„Стара китайска притча разказва, че лисицата била единственото животно, което знаело тайната на „златното хапче“- безсмъртието. Самата лисица също била безсмъртна, но не искала да живее вечно. Търсела кого да заобича и да умре с него.“

Познавам стила на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните“. Започнах „Лисицата“ с очакването да се насладя на богат и красив изказ, но и с надеждата да бъде увлечена в нещо съвсем ново и различно. И очакванията, и надеждите ми бяха оправдани и надминати.

„Лисицата“ е роман за всеобхватната, извънгранична, безсмъртна любов. Роман за умението да дадеш прошка по обратния път - първо на другите и тогава на себе си. Прошка, която се постига с пречистваща болка - от онази, „която проникваше навсякъде и по удивителен начин възвръщаше живота на всичко, до което се докосваше.

Започва като приказка, така и завършва. Между началото и края съжителстват, без да си пречат криминални разследвания, любовна история, сюрреалистичност и научна точност. Героите са многолики, интелигентни, събирателни образи на доброто и злото, човешката слабост и сила. Нора Волпе, подобно на лисицата от притчата, търси лек на безсмъртието си векове наред. Открива го в разследващия убийства психолог Виктор Трейман. Тя е образ, който събира в себе си всички страни на женската природа, а той - самотен, изключително начетен бунтар, самонаказващ се за грешките от миналото. Те са като лекарство и спасение един за друг.

Когато затворих последната страница се почувствах „така, като че ли по чудо съм преминала през магическо огледало и за няколко мига съм влязла в някакъв ирационален свят“, от който не ми се излизаше. И ако отворите книгата с нетърпение или недоверие, то със сигурност ще я затворите с остатъчно чувство на удовлетворение, че сте прочели нещо изключително вълнуващо, на моменти стряскащо и скандално, но непременно разширяващо читателския ви кръгозор.

Автор на текста: Петя Анастасова, книжарница "Хермес" - Пловдив