винаги е затворена. Като минава покрай нея, Скакалеца си представя Белокосия и стаята, прави го с лекота, бил е там и всичко е видял с очите си. Притиска с брадичка амулета под тениската си и съжалява, че не може да разкаже на никого за това, което се беше случило с него. Дарът от Белокосия го доближава до големите. Силата, равна на силата на Черепа – той я носи тайно, скрита от всички. С всеки ден все по-трудно вярва в нея. Той продължава по коридора, отнасяйки на врата си своята тайна, своята гордост и спотаените съмнения.

В Дома има още две стаи на малките, които могат да ходят. Те си имат свои стаи, покрай които Скакалеца се старае да не минава. Стаята на Пеещите се намира в състояние на „студена война“ с Вехтошарника. Между тях рядко стават истински сбивания, но и едните, и другите внимателно следят враговете да не се спират в тяхната страна на коридора.

Обитателите на Прокълнатата стая не се вълнуват от подобни дреболии. Тяхната стая се смята за най-лошата заради това, че тя единствена на целия етаж има прозорци към улицата. В нея живеят отвергнатите. Онези, които са били изпъдени от другите глутници. Всичко на всичко четирима. Понякога на Скакалеца му се струва, че Спортиста именно това иска да направи с него. Да премине в раздела на „прокълнатите“. Затова той никога не се доближава до тяхната стая. Дори най-добрият в света амулет няма да го направи Череп, ако той стане един от тях.

На Скакалеца Домът му изглежда като огромен кошер. Във всяка килийка има спалня, във всяка спалня съществува отделен свят. Има празни килийки – на класните стаи и на стаите за игра, на трапезариите и на съблекалните, но те не светят нощем с кехлибарено-медени прозорци, значи не бива да се смятат за истински.

Понякога той нарочно остава навън до късно, за да преброи с падането на мрака живите килийки на прозорците и да поразмишлява за тях. Това винаги оставя странна утайка в душата. Защото от цялото огромно светещо с прозорците здание кошер за нещо съществуват само четири килийки. Четири малки свята, до които той има достъп. Стаята на Лоса. Стаята на Белокосия. И две стаи на Вехтошарника. При мисълта за това той се натъжава. Много добре разбира, че Вехтошарникът не му е дом и не може да бъде дом. Там не му се иска да се връща от тъмното, там не му се ще да си почива след часовете, там никой няма да те чака, ако закъсняваш. Вехтошарникът си беше така, сам за себе си. За мнозина той е дом. Те си ограждат леглата, като ги бележат със знаците за своето присъствие, както кучетата отбелязват своите територии, като пикаят на тях. Те забождат картинки на стената до главите си, правят си полици от стари кашони и слагат на тях свои неща. За всеки леглото е неговата лична крепост, която носи следи от своя стопанин. Неговото легло е голо и безлико и той не се чувства сигурен и в безопасност нито като лежи, нито като седи на него.

Зад всеки прозорец си има стая и в нея живеят хора. И за тях стаята е техният дом. За всички, освен за мен. Моята стая за мен не е дом, защото в нея живеят твърде много чужди хора. Хора, които не ме обичат. На които им е все едно дали съм се върнал при тях, или не съм. Но пък Домът е голям. Нима в него няма да се намери място за човек, който не обича сбиванията? За двама...