Някои готически катедрали крият хилядолетни тайни. В далечни времена са служели като „стълби към небето“. Днес те отново са активирани.

Хавиер Сиера е единственият съвременен испански писател, чиито книги влизат в Топ 10 на класациите за бестселъри в САЩ. Творбите му са преведени на повече от 40 езика и вдъхновяват множество читатели, които в книгите търсят нещо повече от забавление или интрига. Натрупал богат опит от света на журналистиката, днес той посвещава времето си в изследване на исторически загадки и да пише за тях. Изпод перото му излизат множество популярни книги, сред които се отличават „Тайната вечеря“ (издадена в 42 държави), „Синята дама“ (публикувана в 20 държави), „Тамплиерските порти“. През 2017 г. получава престижната награда „Планета“ за романа си „Невидимият огън“, в който се изправя срещу енигмата на искрите на вдъхновението чрез едно необикновено търсене на свещения Граал.
По време на карантината в Испания се ражда идеята за „Посланието на Пандора“, а книгата излиза на български език през 2021 г.

От края на август почитателите му ще могат отново да се насладят на романа „Тамплиерските порти“, който се завръща в книжарниците.

 

Повече за книгата

Геостационарен сателит на Европейската космическа агенция се натъква на нещо необяснимо. Спътниковите снимки на определени части от района на Шампан са запечатали странни бели петна. Ръководителят на проекта Мишел Темоен започва разследване, което ще доведе до уволнението му и ще го тласне по дирите на една загадка, чиито следи се губят осем века назад във времето.
Разследването се преплита с историята около разкопките при древния Храм на Соломон, под чиито развалини през 1125 г. тамплиерите намират лелеяна реликва. Откритието не само им дарява богатства и невиждана власт, но и довежда до построяването на няколко десетки катедрали, свързани по загадъчен начин с очертанията на съзвездието Дева.

Как Хавиер Сиера се вдъхновява за романа

През август 1995 година отидох за пръв път в Египет. И като всеки, тръгнал за земите на фараоните, както се казва, с открито сърце, бях омагьосан още при първото съприкосновение с камъните, с безбрежните пустини и с плодородните брегове. Отидох отново през декември, през март следващата година и пак през август... И така девет пъти за последните четири години. Причините ли? Те са и лични, и професионални, но след всяко минаване през Кайро или Луксор знаех, че трябва да се готвя за следващото неизбежно завръщане. Интересно: никога, в никоя от повече от двайсетте държави, които съм обиколил, не съм изпитвал тази насъщна нужда да се върна.

При последното пътуване нещо ме накара да отида в стария коптски квартал в столицата и да се откъсна за миг от пирамидите и храмовете. В музея там – истинско архитектурно чудо на два етажа, свързани с красива верига от филигранни осмоъгълни прозорчета – открих парче пергамент от Евангелието на Тома, изложено в една от витрините. Надписът на този апокрифен текст гласеше, че той е част от християнските текстове, открити през 1945 година край селцето Наг Хамади в околностите на Луксор.

Бях изумен. Тези трескави редове бяха дело на някой от първите в историята християнски писатели, на някой безименен писар, който смяташе Тома за брат близнак на Исус и за един от преките свидетели на възкръсването му. Но най-много ме впечатли това, че този текст – като един от парадоксите в историята – бе стигнал до Египет, където доктрината за възкресението на плътта е опазена в продължение на векове благодарение на мита за Озирис.

Като се върнах в Испания, се сетих, че месеци преди да се натъкна на тази „находка“, се бях сдобил в Лондон с целия превод на ръкописите от Наг Хамади, дело на неизвестна гностическа секта между ІІІ и ІV век от нашата ера. Като ги прегледах внимателно, се изненадах, че в тези страници има толкова алюзии, макар и доста спорадични, за някаква общност от мъдри люде, наречена „организацията“, чиято цел, изглежда, е била да строи на земята паметници по подобие на „духовните центрове“, намиращи се на небето. Останах с впечатлението, че те са нещо като паднали „ангели“, които се опитват да възстановят връзката си с небето. Бяха обсебени от страстта към архитектурата, която се изразяваше в желанието им да противостоят от земята на непрестанното настъпление на някакви „сили на мрака“, които така и не бяха описани по-подробно в ръкописите от Наг Хамади. 

Гностиците, написали древния пергамент, пазен в тази витрина, вярваха в съществуването на вечното единоборство между Светлината и Мрака. Една безпощадна битка, белязала по особен начин жителите на тази планета, битка, в която някои родове – като този на Давид, от който произхожда Исус – играят решаваща роля заради връзките си с „неизвестни висши същества“, дошли „от горе“. Странното верую на тези хора от пустинята стига незнайно как до средновековните алхимици и до строителите на катедралите. Тамплиерите – както разбрах след някои проучвания във Франция, Италия и Испания – имали голяма заслуга за пренасянето на това знание и за увековечаването на идеята за вечната битка между Доброто и Злото. И така, без да усетя, бях увлечен в проучването на живота на онези, които бяха продължили делото на „организацията“ повече от тринайсет века, като опазваха някои средища и планираха възникването на други.

С времето и с голяма доза „късмет“ стигнах до творбите на някои съвременни изследователи, като руснака Пьотър Демянович Успенски, ученик на не по-малко интересния арменски учител на име Гурджиев, който през 1931 година стига до изумителното заключение, че строителите на Парижката Света Богородица получават знанията си в наследство от... епохата на градежа на пирамидите! Тоест, че от Древен Египет до средновековните каменоделци има някакъв „трансмисионен ремък“ на знания, останал незабелязан за историци и анализатори. И ако тази хипотеза е вярна, то тези „майстори на знанието“ сигурно са оставили своя подпис, но не в архитектурния стил – това би било твърде грубо и повърхностно, – а в сходния начин, по който са планирали и едните, и другите строежи спрямо звездите, независимо от хилядолетията история, които ги делят.