ДОБРИТЕ КНИГИ ПРЕДУПРЕЖДАВАТ...

 

 

Г-жо Антонова, на 9 април излиза новата ви книга – „Плодовете зреят нощем“. Тя е разказ за една необичайна любовна история, но не е любовен роман. Какво се крие под повърхността?
В любовния роман Великото чувство е част от общия поток на битието на героите – наред със здравето, децата, кариерата, кредитите или летните отпуски. В романа за любовта има само любов – тя е всичко и вместо всичко!

 

В романа вие ни предлагате всъщност две книги... в едно книжно тяло. Какъв е замисълът на този подход?
Да. Романът се състои от две части – „Искам да се родя“ и „Бездомна душа търси тяло“, които накрая се сливат в една. Нещо подобно става и с възникването на човека – то започва с искането у двама души, или поне у единия! – а после искането се изразява в плът, но тя не може да просъществува в развитие, ако не бъде одушевена с онази частица енергия от световния океан, в който плува всичко съществуващо, и която наричаме душа. И едва когато бездомната душа намери своето тяло, ембрионът се превръща в човешко същество.

 

В книгата разглеждате изключително интересната и необичайна тема – за асистираната репродукция инвитро. С какво тя привлече вниманието ви?
Много бях слушала за успешните опити на учените – в случая екип лекари в Инвитро центъра „Света Елисавета“ Плевен и Пловдив – да сътрудничат с природата, като дадат на човека онова, което тя понякога му отказва – радостта от родителството. И дори ги наричах „сътрудниците на Бога“. След няколко дни – на 14 април – Центърът навършва 17 години. В личен разговор крехката на вид, но с неизтощим дух доц. Емилиана Конова – новатор в науката и максималист в работата, собственик на Центъра, сподели с лека тъга: „Да, правим всичко, което е по човешките възможности, съчетани с достиженията на науката... радваме се заедно с ощастливените от нашите усилия семейства... но ние не сме всемогъщи... не всички наши опити постигат желания резултат...“ Но после ми разказаха за онази тяхна пациентка, която направила 18 (да, осемнайсет!) опита, докато накрая неистовото ѝ желание да стане майка постига своя сияен резултат... Всичко зависи от взаимната вяра и усилия на лекар и пациент. До днес екипът на Инвитро центъра в Плевен е дал на България повече от 1750 деца! Респектиращо и вдъхновяващо, нали!

 

Много от младите хора не само у нас, подобни герои има и в романа ви, сякаш се страхуват да създават живот. На какво го отдавате – страх, егоизъм, безнадеждност?
О, те не се страхуват от нищо. И това е лошото. Страхът е резултат от размисъл. А много от младите хора днес приемат акта, предшестващ създаването на човешко същество, абсолютно безотговорно, уповавайки се на факта, че това било работа на партньорката и че тя е длъжна да се опазва от бременност, така както се опазва от шарка, да речем... И се раждат безпризорни деца... Тъжното е, че в радостта от сливането на телата мъжът и жената са заедно и са равни, а в страданието – имам предвид не само физическата болка, а повече терзанието на душата – жената остава сама... Липсата на споделеност в отговорността пред живота – един от недостатъците на човешката природа!

 

С какви творчески предизвикателства се сблъскахте при изграждането на героите в романа?
Предизвикателствата авторът сам си ги изобретява и после пак сам си бие главата о тях. В дадения текст – не исках тази нетипична за нашето време любов, за която разказвах, да придобие оня банален край, който животът предлага на всички ни. И търсих друг начин, който би придал и друг смисъл на онази непреодолима раздяла, която ни налага смъртта... 

 

Остават броени дни до Международния ден на книгата. Какво ще пожелаете на читателите в навечерието на 23 април?
Да бъдат здрави, издръжливи на житейските предизвикателства и от всички възможни начини за общуване със света посредством изкуство да избират книгата... Добрите книги не лъжат. Те само предупреждават...