Количка
0
0,00 лв.
Търсене
Модерна любов
От: Даниъл Джоунс
Налично на склад – доставка между 1-5 дни
SKU
201092104
5,00 лв.
Колекция от едни от най-запомнящите се и провокативни есета, публикувани в популярната колонка на „Ню Йорк Таймс“. Включени са и историите, вдъхновили сериала с едноименно заглавие, в чиито главни роли участват Тина Фей, Анди Гарсия, Ан Хатауей, Катрин Кийнър, Дев Пател и Джон Слатъри.
Колекция от едни от най-запомнящите се и провокативни есета, публикувани в популярната колонка на „Ню Йорк Таймс“. Включени са и историите, вдъхновили сериала с едноименно заглавие, в чиито главни роли участват Тина Фей, Анди Гарсия, Ан Хатауей, Катрин Кийнър, Дев Пател и Джон Слатъри.
Какво е любовта днес? Този въпрос си задава Даниъл Джоунс, когато поставя началото на колонката „Модерна любов“. Но отговорът не може да е еднозначен. Защото любовта не се поддава на дефиниции. Затова в този сборник четем за изпитанията на дългия брак, за трудностите да си родител, за загубата на любими хора и разбира се, за добрия стар романс, завършващ с хепиенд.
Някои от историите са необичайни, други са по-близки до нас. Някои ни разкриват по какъв начин технологиите са променили ритуала на ухажване, а други изследват вечните препятствия, пред които е изправен всеки, тръгнал по трънливия път в търсене на любовта. Всички обаче са до болка искрени.
Заедно те разказват историята за всички измерения на любовта днес.
Тази книга е перфектното четиво за всеки, който е обичал или е бил обичан. С други думи, тази книга е за всеки, който се интересува от неразгадаемите пориви на човешкото сърце.
| ISBN | 9789542620150 |
|---|---|
| Тегло | 0.300000 |
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Размери | 13х20 |
| Преводач | Коста Сивов |
| Брой страници | 320 |
| Дата на издаване | 2021 г. |
| Език | български |
Напишете вашето мнение
ДА СЕ ОТЪРВЕШ ОТ ПОРОКА
КЕВИН КЕЙХИЛЕЙН
Първата ми среща с Джули не започна добре и завърши още по-зле. Като за начало ще кажа, че не отидох на нея. Беше събота вечер в седмицата, в която празнувахме Деня на президентите, и аз пиех джин с тоник, докато гледах баскетбол в Телефон Бар енд Грил на Второ Авеню с намерението да убия времето до срещата ни в Пицарията на Джон на една пресечка оттук. Следващото нещо, което помня, е как телефонът ми звъни и ме изважда от пиянския унес в апартамента ми на Източна дванайсета улица.
Залитайки, излязох от жилището си и хукнах към Пицарията на Джон, където Джули се разплака на тротоара и каза нещо, което не разбрах, но чието значение беше пределно ясно – това няма да се повтори.
Тя си тръгна с такси за Горен Уест Сайд, а тази среща можеше да се превърне в една от онези забавни случки, които разказваш на приятелите си. Но не беше толкова просто. Двамата работехме заедно в рекламна агенция – Джули като координатор „Човешки ресурси“, а аз като един от човешките ресурси, които координираше. Тя беше първият човек, с когото се запознах на работа. Справих се с теста по машинопис само защото ми добави пет допълнителни минути към таймера.
С този жест и с усмивката си Джули ме плени и аз започнах да прекарвам вечерите в съставяне на дълги и умни имейли, които да й изпратя, уж спонтанно, на следващия ден. Тя започна да се отбива често до бюрото ми, което приписвах на грубия си чар, а не на докладите, които трябваше да разнася.
Сега всичките ми усилия се бяха оказали напразни. А във вторник трябваше да се изправя отново пред нея.
Продължих да пия през целия уикенд и да тъна в самосъжаление. В неделя й изпратих рози на стойност сто долара, купени с пари, които нямах, и бележка с извинение. За жалост, й оставих и съобщение на телефонния секретар, което се състоеше от цялата песен Hold My Hand на „Хути енд дъ Блоуфиш“.
Вторникът дойде, но аз си останах у дома. В сряда направих същото.
Знаех, че подобно поведение на отрицание не е практично в дългосрочен план, така че в четвъртък се облякох и се опитах да се върна на работа. Нервите ми бяха опънати, а главата ми – замъглена. Бях преминал границата, както правех понякога, от функционален алкохолик до нефункционален.
Най-накрая се обадих на Джули.
- Получи ли розите? – попитах я аз.
Да, получила ги и били прекрасни, но въпреки това смятала жеста ми за гротесков.
- Ти си алкохолик – каза тя, макар че тонът й не беше груб. – Трябва ти помощ.
Бях стигнал до това заключение още на шестнайсет години, но никой досега не ми го беше казвал директно. Джули предложи да си запазя час при лекар, който работеше в програма за подпомагане на служителите на агенцията. Направих го. Бях влюбен до ушите в нея и витаех в облаците. Ако ме помолеше да скоча от някой мост, щях да го направя, без да се замисля. Въпреки това станах от леглото доста дезориентиран. Отидох при лекаря с половин час закъснение и подгизнал от дъжда.
Кабинетът се намираше на Западна петдесет и седма улица и беше претрупан и тих. Някъде фонтан шумолеше приятно. Лекарят беше брадат и любезен и мина направо на въпроса.
- Какво ви води тук? – попита той.
- Пия.
- Колко често?
- Всеки ден.
- Тази сутрин пихте ли?
- Да.
- Какво ви има на ръката?
- Имам котка.
- Явно е доста голяма.
- Всъщност нямам котка.
- Мисля, че ви харесва да виждате физическото изражение на психическата си болка.
- Това не се ли отнася за всички?
Лекарят ми сложи диагноза „хроничен алкохолизъм“, което не беше някаква новина за мен, и ми препоръча час по-скоро да потърся лечение в клиника за зависимости.
- Ако здравната ми осигуровка го покрие, за мен няма проблем – казах аз.
Бях на двайсет и четири години.
Върнах се в апартамента си, за който не бях плащал наем от известно време, и зачаках да ми се обадят от счетоводството. Работех в агенцията само от шест месеца, като започнах единствено благодарение на леля ми, която няколко години е работила там. Размъкнатите ми дрехи и компютърната ми неграмотност не бяха никак подходящи за Медисън Авеню, но тя успя да ми уреди интервю.
Джули, моята неочаквана поддръжничка, ми се обади, за да ми каже, че осигуровката ми е изрядна и мога да отида в клиниката. Така и направих, но най-напред обърнах няколко питиета, за да се подготвя за телефонните разговори със семейството и приятелите ми - трябваше да ги предупредя, че ще изчезна за известно време.
Прошареният шофьор на вана, който дойде да ме вземе, ми каза, че повечето хора, които вози, са по-пияни от мен. Някак си това ме накара да се почувствам по-зле, сякаш дори не можех да се довърша както трябва. Ванът пое на север по Рузвелт Драйв, а аз си помислих, че ярките светлини на големия град никога не са били толкова опияняващи, колкото когато си заминаваш.
Три седмици по-късно се появих в кабинката на Джули облечен с единствения си костюм. Тя ме прегърна и каза, че изглеждам отлично. Отвърнах й, че тя също изглежда чудесно. Джули ми намери работа да пълня пликове и да разпечатвам документи – задачи, които свърших с безпрецедентна готовност. Тя като че ли се развеселяваше още повече всеки път, когато й съобщавах докъде съм стигнал и я молех да ми даде още работа.
В края на деня си съблякох сакото, седнах в кабинката й и й разказах за времето, което прекарах в клиниката.
- Никой не вярваше, че ще се върнеш – каза Джули.
Когато станах от стола, я докоснах за кратко по коляното, сякаш бях някакъв потиснат герой от филм на филмовата компания „Мърчант-Айвъри“, и след това се прибрах пеша у дома по улиците на Манхатън.
През уикенда излязохме заедно в Сентръл Парк и не спряхме да си говорим, докато се разхождахме. Джули беше от Кантън, Охайо, дъщеря на учителка и треньор по футбол, била Фи Бета, или нещо подобно, и най-добрата й приятелка беше сестра й, графична дизайнерка от Чикаго. Беше избрала рекламната агенция пред инвестиционната компания „Мерил Линч“, защото й се сторила по-човечна. Аз бях просто едно момче от Ню Джърси, чийто път на най-малкото съпротивление го беше отвел през тунела „Линкълн“.
Книгите със съвети за хора, които се лекуват от зависимости, предупреждават, че е опасно да се започне романс дни (дори седмици, години понякога) след като спреш да пиеш, но ми се искаше да имам компания в спасителната си лодка, а Джули приличаше на жена, която желае да поеме едното гребло, макар и малко плахо.
На следващата ни среща в парка тя се качи на един камък и обяви, че съм прекалено груб за връзка.
- Мисля, че трябва да си останем приятели.
Не можех да й се сърдя за решението. Ако ме наредяха в полицейския участък с другите ухажори на Джули през годините, щях да съм единственият, който си е на мястото. Минахме през „Рамбъл“ и „Шийп Медоу“ и стигнахме до една полянка, от която издигащите се близо до Южен Сентръл Парк хотели блестяха ослепително във вечерния здрач. Светлината се скри зад Палисадите и изгря пълнолуние. Джули се обърна към мен.
- Ако не бяхме просто приятели, тази разходка щеше да изглежда малко романтична.
Следващите няколко дни и нощи прекарахме неотлъчно един до друг и аз обещах на Джули да остана трезвен.
Два месеца по-късно обаче се върнах при старите си приятели и старото си аз. С Джули бяхме поканени на сватба в Джърси Шор, където, без тя да знае, обръщах питие след питие. Просто не виждах нищо друго освен тракащите кубчета лед и поклащащите се резени лайм в чашите на другите гости. Танцувах със сестрата на младоженеца, която ми прошепна в ухото да й се обадя, ако някога реша „да разкарам блондинката“. Един стар познат ме изгледа любопитно, когато обърнах няколко питиета, докато си говорехме.
- Малко си жаден, а?
На връщане попаднахме в задръстване заради проверка за алкохол. Ужасен, реших да поддържам илюзията, като казах на Джули колко се радвам в този момент, че съм спрял пиенето. Ние, пияндетата, пием точно от такава бездънна чаша на двуличието. Полицаят ми направи знак да продължа. Изпитах огромна радост и облекчение и се зарекох, че повече няма да близна алкохол. И с изключение на няколко дребни отклонения през следващите няколко месеца, наистина спазих обещанието си.
В един задушен юнски ден две години по-късно с Джули се оженихме в една малка църква в индустриалната част на Кантън. Гостите изпълняваха ролите си по план. Предишната вечер се бяхме събрали с част от тях за репетиция преди сватбата в един ресторант в старата част на центъра на Кантън. Не липсваха задължителните напитки и добри пожелания, а опасенията ми, че устата и ръката ми ще започнат да заговорничат срещу мен, за да създадат неприятности, се оказаха напразни.
Дойде моят ред да вдигна тост и аз изрецитирах речта, която си бях нахвърлил на една салфетка по време на мача на „Индиънс“ предишната вечер. Бях забравил всичко от нея, с изключение на последното изречение, което помнех от една песен на Брус Спрингстийн. Обещавах на Джули, че в добро и лошо, в богатство или по-вероятно в бедност, ще я обичам с цялата лудост в душата си. Речта ми беше отчасти клетва, поза и хазарт.
След това вдигнах чашата във въздуха и я свалих отново.
Минаха десет години, откакто пих за последен път и не е като да бутам камък нагоре по планината всеки ден. В интерес на истината не ми е трудно да не пия. Не излизам на срещи, не говоря на жаргон и не казвам молитвата за спокойствие, когато съм объркан. Натрупването на хиляди дни без алкохол просто са ми създали навик да не искам да се напивам.
Двамата с Джули имаме обикновени професии, дом в предградията и миниван за нашите две и половина деца (две сега и още едно през декември), които, от генетична гледна точка, можеха да наследят нещо по-добро. Със сигурност скоро ще ми намекнат този факт.
Честно казано, не знам. Нямам представа дали с майка им щяхме да сме заедно, ако не бях алкохолик, изпаднал в ужасна беда, който се нуждаеше от нейната помощ. Понякога си мисля, че бремето, което носим, в крайна сметка понася нас.
Кевин Кейхилейн е копирайтър и журналист; живее в Съмит, Ню Джърси. Това есе беше публикувано през юли 2005 година.
