Книгите, които носят поетични заглавия, крият много опасности, от които най-страшната е името да остане неразбрано. Това е и причината години наред да избягвам прочита на романа  на нобеловата лауреатка Олга Токарчук „Карай плуга си през костите на мъртвите”. След като обаче се престраших да го направя, разбрах колко време съм пропиляла да живея без тази история да стане моя от необоснован страх.

Както и в другите си романи, и тук полската писателка засяга темата за живота. Но как може да бъде изживян той, ако е лишен от любов? В случая разбира се не става въпрос за романтичното чувство, което споделят двама влюбени, а за възхищението пред Природата, за уважението към Съществата, с които делим своя път, за отговорността, с която Човекът е натоварен. От библейския разказ знаем, че Бог дава на Адам задачата да кръсти всяко животно и растение, което превръща Човека в кръстник на света, т. е. в най-важна фигура след Създателя. Но какво се случва, когато тази важна личност пренебрегва своите задължения и още по-лошо –  злоупотребява с тях?

В романа „Карай плуга си през костите на мъртвите” е представен един малък вариант на света, в който обществото е разделено на хора, които се движат срещу природните закони (ако приемем, че между естество и Божия повеля има знак за равенство) и една жена, малко странна, чудачка, която говори забравения език на Вселената. И макар че тя твърди, че не е вярваща, макар да отрича традициите на християнската религия и респекта към църковната йерархия, тя се бори именно за връщане към изначалния начин на живот, когато на първо място е поставена грижата за Другия. Нейният път е споделен от четирима души, които не са убедени в силата на астрологията така, както тя вярва в нея, но които са силно повлияни от страстта, с която главната героиня се стреми към справедливост. Този роман, който е изпълнен с необясними събития и поставя важни морални въпроси, всъщност е разказа за чистотата на любовта, правото на човека, който е създаден по Божи образ и подобие да бъде съдник и приятелството, което прекрачва границите на законоустановените граници.

Смъртта, която се появява на всяка страница, не е фрапираща, а се превръща в тема за откриване на изначалните ценности. Поетичното заглавие на романа се разкрива в своята пълнота постепенно, чрез цитатите от Уилям Блейк в началото на всяка глава. А Човекът… Той е показан в своите две крайности – като пазител и разрушител на Космоса.

Автор на текста: Марина Братанова, книжарница "Хермес" - Русе