За книгата

Обречен съм да страдам от несправедливости до края на живота си и това е! Ето че най-накрая ми предстои първата екскурзия с преспиване, а мен няма да ме пуснат да отида! Какво съм виновен, че рецептата за слайм не струваше и трябваше да се отърва от доказателствата по най-бързия начин... в тоалетната. Тя пък взе че се запуши...


А имах такива епични планове за бой с възглавници, страшни истории, смешни селфита и безкомпромисна битка на пейнтбол!

Вижте още за "Сбогом, дневнико 2: Планински патаклами".

За автора

Ненко Генов е бивш ученик и настоящ учител. Точно така – ВЪРНАЛ се е в училище, след всичките години, които е прекарал там. Оцелява по единствения възможен начин – с чувство за хумор. Своята джедайска мъдрост за живота в даскало той споделя в „Сбогом, дневнико!“ и неговото продължение – „Планински патаклами“.

 

Възрастните все повтарят, че надеждата е в младото поколение. Истината е, че тази надежда трябва да им я предадем първо ние.

(Интервю с Ненко Генов)

Втората ти книга вече е факт. Разкажи ни накратко нещо повече за нея - в какви щури приключения се забърква героят този път?

Героите от първата книга се завръщат до един, а се появяват и няколко нови. Авторът забърква поредната каша, разбира се. Всъщност... не, излъгах. Не е каша. Авторът забърква рецепта за домашно приготвен слайм. После се налага с Дончо да се отърват от веществените доказателства. И това довежда до куп проблеми, въпреки че не това е била целта, но... нали знаете, пътят към Ада е постлан с добри намерения. А с какво е постлан пътя към хижата в планината, към която се отправя целия клас на главния герой, това вече няма да издавам. Но както сигурно вече сте се досетили от корицата и заглавието – ще има училищна екскурзия. И екшън!

Откъде почерпи вдъхновение за новия сюжет?

Голяма част от вдъхновението са собствените ми спомени от детството. Аз съм привилегирован, защото татко е учител, и още преди да стана ученик съм ходил с него на куп екскурзии и лагери. И винаги е било супер забавно и интересно, но и не се е разминало без някоя и друга поразия. Големите си умираха да ме дундуркат и всички искаха да си играят със „сина на господина”, все бях център на внимание. Имало е и песни, и балове с маски, и дискотеки, и кино... Изобщо, още в детската градина аз бях „напред с материала” в това отношение.

А по-късно, вече като ученик, екскурзиите бяха най-чаканите събития, и то не просто защото се отървавахме от уроците за цял ден. Пътуването с приятели, пълния автобус, кой какво е взел в раницата, новото място... Винаги е било много вълнуващо. И вероятно чрез дяволиите си винаги сме успявали да превърнем всяка екскурзия в едно малко бедствие и истински кошмар за учителите си. Някой и друг от старите ни номера се е прокраднал и в книгата, нямаше как.

Какво беше чувството да работиш по нова книга, вече от позицията на публикуван автор? Промени ли се нещо в подхода ти на работа?

Чувството беше много приятно. Почти веднага след излизането на „Сбогом, дневнико!” доста хора попитаха – „Кога ще има продължение?!?”. Дори не попитаха „Ще има ли?”, просто искаха да знаят „Кога?”, сякаш беше нещо естествено и само въпрос на време. Истината е, че продължението вече беше написано, но чакаше редакция, а и все още не го бях илюстрирал.

Да се е променило нещо в подхода ми... Не бих казал. Единственото, което се промени е, че след прекрасната работа, която екипа на „Хермес” свърши по първата книга, сега имах още по-голямо доверие на решенията им. Мисля, че имаше доста по-малко дискусии по детайлите по време на редакцията. Знам, че някои автори се бунтуват срещу всяка дребна промяна на текста, но при мен не е така. Инатя се само ако става дума за нещо, което има специално значение за мен и не бих искал да звучи по друг начин. С Деметра Димитрова (редакторката) се работи много приятно и гладко и сме единодушни по почти всички въпроси. Тя забелязва слабостите в текста ми, обръща им внимание и ги изглаждаме. Тодор Пунгеров също свърши страхотна работа по оформлението и корицата.

В "Сбогом, дневнико!" освен забавни случки, са включени и важни послания за опазването на околната среда. Има ли подобна тема и във втората книга?

Да, има. Няма как да няма. Около нас има толкова много проблеми, които се нуждаят от внимание и действие... Този път фокусът е върху децата в нужда в различни точки на света. В сюжета е вплетена дейността на организации като УНИЦЕФ, но се опитвам да убедя читателите, че можем да действаме и със собствени сили, да помагаме по всякакви начини, дори сами да организираме благотворителни събития и кампании. Едната от новите съпътстващи книгата статии в блога на „Сбогом, дневнико!” е посветена точно на това.

Когато става дума за хуманитарни помощи, за събиране на средства за хора от други краища на света, от други религии и етноси... Винаги има различни мнения по въпроса. Възрастните често се делят на „ние” и „те”. Склонни сме да гледаме на чуждото страдание като на нещо далечно, което не ни засяга, и се оправдаваме със собствените си проблеми. С това се бори „Сбогом, дневнико 2”.

Да извръщаме поглед от чуждата нужда е нещо ужасно цинично и работейки като учител, съм виждал дори деца, заразени с този цинизъм. Но аз не обвинявам децата. Те попиват подобно отношение от средата си, разбира се. Техните думи са ехо на нашите. А възрастните все повтарят, че надеждата е в младото поколение. Истината е, че тази надежда трябва да им я предадем първо ние. Щафетата сега е все още у нас, ние даваме примера.

Темата за деца в нужда, за жертви и бежанци, е дълга и сложна, но прави чест на издателство „Хермес”, че не странят от нея. Макар и да не е истински разгърната и подборно разгледана, тази тема е застъпена в „Сбогом, дневнико 2”. Книгата със сигурност дава храна за размисъл в това отношение и може да се превърне в начало на полезен и необходим диалог.

По време на работата ти по книгите и илюстрациите помагат ли ти твоите деца или учениците, на които преподаваш? Търсиш ли идеи и мнение от тях?

Учениците ми казват, че трябва да преподавам рисуване, а не английски, което много ме забавлява. Илюстрациите рисувам през свободното си време. А такова почти няма. Това значи, че се налага да крада от съня си. Най-голямо спокойствие имам в малките часове и често пиша и рисувам именно тогава. По-голямата ми дъщеря е на осем и обожава животните, тъй че всички гълъби, тукани и лешояди от първата книга трябваше да получат нейното одобрение. Докато рисувах за втората част пък трябваше да се оправдавам защо ми се е наложило да рисувам тоалетна. Усетих истинска критичност в погледа й. В своя защита ще кажа – да, в книгата наистина има рисунка на тоалетна, но няма тоалетен хумор!

През лятото се състояха две срещи с млади читатели в Сливен и Пловдив, а от излизането на книгата не спираш да получаваш прекрасни отзиви от деца и родители. Дори в едно софийско училище бяха включили книгата в препоръчителния списък за четене през лятото. Как те карат да се чувстваш всички тези положителни отзиви и срещи?

Ах, засегна болната ми тема. Болна, защото изпитвам благородна завист към всички български детски писатели, които активно обикалят училища и библиотеки и имат възможността да са в пряк, жив контакт със своите читатели. А аз, нали живея в Полша, ей на... Когато се прибираме със семейството ми пък почти винаги е по време на някоя ваканция и иди събирай ученици да им говориш за книги. Срещите с децата са едно от най-страхотните неща в тази работа, а при мен са така нарядко. Но затова пък, когато се случат, са наистина топли, сърдечни и адски забавни преживявания. Децата в Пловдив и Сливен бяха най-хубавата аудитория, която бих могъл да си пожелая. Бяха адски интелигентни, пълни с любопитство и ентусиазъм и ме заредиха с енергия.

А когато видях „Сбогом, дневнико!” сред заглавията в списъка с препоръчителна литература... Направо щях да падна. Наистина не го очаквах. Не и толкова скоро, не и още с дебютната ми книга. Зарадвах се от сърце. За мен това беше знак, че някъде там има учители и педагози, които отказват да бъдат просто колелца в системата и да вървят по отъпкани пътеки. Да си знаят и децата, че сред нас, учителите, не всички са сухари!

* Тук можете да откриете още за срещата на Ненко Генов с малките му фенове в Пловдив и Сливен, по-рано тази година.

А кои са всъщност сухарите, за които книгите ти не са предназначени?

Сухарите, това са всички онези, които съдят по корицата и се мръщят. Онези, които са прекалено горди да признаят грешките си, или пък дори да ги забележат. Сухарите не умеят да гледат на ситуацията от друг ъгъл и не умеят да намират хумора в нея. Сухарите обичат да се чувстват важни и на положение, при тях няма място за импровизация, отхвърлят всичко ново и различно, плашат се от промените...

Тъй като стана дума за учителите в частност... Като ученик съм имал и от „готините” учители, и от онези, другите, „сухарите”. Много деца от моето поколение се научиха да четат и заобичаха четенето чрез комикси, книги-игри... Те бяха първото стъпало към нещо по-голямо. Но част от учителите ги третираха като някаква поквара, унищожител на мозъчни клетки. А с това си поведение те ни караха на свой ред да гледаме с още повече неприязън към литературата, която трябваше да изучаваме. Чудя се, какво ли биха казали същите тези учители днес за „Сбогом, дневнико!”.

И за финал, има ли нещо, което би искал да кажеш на почитателите на поредицата, които съвсем скоро ще прочетат втората книга?

Има много неща, които искам да кажа. Точно заради това пиша книги. (И точно заради това и интервюто стана толкова дълго!)

Надявам се, че и втората книга ще ви хареса колкото първата, а може би дори и повече. И ви благодаря от сърце, че ще я прочетете.