„Скъпи Едуард“ е затрогваща история за 12-годишно момче, което е единственият оцелял в самолетна катастрофа. Авторката – Ан Наполитано, черпи вдъхновение за сюжета от действителния случай, в който през 2010 г. самолет, возещ 103 пътника, се разбива и единственият оцелял е 9-годишно момченце. След като научава за този случай, тя споделя, че не спира да мисли за това как едно дете може да има щастлив живот след подобно травмиращо събитие. Именно и затова написва „Скъпи Едуард“ – за да сподели със света надеждата, че една трагедия не е необходимо да обрича човек на доживотно страдание. В романа си, който мигновено печели сърцата на читателите, тя създава предпоставките, които се надява, че биха излекували една наранена детска душа.

 

В началото на романа авторката ни запознава по-подробно с някои от пасажерите на полет 2077 до Лос Анджелис. Сред тях е и 12-годишният Еди, който, заедно с майка си, баща си и по-големия си брат, е поел към своя нов живот от Ню Йорк към Лос Анджелис. Затрогващ момент са описанията на част от останалите пътници – научаваме техните имена, част от историите им, ставаме свидетели на  мислите им, виждаме маниерите им. Знаем достатъчно за тях, за да ги разграничим от останалите пътници, достатъчно, за да проявим интерес за това какво ги чака. Мигновено обаче се сблъскваме с прозрението, че нито един от тях, с изключение на Едуард, няма да слезе жив от този самолет.

 

След катастрофата Едуард не може да намери мястото си в света. Той не знае къде принадлежи, вече не е дете, но не е и възрастен и не знае какво означава това.

 

„Има възрастни, има деца, име те и теб. Ти вече не се чувстваш дете нали? Но трябва да минат години преди да станеш възрастен. Ти си нещо друго и трябва да разберем какво точно, за да намерим начин да ти помогнем.“

 

Затрудненията му продължават и няколко години след трагедията. Физически – той вече е здрав, излекуван, но умът му живее в спомена за катастрофата, за живота му преди нея и за съществуването му след това. Всички около него очакват той да е добре и тежестта от техните очаквания го смазва.

 

„Възрастните дружно побутваха Едуард в гърба и го гледаха изпод вежди. Езикът на тялото им казваше: Кризата приключи. Трябва да продължиш напред, за да можем да продължим живота си. Но как е възможно кризата да приключи, когато той все още не можеше да спи и трябваше да носи дрехите на брат си, за да се чувства цял?“

 

Това, което е особено интересно, е, че сюжетната линия се движи в две направления – разказ за самия полет и за пътниците, които не оцеляват, и разказ за живота на Едуард след това. Авторката описва терзанията на другите пътници с такава дълбочина, че читателят няма как да не ги почувства близки. Лесно е да се забрави за момент, че техните истории са предначертани още от самото начало, и техните образи са също толкова реални и провокиращи емпатия, колкото този на Едуард. Разбираме защо той се чувства свързан с тях – защото в ролята си на читатели, ние също усещаме тази свързаност.

 

Минават години и Едуард чувства, че с всяка изминала година той е „една година по-далеч от семейство си“. За него времето продължава да тече. За тях – то отдавна е спряло. Сякаш той продължава да ги губи отново и отново. Това, което му помага да намери отново желанието за живот, се оказва отговорността, но и скръбта, която той споделя с цяла една общност. Години наред той се чувства така, сякаш е трябвало да остане на небето заедно с другите пасажери, че мястото му е с тях. С времето той осъзнава, че ги носи в себе си и всеки един от тях е неделима част от него:

 

„Едуард усети как лицата на всички тези хора се вместват в него, сякаш той и самолетът бяха едно. Ръцете му бяха криле. Торсът му – корпусът на самолета. Мъжете и жените заемаха местата си, един по един.“

 

Едно неочаквано откритие го подтиква към прозрението, че като единствения оцелял, той има отговорност пред загиналите и пред техните близки да се изправи на крака и да продължи напред. Разтърсваща е тази свързаност, която той изпитва с група хора, с които е делил едно пространство в небето и е споделил една травма. Пътниците, които не са оцелели, продължават да живеят с него, но искрицата му за живот се появява, когато тази мисъл престава да му тежи, а напротив – го окрилява. Тази споделеност и дългът към другите са катарзисни и посланието на историята, че свързаността ни с другите може да бъде изцеляваща, е вдъхновяващо. Историята, макар и тъжна, е изпълнена и с любов, топлина и грижа.

 

Автор на текста: Даниела Кирилова, книжарница „Хермес“ - Велико Търново