Количка 0
0,00 лв.

Безупречен, кн. 1 („Честнът Спрингс“)

От: Елси Силвър

Специална цена 15,26 лв. Редовна цена 17,95 лв.

2,69 лв. 15 %

Правилата бяха прости: да си държи ръцете далеч от дъщерята на своя агент и да не се забърква в неприятности. Да бъде безупречен. Сега обаче е принуден да дели един покрив с нея. И едно легло. А правилата са създадени, за да бъдат нарушавани.

Кн. 1 от поредица „Честнът Спрингс“

 

Правилата бяха прости: да си държи ръцете далеч от дъщерята на своя агент и да не се забърква в неприятности. Да бъде безупречен. Сега обаче е принуден да дели един покрив с нея. И едно легло. А правилата са създадени, за да бъдат нарушавани.

 

Рет Итън е най-известният родео каубой в Канада и жените го обожават. Истинска суперзвезда. Или поне до съвсем скоро – преди да се забърка в грандиозен скандал, който заплашва да сложи преждевременен край на бляскавата му кариера. Агентът му настоява да изчисти имиджа си, затова изпраща дъщеря си Самър, която да го следи неотлъчно до края на сезона.

Рет не се нуждае от бавачка – още по-малко от секси такава, с прилепнали дънки и съблазнителна усмивка, която не може да си държи устата затворена. Чувствената уста, за която той не спира да мисли по цяла нощ.

Рет обаче бързо осъзнава, че Самър няма да се окаже поредната лесна бройка в дългия му списък със завоевания. Тя сякаш вижда кой е той в действителност, отвъд маската на самоуверен и себичен негодник, и явно няма намерение да бяга. Напротив, приближава се все повече.

Самър се опитва да не прекрачва границата, за да не пострада репутацията му допълнително. Както и нейното сърце, което не може да понесе още болка. Но Рет се зарича да го открадне, каквото и да му коства това.

 

 

Повече информация
ISBN 9789542623113
Тегло 0.200000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Стоянка Карачанова
Брой страници 392
Дата на издаване 2023 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Безупречен, кн. 1 („Честнът Спрингс“)
Вашият рейтинг

 

– Седиш върху един ужасно вбесен кучи син, Итън.

Красивият каубой на гърба на огромния бик стисна пръсти в юмрук и премести ръката си по въжето пред себе си. Тъмните му очи проблеснаха на екрана, острите черти на лицето му надзъртаха иззад предпазната решетка на каската му.

– Колкото повече се мятат, толкова по-щастлив ме правят.

Едва успях да чуя какво си казват на фона на шумотевицата на тълпата край огромната арена с цялата тази силна музика, свиреща на заден фон, но субтитрите в долната част на екрана ми изясниха това, което иначе бих могла да пропусна.

Младият мъж, надвесил се над ограждението, се разсмя и поклати глава.

– Трябва да е от цялото това прясно мляко, което пиеш. Нито една счупена кост за световноизвестния Рет Итън.

Каубоят, когото всички лесно разпознаваха, се ухили широко иззад предпазната мрежа пред лицето си и белите му зъби проблеснаха. В същото време той намигна с око с цвят на кехлибар изпод черната каска. Очарователна усмивка. Знам го, защото бях прекарала безброй часове да се взирам в нейната версия върху лъскавия плакат.

– Стига, Тео! Знаеш, че адски много мразя прясно мляко.

Закачлива усмивка играеше по устните на Тео, докато говореше.

– Обаче изглеждаш сладурски в онези реклами, в които имаш каймак над горната устна. Даже е доста сладурско за старец като теб.

По-младият мъж намигна и двамата избухнаха в дружески смях, докато Рет продължаваше методично да прокарва ръката си напред-назад по въжето.

– Наистина предпочитам всеки ден да ме хвърля бик, вместо да пия тази гадост!

Смехът им бе единственото, което чух, когато баща ми натисна бутона за пауза на видеото на големия плосък екран. По шията му избиха червени петна, които бавно се надигнаха към лицето му.

– Добре... – осмелих се да промълвя внимателно, опитвайки се да проумея защо тази размяна на реплики налагаше да се проведе импровизираната спешна бизнес среща, в която участваха двама от най-новите служители на „Хамилтън Елит“.

– Не. Не е добре. Този човек е лице на професионалната езда на бикове и току-що оплю най-големите си спонсори. Но нататък става и по-зле. Гледай.

Той отново натисна бутона със сила, сякаш този бутон бе направил нещо много лошо в цялата тази работа, и на екрана се появи друга сцена. Рет излезе от арената и отиде към паркинга със спортен сак, провесен на едното му рамо. Предпазната каска сега бе заменена от каубойска шапка, а някакъв кльощав мъж с размъкнати тъмни дрехи се приближаваше забързано към него, следван от видеооператор с включена камера.

Не мисля, че папараците обикновено преследваха ездачи на бикове, но Рет Итън се беше превърнал в нещо като нарицателно в спорта през годините. В никакъв случай не би могъл да се нарече „пример за непорочност“, но беше по-скоро символ на здравия, издръжлив и обветрен от живота човек от провинцията.

Репортерът ускори леко крачка, за да избърза пред него и да изравни микрофона си с лицето на Рет.

– Рет, можеш ли да коментираш видеото, което се разпространяваше из интернет този уикенд? Искаш ли да се извиниш на някого?

Каубоят стисна устни в тънка линия и се опита да скрие лицето си зад козирката на шапката. Един мускул на челюстта му пулсираше и се виждаше как цялото му тренирано тяло се напряга. Напрежението се излъчваше от всичките му крайници.

– Без коментар – процеди той през зъби.

– Стига, човече! Кажи нещо – продължи кльощавият тип и притисна микрофона към бузата на Рет. Тикна го в лицето му, въпреки че той отказа коментар. – Феновете ти заслужават обяснение – настоя репортерът.

– Не, не е така – измърмори Рет, опитвайки се да се отдалечи от натрапника.

Защо всички тези хора смятаха, че им се дължи отговор само защото са причакали в засада човек, който по принцип си гледа своите работи?

– А какво ще кажеш за извинение? – настоя пак онзи.

И тогава Рет заби юмрук право в лицето му.

Случи се толкова бързо, че примигнах в опит да следвам картината на екрана, заснета с тресяща се и подскачаща нагоре-надолу камера.

Е, мамка му!

Само след секунди нахалният папарак вече лежеше на земята и стискаше лицето си с две шепи, а Рет разтърсваше раздразнено ръката си, докато се отдалечаваше, без да каже нито дума.

Екранът превключи обратно към новинарския канал, но преди да успеем да направим какъвто и да било коментар за току-що видяното, баща ми изключи телевизора и изпуфтя раздразнено.

– Мразя ги тези проклети каубои. Невъзможно е да ги накараш да следват правила. Не искам повече да се занимавам с него. Какво щастие е, че имам вас двамата, за да ви го прехвърля – заяви той, а гласът му трепереше от ярост. Въпреки това аз запазих спокойствие и се облегнах назад на стола си. Баща ми лесно губеше търпение, но също толкова лесно си възвръщаше самообладанието. На този етап от живота ми аз почти не се впечатлявах от резките промени на настроението му. Не можеш да оцелееш задълго в „Хамилтън Елит“, ако не можеш да търпиш Кип Хамилтън.

За мое щастие съм разполагала с цял живот да се уча на това и да не обръщам внимание на настроенията му, така че можеше да се каже, че бях имунизирана. Даже започнах да си мисля, че това е част от неговия чар, затова и спрях да го приемам лично. Той не беше ядосан на мен. Просто беше... ядосан.

– Скъсах си задника от работа години наред, за да осигуря на този селяндур спонсорство, за каквото никога не е могъл да мечтае, а сега, когато кариерата му залязва, той прецаква всичко просто така! – Баща ми щракна с пръсти по посока на големия телевизионен екран, монтиран на стената. – Имаш ли представа колко много пари правят тези типове заради това, че са достатъчно откачени да се качат на гърба на ядосан деветстотинкилограмов бик, Самър?

– Не – отвърнах аз, но имах чувството, че той се кани да ме осведоми. Задържах поглед право в тъмните очи на баща си. Имаха същия оттенък като моите. Джоф, другият сътрудник на стола до мен, се сви леко на мястото си.

– Правят милиони долари, ако са толкова добри, колкото този кретен.

Никога не бях предполагала, че това е толкова голям бизнес, но все пак това не се изучаваше в програмата по право в университета. Знаех обаче всичко за Рет Итън – разбивач на сърца и сензация в ездата на бикове, както и моя отколешна тийнейджърска тръпка, но не знаех почти нищо за цялата каубойска индустрия, нито за самия спорт. Едното ъгълче на устните ми се повдигна леко нагоре, докато си припомнях как преди десетина години лежах в леглото си и се взирах в неговата снимка.

Рет, покачен на ограда, гледащ назад през рамо към камерата. Пред него се простираше широко поле и се виждаха ярките отблясъци на залязващото слънце. По устните му играеше закачлива усмивка, а очите му бяха отчасти закрити от поизносена каубойска шапка. Носеше и онези бележити дънки „Ранглър“, които обгръщаха най-приятните части от тялото му.

Така че, да, знаех нещичко за ездата на бикове. Знаех също така, че съм прекарала ужасно много време, зяпайки онази снимка. Земята. Слънчевите лъчи. Всичко в нея ме привличаше неудържимо, не беше само заради момчето. Караше ме да искам да съм там и да гледам този залез със собствените си очи.

– Джордж, знаеш ли каква точно сума от спонсорството на млекопроизводителите току-що беше пусната в канала? Да не споменаваме и другите му спонсори, чиито топки отново ще се наложи да галя, за да изгладя това недоразумение?

Кълна се в бога, едва не изсумтях. Джордж! Познавах баща си достатъчно добре, за да знам, че бе наясно, че човекът не се казваше така, но също така знаех и че това е тест за Джоф – проверка дали ще каже нещо. Доколкото разбирах, невинаги бе лесно да се работи с известни спортисти и други знаменитости и вече можех да кажа със сигурност, че за мъжа до мен определено щеше да е истинска борба.

– Ъ... – Той разгърна трескаво папката, поставена на масата пред него, и аз си позволих да плъзна поглед по френските прозорци на залата за срещи. Същите прозорци, които разкриваха гледка към прериите на Албърта. От трийсетия етаж на тази сграда гледката над Калгари бе неповторима. Покритите със сняг върхове на Скалистите планини в далечината приличаха на нарисувани. Подобен пейзаж никога не омръзваше.

– Отговорът е десетки милиони, Грег.

Захапах мълчаливо вътрешността на бузите си, за да не се разсмея. Харесвах Джоф, а баща ми се държеше като пълен кретен, но след години, прекарани на мястото на горкия Джоф, ми беше забавно да видя как някой друг преминава през това, което и аз съм преживяла.

Бог ми бе свидетел, сестра ми Уинтър никога не беше ставала обект на подобно отношение от страна на баща ни. Те двамата с Кип имаха по-различни взаимоотношения. С мен Кип бе игрив и никак не си поплюваше какво ще изтърси, докато с нея се държеше хладно, почти професионално. Така или иначе, мислех, че на нея така повече ѝ харесваше.

Джоф ме погледна и на лицето му се появи безрадостна усмивка.

Виждала бях това изражение по лицата на служителите много пъти. То казваше: „Сигурно е хубаво да си малкото момиченце на шефа“. Казваше още: „Друго си е да се отнасят с теб покровителствено, а?“ Но аз бях свикнала да приемам и такива подмятания. Кожата ми беше достатъчно загрубяла, а мерилото дали ми пука вече не бе толкова чувствително. Знаех, че след петнайсет минути Кип Хамилтън щеше да бълва шеги и да се усмихва. Хапливият му език и острият поглед, които използваше за пред клиентите, бързо щяха да изчезнат.

Този човек беше майстор в това, дори и да беше мъничко подмолен. Но мисля, че това бе и част от работата му, да лавира и да се пазари при договорите като топ агент, представляващ таланти.

Ако трябваше да съм честна, все още не бях сигурна дали пасвах в тази работна среда. Не бях съвсем сигурна и дали исках да пасна. Това обаче винаги ми се беше струвало правилно. Поне дотолкова дължах на баща си.

– Значи въпросът е в това, деца – продължи той, – как можем да оправим проблема? Спонсорството на „Млечния крал“ ни виси на косъм. По дяволите, един проклет професионален ездач на бикове току-що подкопа основите на целия му бизнес. Фермерите? Производителите на млечни продукти? Изглежда, това не би трябвало да има значение, но хората ще говорят. Ще започнат да го гледат под лупа и не мисля, че ще им хареса видяното. А това ще изкриви представата за този идиот повече, отколкото си мислите. А представата за него е представата, която аз съм създал, защото този глупак ни носи много пари.

– Как изобщо първият запис е видял бял свят? – попитах аз, след като все пак успях да накарам мозъка си да насочи мисли към текущата задача.

– Една местна телевизия е оставила камерата си да работи след ефир – отговори баща ми и разтърка с длан гладко избръснатата си брадичка. – Записали са цялата проклетия, а след това са ѝ добавили субтитри и са я пуснали във вечерните новини.

– Добре. Значи той трябва да се извини – подхвърли Джоф.

Баща ми завъртя раздразнено очи при споменаването на това естествено разрешение на проблема.

– Ще трябва да направи доста повече от това просто да се извини. И имам предвид, че ще му трябва адски безупречен план за действие през остатъка от сезона. Остават му няколко месеца до световния шампионат във Вегас. Ще трябва да поизгладим ореола около каубойската му шапка преди това, защото в противен случай спонсорите ще отлетят като мухи.

Потупах замислено устните си с крайчето на химикалката, а мислите ми препуснаха към това, което можехме да направим, за да спасим ситуацията. Аз, разбира се, нямах почти никакъв опит, затова се придържах основно към водещите въпроси.

– Значи трябва да го представим в светлината на чаровния, безупречен, улегнал и земен кънтри каубой, момчето, което всички познават?

Баща ми започна да се хили и смехът му прозвуча като кучешки лай. Той протегна ръце напред през масата и се просна по лице, заливайки се от смях. Джоф потрепна, а аз извърнах раздразнено очи. Ама че гадняр.

– Точно в това е проблемът. Рет Итън не е безупречен, улегнал и земен кънтри каубой и момче, което всички познават. Той е горделив каубой, който купонясва здравата, следван от тълпи жени, хвърлящи се в обятията му всеки уикенд. И това на него ни най-малко не му пречи. Преди не е било проблем, но сега ще разчепкат всичко, до което успеят да се доберат – също като проклети лешояди.

Повдигнах многозначително вежда и се облегнах назад на стола си. Рет беше голям мъж и със сигурност, ако му се обяснеше какво предстои, би могъл да спазва поведение. Все пак той плащаше на компанията ни, за да движим нещата вместо него.

– Значи смяташ, че не може да се държи възможно най-подобаващо през следващите няколко месеца?

Баща ми кимна уморено и отново започна да се смее.

– Самър, представата на този човек за добро поведение няма да ни свърши работа.

– Говориш за него така, сякаш е някакво диво животно, Кип. – Научила съм по трудния начин да не го наричам „татко“ на работа. Той все пак ми беше началник, въпреки че пътувахме преди и след работа в една и съща кола всеки ден. – Какво му трябва? Бавачка ли?

Стаята утихна в продължение на няколко секунди, докато баща ми се взираше замислено в плота на масата пред себе си. Пръстите му потропваха леко по повърхността – нещо, което той правеше механично, когато някоя сериозна мисъл се въртеше в главата му. Навик, който аз също бях прихванала от него през годините. Почти черните му очи се повдигнаха и по цялото му лице се разля вълча усмивка.

– Да, Самър. Той се нуждае точно от това. И познавам идеалния човек за тази работа.

Съдейки по начина, по който ме гледаше в този момент, мислех, че новата бавачка на Рет Итън може би щях да съм точно аз.